В началото
Какво ще кажете да започна тази история от края. Един ден, както говорех по телефона с бивш колега и запалвах цигара, ме заболя гърлото. Пушенето през деня рядко ми доставя удоволствие. Кефя се най-вече сутрин. Пия кафе и изпушвам няколко цигари. През нощта тялото ми се пречиства и се събуждам жаден да дръпна. Хем изпитвам липсата от пристрастяването, хем не ми се гади и дробовете ми се пълнят, хем го правя машинално. С малко думи, страхотно се кефя сутрин.
Заболя ме гърлото, но аз не го усетих. Повече се интересувах от клюките. Оказа се, че за мен никой не споменава, сякаш не съм работил три години за Фирмата. Туй-онуй, отпуски, деца, коли и затворихме.
Сега като си спомня, бях в едно заведение на „Васил Левски“ малко преди Графа. Срещу мен седеше един познат, малко потен, в костюм, непретенциозен, пълничък. Беше ми симпатичен, беше мой тип. Веднага се бяхме сприятелили и помежду ни се породи доверие. Той купуваше от мен, а аз се правех на дядо Коледа. Парите от фирмата за рушвет делях на три. Една част за него, една за мен и една за подаръци за едрите риби. Тази за мен, само аз си я знаех. Все пак парите минаваха през мен и в двете посоки. Играех си на двоен агент. От всяка сделка с него Фирмата и бездруго прибираше тлъсти печалби. С тия печалби сто пъти си бях заработил годишната заплата. Угризения нямах никакви. Излишно е да споменавам, през цялото време пушех.
Кой пише програмите?
Когато гърлото боли, става лошо. От там болката се качва към ушите. Стават две болки. Много болка. Езикът се издува и боли. Не става за пиене, за ядене, за пушене, за нищо. В такива моменти си спомням. Когато ми е било хубаво, приповдигнато, винаги съм запалвал. Усещам цигарата с цялото си тяло. Това е програмата за пушене. Изпълнява се автоматично, не ме пита. От двайсет години, тази е най-хубавата. Гот ти е – запалваш, нервен си – запалваш, искаш да се изсереш – запалваш, шефа ти пуши – запалваш, чукал си – запалваш, излизаш от киното – запалваш, вали дъжд – запалваш, излизаш от морето – запалваш, нахраниш се – запалваш, пиеш – запалваш, многоточие – запалваш…
Преди време бях сигурен, че подкупът движи прогреса. Угризения нямах никакви. И сега съм сигурен, и сега нямам. Парите са виновни, те ме караха, те ме бутаха. Познатият беше клечка в една цигарена фабрика. Значи част от печалбата ѝ влизаше в моя джоб. Тази мисъл ме потрисаше. Веднага запалвах. Имаше само един проблем, от една-две години насам ту дробовете ме боляха и не щяха да се пълнят, ту програмите работеха с пълна сила, а пък тялото ми отказваше да се кефи.
Продавах компютри. Продавах скъпи, продавах евтини, продавах всякакви. Който е бил в този бизнес, ще ме разбере. Скъпите продавах евтино, евтините скъпо. Повечето клиенти нямаха потребност от това, което им продавам. Една десета от производителността, дето купуваха, им стигаше. Аз ги убеждавах, че оцеляват на ръба без мойта стока. Хората са алчни, не само за пари, но и за всичко, що могат да измерят на кило. Цялата индустрия се крепеше на растящото потребление. Само да се чуеше, че тук или там има забавяне, веднага обявяваха рецесия. И не си мислете, че са били на загуба, не, на по-малка печалба. Е, някои наистина изгаряха. Изгаряха като огънчета. Раждаха се на гребена на вълната на някоя технология. След пет-шест години пълнене на балона с пазарни очаквания той просто се пукваше. Всъщност продължителността зависеше от технологията и от безумната реклама. Но там хората не страдат като им се спука балонът. Тук младите демокрации се приемат много на сериозно. Хората стават грешки и тече кръв.
Един ден
Уволни ме едно предизвестие неочаквано и бързо. Шефът ми го подаде в кабинета си почти без думи. Преди да се кача в кабинета, си казах, няма да си взимам цигарите. Очичките му ме следяха. Имаше страшно изражение. Отпуснах се на стола и казах, уволнен съм. Колегата ме погледна учудено и ахна. Други в стаята нямаше, бяхме само двамата. Той каза, хайде да пушим. Излязохме навън и запалихме. Вече бях почнал да изтръпвам. Ръцете ми леко трепереха. Бавно и постепенно ме обземаше страх. Отваряше се голяма празнота, запълвана преди малко от месечната ми заплата във Фирмата. Страхът се засили. На другия ден вече бях никой. Само секретарката прояви искрено съчувствие. Погали ме по главата до машината за кафе и каза, съжалявам. Всички едвам ме поглеждаха. Те просто не знаеха какво се казва. Бях започнал да кроя отчаяни планове. Ще подам трийсетина сивита, до месец ще си намеря нова работа. Голям страх. Пушех цигара след цигара.
Признавам, бях нечестен търговец. Не се оправдавах с другите. Правех го за пари. Не за повече пари, а само за пари.
Картинка
Гледам, стоят човек и магаре. Гледат се, усмихват се. Добри приятели са. Само че магарето си няма рекламни кампании, пазарни ниши и нови продукти. Човекът пък не знае, че ги има. И тогава идва при човека друг човек. И му казва, на теб ти трябва пръчка. Защо, пита първият. За да го контролираш, отговаря другия. Защо? – учудва се първият. Защото магарето има голям инат. И? И никаква работа няма да ти свърши, ако не го биеш. Но аз съм му приятел! – отвръща първият. И какво от това, печалба носи ли ти? Виж, ако си купиш от моите пръчки, получаваш контрол над магарето, безотказно подчинение, увеличаване на печалбите, защита на инвестицията, съвместимост с другите магарета, възможност за надстройка – две и три, и повече магарета с една пръчка, уникалното ниво на поддръжка, лизингово финансиране при закупуването и много други бонуси. Е, какво ще кажеш?
Не знам какво е казал човекът, но аз бих си купил пръчката. Бих влязъл в бизнеса с пръчките ударно. Щом печалбите са големи, всяко начало е добро.
Всеки ден
Останах на улицата. Объркан, паникьосан. Мислех светкавично. Реагирах на всяка възможност. Търсех всякакви контакти. Обаждах се на всички. Накрая придумах познатия да сключим още една сделка. Този път мислех само за себе си. Петдесет процента само за мен. Видях се с малко пари. Отдъхнах си.
Имах заеми и задължения. Нямах желание да ги плащам. Може би по-късно, като си стъпя на краката. В един момент се усетих, че сключвам още няколко сделки. Винаги става така. След срива се усеща инерцията. Не бях съвсем парализиран и използвах момента. Не си давах сметка за последствията. Постъпвах нечестно с всички. Исках да се успокоя, да имам спестени пари. Страхувах се да съм безпомощен. Страхувах се да съм никой.
Успях два дена да мина без цигари. Чувствах се странно. Усещах миризми. Два дена! Исках да продължа на чисто. Без цигари и без минало.
Неделя
Сутринта почувствах обичта към хората. Бях окрилен и свободен. Плувах леко сред множеството. За първи път усмивката ми бе искрена и към всеки.
Бях взел дълбоко и осъзнато решение да не пуша.
Същия ден видях как седем или осем дути са обзети от общ масов стрес. Едно момче се разтреперваше, докато броеше парите на касата. Едно напрегнато момиче, шеф на екипа, го напрягаше допълнително. Висеше му на главата и съскаше. В дъното откъм кухнята видях уплашен поглед на красиво момиче. Поглед, насочен към източника на стреса – момичето шеф и тълпата чакащи клиенти пред касите. Почувствах и разбрах общото им страдание и поисках да им помогна. Поисках да успокоя треперещото момче. Дойде моят ред. Изправих се пред него, дълго и кльощаво треперещо момче със шапка „Макдоналдс“.
Вечерта продължих да пуша. Дъщеря ми ме дразнеше. Не искаше да носи шапка. Разревах я силно.
Ден до пладне
Замислих се. Видях се как стоя по цял ден вкъщи. Гледах телевизия. Усещах се безделник. Чувствах се безполезен. Имах планове. Да си намеря работа, да спра цигарите, да си почина, да чета, да си играя с дъщерята. Ставах все по-досаден и досаден. Разхвърлях все повече и повече. Боклуците около мен не можеха да се изринат. Спях в хола на дивана, в чаршафи от месец. Ставах късно и времето течеше много бързо. Спестените пари свършваха бързо.
От летаргията ме извади едно обаждане. Накара сърцето ми да затупти. Покачи адреналина. Беше бившият ми Шеф. Крадял съм му клиентите. Така ли сме щели да си говорим? Намеци и заплахи!
Защо реагирах така? Знаех, че може да ме уволнят само веднъж. Но този човек сякаш още ме притежаваше. Сигурно му беше мъчно, че не съм там да ме тормози.
Усетих как всички нечестности ми се връщат. Изплуват и излизат. Нямаше вина, имаше пак страх. Ще си взема ли трудовата книжка? Ще получа ли последната заплата? Ще започна ли нова работа? Бях чул, че ще уволняват още хора. Знаех откъде идва всичко. Искаха де се прочистят. Да заличат следите. Да започнат начисто. Да наемат нови удавници. Да купят от новите чиновници и да ударят здраво пазара. Пречистване от недоверие.
И аз бях там, на края на опашката. Изхвърлен. Изчистен. Нечестен.
Веднага завъртях телефони. Исках да се успокоя. Познатият се беше стреснал и бе станал отчужден и непричастен. Поиска да деля с него. Беше се досетил, че е измамен. Доставчикът бе сътворил глупост. Сделката бе цъфнала наяве.
Понеделник
Не съм искрен. Лъжа себе си. Знам, че всичко ще ми се върне. Дъщеря ми ще ми го върне. Улицата ще ме плати. Хората ще ми се смеят.
Неудобно ми беше в новия костюм. Стоеше ми прекрасно. Кройката, обувките. Всичко по мен беше перфектно. Всички ме гледаха. По улицата бях като трън в очите. Нямаше как да не забележат. Всички бяха облечени грозно. Отивах в министерството. Имаше среща. Беше с доставчици на компютри. Всички закупили документацията за търга. Бях закъснял и в залата ме забелязаха. Слушах чиновниците от трибуната. Изискванията на фонда, документацията за това, документацията за онова. После гледах тлъстите предприемачи да задават въпросите си. Слушах отговорите на експертите. На трибуната всички бяха получили сценична треска. Станах по средата и излязох. Пак ме забелязаха. Усетих погледите върху себе си. Тръгнах по коридора. Пред една стая вляво спрях и почуках.
Мога да разказвам до безкрай. Всеки ден, всяка минута. Гледам себе си и разказвам. Гледам другите и разказвам. Някога и аз работех за себе си. Но това време свърши. Сега работя за други и оцелявам. Гледам ги как се променят. Напускам ги. Те ме напускат. Намирам си нови. Продавам, продават ме. Купувам малко. Пестя пари. Харча спестеното. Не плащам данъци. Заспивам с „Дискавъри чанел“. Събуждам се с него. Не жаля телевизора. Не чета. Не пия. Пуша.
Спомен от началото
Отидох до телевизора, взех една цигара от пакета на баба ми, излязох на двора и запалих. Спомням си още, че като ме видя, баба ми пощуря. Сакън, момченцето запалило. Ми това е само за големи. Ха! Опитайте се да обясните на шестгодишното момче, че туй, дето всички големи го правят, е лошо. Що го правят всички тогава? Пък и се кефят. На тринайсет вече пушех. Гледах от по-големите. Баща ми и майка ми не съм ги гледал, те не пушеха.
Стоя примирен. Един въпрос изниква постоянно. Отговор не съм чувал, никога. Знам как се започва, не знам как се завършва. Оглеждам се. Ще трябва да променя всичко около себе си. Запалвам цигара. Искам ли да променя себе си? Тялото ми отдавна се противи. Бори се. Засега пристрастяването винаги е по-силно. Искам, искам много силно. Все още не знам дали мога. Ще трябва да разбера.
Написал горното Лекоб