(Интервю с Леонидас Ембирикос, син на Андреас Ембирикос)
Синът на Андреас Ембирикос Леонидас, роден през 1957 г., живее в скромен обзаведен с етажерки с книги апартамент в атинския квартал на старата аристокрация „Колонаки“. В хола, където сме седнали, правят впечатление два портрета в наивистичен стил – мъжки и женски – на двойка от остров Андрос с несъразмерно къси крайници, поради което приличат на джуджета. Излезли са изпод четката на художника Андреас Митилас от Андрос, творил през втората половина на XIX век, нарисувал също така един от най-известните портрети на Теофилос Каирис, еретичния мислител-теософ от Андрос, малко преди края на живота му. Наоколо са разхвърляни играчките на двегодишния му син Андреас, който току-що е заминал с майка си Милагрос за лятната къща на семейството на остров Егина. Колкото и да е странно, фамилията вече няма никаква собственост на Андрос, всичко е продадено.
Започваме разговора, връщайки лентата много назад в миналото.
Въпрос: Баба ти София, чието истинско име е било Соломонис Коваленко е била рускиня от Киев. След установяването на семейството на дядо ти Леонидас Ембирикос на остров Сирос през 1908 г. до 1914 г. баща ти редовно пътува заедно с майка си до Крим, където прекарват летата с вуйчовците му в тяхното имение в село Чоргун, Севастополска област. Споменавал си, че баща ти е запазил жив спомен от тези пътувания, при които семейството е прекосявало България, за да вземе кораб за Русия от някое нейно черноморско пристанище. Самият Андреас Ембирикос е знаел и малко български. Какво си спомняш от тези негови разкази?
Л. Ембирикос: За пръв път баща ми е ходил в Русия на възраст, до която паметта не се простира. Обичайният им маршрут бил с кораб – собственост на баща му Леонидас, а понякога и с пътуващи по редовната линия пасажерски параходи. Потегляли от остров Сирос, без да спират в Пирея, а чак в тогава отоманското солунско пристанище, след това в Цариград и в две черноморски пристанища – обикновено едното било Варна, а понякога Бургас. Описваше Варна като много красив град. След това продължавали към Констанца, обикновено спирали в Одеса, а следващата спирка била в Севастопол в Крим. Понякога оставали два-три дни във Варна. Такова пътуване сигурно са предприемали повече от двайсет пъти. То траело много по-дълго от обичайното пътуване с кораб по редовна линия именно защото било извършвано с товарни кораби. Виждал съм снимки с баща му Леонидас и брат му Маракис. Най-силно в паметта му се бе врязало последното от тези пътувания през 1914 г. след затварянето на Дарданелите поради военното положение, когато прекосили с влак Южна Русия, Румъния, България и тъкмо, само една година след Букурещкия мирен договор от 1913 г., присъединените тогава към Гърция така наречени „нови територии“, или „северни провинции“ – Македония и Епир.
Като малко дете бил запазил вълнуващи впечатления от Варна, която наред със Солун описваше като двете най-забавни спирки по морския маршрут (за Цариград казваше, че предизвиквал у него преклонение и страхопочитание и имал почти митични измерения за балканския човек). Варна описваше като изключително красив град. Знам тези неща от разказите му през 60-те и 70-те години, както и от разговори между него, майка му и брат му Маракис – това бяха общи спомени и на тримата. Често освен за Крим и Русия те си спомняха и за Румъния и България. Когато ми разказваше тези преживявания, никога в думите му за България не се прокрадваше оттенъкът на резервираност, твърде осезателен през онези години в отношението на средния грък към България. Това бе чувство на враждебност, рецидив отпреди няколко десетилетия, което през 60-те и 70-те години бе притъпено до резервираност. Когато баща ми почина, бях на 18 години и вече живо се интересувах от история. Една от причините за това бе, че съществуваше огромно отстояние между това, което ни учеха в училище за вековни вражди, най-вече с Турция и България, и отговорите, които получавах, когато задавах куп въпроси на баща ми. Отговорът му неизменно беше, че всичко това се дължи на държавните интереси и съвсем не съответства на действителността. Осъзнаването на този факт ме караше често да разпитвам и да се изостря любопитството ми каква е била България през онези години до 1914 г.. Обичайният му отговор беше, че е била страна, съвършено различна от онова, което са го и са ни учили за нея. Дори онова, което самият той, произхождащ от фамилия, подкрепяща политиката на Венизелос, бил чувал като малък за България, не отговаряло на истината. Баща му Леонидас Ембирикос е бил политик-депутат от партията на Е. Венизелос, избиран на остров Андрос от 1910 г. През 1917 г. за известен период е бил министър по прехраната в правителството на Народната отбрана на Венизелос.
Единственият път, когато като грък усетил в България известно напрежение във въздуха, било през лятото на 1914 г., една година след подписването на Букурещкия мирен договор. Тогава отседнали за няколко дни на хотел в София и това бил първият му ясен спомен от София. Обикновено описваше България като благоденстваща страна с развито селско стопанство, почти райски кът, много сродна с Гърция – до такава степен, че да се чуди човек какво поражда такава остра вражда между двата народа – това беше впечатлението, което ми бе внушил от много малък. От въпросите, които му задавах в по-късна възраст, две-три години преди смъртта му, узнах повече подробности. При една случка се убедих, че разбира доста добре български и може да чете. Това стана при едно семейно пътуване заедно с майка ми през 1972 г. в Париж на булевард „Монпарнас“ в бирария „Alsacienne chez Hansi“ (която от миналата година вече не съществува). В нея седеше компания българи, чийто разговор се въртеше около думата „Македония“. Така този ден се гмурнах направо в света на малцинствата, за пръв път проумях и проблема на Елзас-Лотарингия, за пръв път видях живи българи и се запитах какво толкова странно има у тях.
За разлика от предишните десетилетия, когато българите бяха неприкрито окачествявани като злодейска нация, сега в училище ни внушаваха, че за момента българите може да са кротки, но трябва да бъдем нащрек с тях, да бъдем много предпазливи. Помолих баща ми да ми каже за какво си говори компанията българи – разговаряха за съюзна република Македония в рамките на бивша Югославия и за отношенията ѝ с България. В този миг осъзнах, че той разбира български, и когато си тръгвахме, не си спомням по каква точно причина, той много топло се сбогува с тях на вашия език. Обясни ми, че тъй като, както майка му, така и той знаеше много добре руски (в крайна сметка това бе майчиният му език, на който тя го бе научила и да пише), в България винаги се стремели да се разбират с хората чрез руски и успявали.
От онзи ден в известен смисъл преосмислих факта защо младежкият плам на баща ми като привърженик на Венизелос се бе трансформирал в по-късното отричане от тези политически убеждения. Той смяташе, че България е привързала политиката си в световните войни към Тройния Съюз и Оста именно защото е била онеправдана и затова е минала в другата крайност. Беше убеден, че България е придобила национално движение през 50-те и 60-те години на XIX век и държавност в края на XIX век, при което още от самото начало на нейната независимост от Османската империя е имала здраво утвърден демократичен режим, без да се люшка между различни авторитарни решения. Също така той бе на мнение, че много силното социалистическо движение, което е имала в началото на 20 век е предпоставка, която би могла да я превърне в център на една балканска федерация.
Въпрос: Самият ти учиш български. Какъв бе стимулът, който те накара да се занимаваш с този език: само по професионални съображения като историк, който се занимава с изследване културната традиция на славяноговорещото население в Гърция ли, или и разбиранията на баща ти са оказали въздействие върху теб?
Л. Ембирикос: Баща ми познаваше Източна Европа и я смяташе за част от останалия европейски континент и предаде този дух и на мен. Друг стимул беше също така фактът, че самият аз се занимавам с история и част от нея са и малцинствените проблеми. Преди да се превърнат в такива, те всъщност са били свързани с националния въпрос на всички тези страни.
Въпрос: По инициатива на Московския университет „Ломоносов“ и с много дейната помощ на културното аташе на Гърция, който е и преподавател по средновековен и следвизантийски (тоест от османския период) гръцки, Димитрис Яламас, в катедрата по Новогръцка и византийска филология на 27 декември 2001 г. се състоя представянето на руското издание на поезията на баща ти, също плод на програмата за честване на неговата стогодишнина, организирана от Министерството на културата на Гърция. Разкажи накратко за него.
Л. Ембирикос: Катедрата там е много добре организирана, има широка дейност. Издава два бюлетина-списания – „Катедра“, което е само руско издание и „Мосховия“, което е международно. С много ограничени средства, но все пак с помощта на Дирекция „Изящна словесност“ на Министерството на културата на Гърция Д. Яламас успя да отбележи стогодишния юбилей. Първоначалната идея бе да бъде издадена кратка антология на гръцкия сюрреализъм с преводни и критически текстове. В крайна сметка тази идея бе сведена до издание, посветено на стогодишнината на баща ми в превод на Елена Сартори и младата рано починала преводачка Л. Якушева.
На 27 декември 2001 г. изданието бе представено в музея на Маяковски. Композиторът от италианско-руски произход Буонамичи бе композирал музика към няколко от стихотворенията и изпълни тези песни, прожектиран бе филм, сниман от баща ми по време на пътуването му в Москва и Ленинград през 1962 г. Цялата проява бе организирана от Тодорос Курендзис – капелмайстор на театър „Маринский“. Освен мен присъства и преподавателката по новогръцка литература от Солунския университет Франгиски Абадзопулу, авторка на първата гръцка антология на сюрреализма със заглавие „Не са разцъфнали напразно“, както и на първия брой на литературно списание – „Ириданос“ – посветено на творчеството на баща ми, излязло след смъртта му. За организирането на това малко тържество много помогна и братовчед ми Йоргос Дематас, израснал в Сърбия и установил се по-късно в Русия, който е бизнесмен и всячески подкрепи организирането на тази проява.
Интервюто взе: Здравка Михайлова