Присъствието на Андреас Ембирикос – за онези, които са го познавали отблизо – бе ярко и непрестанно потапяне във въодушевлението на живота. Той се интересуваше от хиляди неща: фотография, звукозапис, живопис, изследователство, психоанализа, писане…
В тясното и бедно пространство, като онова на гръцката литература, присъствието му бе наелектризиращо, вдъхновяващо, стимулиращо, животворно, укрепващо, ориентиращо, освободено от фанатизъм, без догматизъм, в твърде разнопосочен либерален дух.
За Андреас Ембирикос всяко човешко същество представляваше чудо. Психоаналитичната подготовка му придаваше обективност. Никога не дискриминираше по външни, повърхностни, лесни признаци. Приемаше всекиго заради най-доброто, което той носеше у себе си. За онова, което може да даде, дори то да не съвпадаше със собствените му разбирания, дори да не бе напълно съгласен с него.
Наистина притежаваше огромна толерантност и винаги се опитваше с огромна душевна щедрост да помогне на приятелите си, ако имаха проблеми.
Така, независимо дали му четяхме, или му разказвахме нещо, той слушаше с еднакво внимание и съсредоточеност, като че ли ставаше въпрос за най-важното нещо на света. Когато коментираше нещо, никога не бе негативен. Когато човек излизаше от някоя от неговите сбирки, се чувстваше окрилен да политне и да отиде където пожелае – да започне велики дела, да пристъпи към значими начинания. Отваряше ти се ищах за големи постижения. Приятелите му бяха художници, поети, писатели и мнозина други нямащи връзка с изкуствата. Отнасяше се към всички с еднаква топлота, с еднаква сърдечност и отворена възприемчивост.
Разбира се, някои като Одисеас Елитис, са написали прекрасни страници за личността му. За магията на неговото въздействие върху другите. За способността му да преобразява света около себе си и да го превръща в хиперреалност, примесена с носталгичността на тропически страни, знания и странни събития или с желание за преобразяване на баналното във възхитително.
Когато се намирахме у дома му и ни четеше някой свой текст, струваше ни се, че целият свят присъства там благодарение на думите му – толкова изразително, толкова ярко, толкова образно четеше, така поразително целият вибрираше от вълнение.
Колкото до отношенията му с другите, никога не съм го чувал да каже лоша дума за някого. Злонамереността, злобата бяха непознати чувства за него. Толкова често и така щедро раздаваше похвали, че понякога човекът, към когото бяха отправени, не му вярваше. Той притежаваше искреност и невинност, които можеха да предизвикат недоразумение, ако човек не го познаваше добре.
В крайна сметка не бе ексцентричен, както се налагаше на мита за него: знаеше какво прави с пълно съзнание за съдържанието на думите и делата си.
Понякога всички си мислехме, че ни казва добри думи, за да ни насърчи, да ни окуражи, да ни стимулира, може би да ни излекува от някаква плахост, от някаква колебливост. Толкова, че понякога завиждахме за нещата, които казваше на други, като смятахме, че в нас самите той не вижда нищо особено, въпреки всичките му въодушевени коментари.
Тук обаче трябва да анализирам малко по-внимателно тази щедрост, тази безпристрастност.
Андреас Ембирикос не беше от онези, които правят комплименти на другите, без да са убедени в това, което казват. Във всеки случай как този факт се примиряваше с една почти безгранична снизходителност? С едно почти пълно отсъствие на дискриминиране? Как беше възможно всичко да му се струва еднакво важно? Някои ще кажат, че този човек може да е бил лишен от преценка, да не е имал критерий, сравнен с други наши известни поети, прозаици, критици и пр. Или да не е искал да преценява…
Тук има нещо загадъчно в личността на Андреас Ембирикос, което ще се опитам да разбуля. Нещо необичайно, абсурдно.
Ако поставяше при равни условия всички онези, които допускаше до себе си – на какво се дължеше това отношение, след като много добре знаеше цената на всеки един? Дали трябва да го отдадем на съзнателно намерение – като това на психоаналитик – или на естествена склонност? Трудно е да дадем отговор, без да допуснем грешка.
Може би трябва да разгледаме един такъв човек в рамките на тогавашното общество на литератори и хора на изкуството. Той бе пълната противоположност на всички тях. Тяхната жива противоположност.
Критериите на онова време – на Паламас, Кавафис, Кариотакис, Елиът – бяха чисто естетически. Кръстосваха се различни маниери, чуваха се различни мнения. Сюрреализмът също бе нахлул в гръцкия живот, разбира се, благодарение на самия Андреас, на новатора и първопроходника, както и на група негови приятели, които той наелектризираше: Одисеас Елитис, Николаос Калас, Никос Гацос, Никос Енгонопулос и на всички нас, Сахтурис, Ликос, Пападицас, Гонатас, Какнаватос, които от време на време се събирахме у дома му и четяхме произведенията си.
Под егидата на Андреас Ембирикос тези наши творби преставаха да имат единствено естетическа стойност. Те придобиваха и друго странно измерение като феномени на подсъзнателното. Придобиваха тайнствено измерение, непознато и невидимо дори за самите нас – митична проекция.
Присъствието на Андреас Ембирикос в душното и оскъдно пространство на гръцката словесност приличаше на втурването на бик в стъкларски магазин. Но на бик, който, макар и да преобръща всичко наопаки, все пак нищо не строшава. Първата му и основна грижа бе да разбере, да проумее, да почувства, да усети хората и явленията! Затова впрочем той е написал и прекрасни редове за Костас Кариотакис, толкова противоположен на сюрреализма като позиция и маниер.
Основната му наклонност бе да прегърне, да обикне, да приеме, а не да отхвърли и да отблъсне, да се сприятели, а не да отчужди.
Нямаше никакво дребнодушие у този човек.
Дори когато се разгневяваше, в гнева му имаше нещо поетично, нещо епично. Това бе лиричен гняв… Като избухването на пролетна буря.
Тоест, преценявайки от гледна точка на едно почти мистично познание на подсъзнателното, той смяташе всички нас за фактори, съратници, съучастници и проявления на онази подмолна сила, която виждаше пред себе си като истинска, тоест сякаш бе субстантивирана материална действителност.
По същия начин той гледаше и на древните митове и герои като на проявление на тази първозданна енергия, която избухва в колективното съзнание на човека малко или повече както вулканичните изригвания загатват за съществуването на подземна термична дейност.
Затова преобръщаше каноните на текущата естетическа критика, която съвсем не пренебрегваше, а поставяше на втори план. От наша гледна точка ни бе трудно да разберем едно толкова тотално нарушаване – ние също бяхме закърмени с естетически критерии.
За Андреас Ембирикос, както и за Андре Бретон, красивото бе избухливо, конвулсивно, хедонистично и същевременно катастрофално, съзидателно и болезнено – във всеки случай екстатично в Дионисиевия смисъл на думата – съкрушително явление. Нещо, което надхвърля баналното, предварително зададеното, обичайното, утъпкания път.
За Андреас Ембирикос красивото беше самият живот във всички негови проявления – именно поради това той не поставяше, не класифицираше, не подреждаше в йерархичен ред човешките дела по някакъв естетичен, философски, идеологически или друг канон… Тези критерии му изглеждаха изкуствени. Например за него Сикелианос бе човек, който се бе запазил непокътнат като бебе, освободен от неврози, с непосредствен душевен мир, който общува с природата и живите същества. Беше жизнен феномен. А не „поет“ от тази или онази школа.
Когато коментираше творбите ни, вдъхваше нещо в ума и душата ни, като онова, което понякога наричат „свети дух“ и ни подтикваше да пишем в такава посока. Никога не ни е поучавал. Проявяваше реакциите си като индивид, определяйки внимателно онова, което искаше да каже, подбирайки думите, отваряйки скоби, с отправки, формулирайки мнението си точно, за да предотврати евентуални недоразумения.
Никога не пишеше критика – само възпяваше лирично, както например е възпял Енгонопулос в текста си „Никос Енгонопулос или Чудото на Елбасан и Босфора“ и други в подобни текстове.
През последните години от живота си страшно се бе заинтригувал от поетите-битници, които приятели му даваха да прочете. Бе открил у Гинсбърг и Керуак нещо от собствения си порив и енергия, извънестетската склонност към общочовешкото…
За Андреас Ембирикос всеки човек представляваше проявление на божествена сила, която нашата епоха формулира само биологично, като енергия на живота – склонност към живота или смъртта. Дори психозата бе резултат от една такава енергия – може би канализирана в грешна посока и прекомерна, но достойна за уважение в нейната цялост, често пъти толкова възхитителна, колкото и ужасяваща в нейните проявления.
Подсъзнателното или несъзнателното за Андреас Ембирикос бе почти материално понятие, каквито за предсократиците са били умът, битието, безкраят, логосът.
В това участвахме всички, добри, лоши, посредствени, хубави, грозни, съобразно мярата, в която ни бе дадено. А задачата на поета, на психоаналитика беше да ни направи още по-тотално причастни към това, така че да се освободим от псевдооковите на съзнателното у нас, на тесните и ограничаващи манталитет и възприятие.
Разбира се, противоборството между тези две сили: едната, която се опитва да наложи окови, и другата, която се опитва да ги разкъса, криеше нещо вечно и съдбовно, както в древните митове. Един окован титан винаги възправен срещу своя тъмничар – тираничния бог, Зевс на цензуриращата власт.
За нас Андреас Ембирикос бе и винаги ще бъде като Бог… Присъствието му на гръцка земя беше като дионисиевско Богоявление. Богатството – и словесното, и интелектуалното – оргазъм на духа именно там, където той е напът да угасне. Човешкото му присъствие бе утеха, панаир, гръмовно отрицание на маразъма, утвърждаване на творчеството.
В живота си не съм познавал човек като него… а съм познавал мнозина значими поети – Елиът, Дилън Томас, Бретон, Перес, У.Х. Одън и куп други. Никой не е оставил у мен диря като тази, оставена от Андреас Ембирикос. Това усещане за абсолютна, непоколебима и лишена от умисъл щедрост на духа.
Посетих го, когато умираше. Смъртта му носеше нещо от смъртта на светец. Беше весел, благоразположен, както винаги. Притегли ме към себе си и поиска да се вгледа в мен продължително, завинаги, за вечността… Тогава и духът му беше абсолютно присъстващ, тръпнещ, жив.
Дори в този момент присъствието му бе покъртително. Той беше визионер, който умираше, както четяхме за тях в руските романи. Придаваше различен смисъл на смъртта. Смисъл на триумф, победа, надмогване.
За мен Андреас Ембирикос е жив и ще живее завинаги. Той е безсмъртен. Дори една негова част, както смъртната природа на Херакъл, да е умряла – другата, безсмъртният му дух, пулсира над лазурното небе, кафявата земя и Егейско море, където е неговият корен. Никога няма да изчезне. В душите си носим под- и надсъзнателния елемент, който пробужда у нас носталгията на тревожния трепет на една всеобхватна любов за онова, което съществува, и онова, което все още не съществува, но може някога да съществува, посредством развиването на възможностите на вселената, в онзи тръпнещ всемир, който виждаме и отгатваме около себе си.
Превод от гръцки Здравка Михайлова