ДВОЙНАТА САМОТА НА ЕДИН СВЕТОВЕН ПОЕТ

Нанос Валаоритис

Андреас Ембирикос си отиде от този свят, без да е написано нито едно значимо изследване за творчеството му. Приблизително същото се случи и с Ангелос Сикелианос. Характерно е, че и двамата преливащи от енергия поети принадлежаха към Дионисиевото коляно на нашата поезия ‒ и двамата великодушно посрещат удивителното мълчание на съвременниците си приблизително по един и същи начин, като вземем предвид разликата от няколко десетилетия в поетичните вкусове. Ако не греша, текстовете, написани за Ембирикос, както и едно мой предговор към английското издание на „Лична митология“, нямат критичен характер. Повечето от тях са хвалебствия от приятели и съмишленици като Елитис, Енгонопулос и вероятно неколцина други. Ако сравним това положение с безбрежното критическо творчество за Кавафис и Сеферис, веднага ще видим, че нещо в творчеството на Ембирикос и Сикелианос стряска критическото съзнание, което се сепва пред една поетична буря, изглежда, продължаваща да извира, без да пресъхва. И двамата поети са имали много конкретна идеология. У Сикелианос това е известният негов мистицизъм, а при Ембирикос – сюрреализмът. Това сигурно е изиграло известна роля за страха от критическа оценка. По някакъв начин те са били смятани ‒ а и са били ‒ отвъд критиката.

Така днес всеки, който седне да пише за Андреас Ембирикос, се изправя пред пустош. По някакъв странен начин то е като да пишеш за млад, все още неизвестен поет. Човекът, начертал езиковата карта на сюрреализма в Гърция, остава без съответно критическо признание за ролята, която е изиграл. По някакъв начин той е бил пренебрегнат като явление, което не може да бъде оценявано, тъй като творчеството му не се поддава на обичайните критерии. Тук отсъстват познатите естетически пружини, които разпознаваме като цел на всяка поетична творба, и критикът няма за какво да се хване. Както оставаме като втрещени пред някои природни явления, така търсим думите си и когато се опитваме да говорим за него.

Мястото на Ембирикос в поетичната сфера е било пренебрегвано от оперативната критика, тъй като се е смятало, че е написал произведенията си по метода на автоматичното писане. Вътрешната самота на Ембирикос става още по-трагична, ако се замислим над факта, че е бил игнориран от сюрреалистите и в чужбина, и в Гърция, които и до днес не познават творчеството му. Тази двойна самота представлява много странна съдба и в крайна сметка е съпътствала мнозина гръцки поети – Калвос, Соломос, Кариотакис, а накрая и Сикелианос. Това е и съдбата на една малка страна с ограничен езиков отглас. Но в Гърция няма по-универсални поети от Сикелианос и Ембирикос. Съдбата и на двамата е била да останат неизвестни, а други техни съвременници да придобият известност по различни причини; по причини, на които не му е мястото да се спирам тук.

Една от най-големите пречки за разбирането на двама такива поети, естествено, е била езикът. Начинът, по който си служат с езика. Техният език не е бил lingua franca, тоест универсален език, като този на Кавафис или на Сеферис, а е бил език, тясно свързан с тъканта на думата, с блясъка на словото, както то звучи и си играе с окото. Тоест толкова богатата тъкан на словото се превръща в пречка за разбирането и прочита му дори от собствените му сънародници.

Искам обаче да подчертая, че без Андреас Ембирикос в Гърция нямаше да съществува дори това неорганизирано сюрреалистично движение на компания от неколцина приятели, които чрез контакта помежду си създават определена атмосфера. А много по-късно, все така около същия този Ембирикос като вдъхновител и символ, излиза списание „Пали“. Със същия ентусиазъм, който бе проявявал към всичко, правено в миналото, на смъртния си одър той ми даде една статия от А. Белезинис за ролята на сюрреализма в Гърция.

Онова, което най-много удивлява в творчеството на Ембирикос, е отсъствието на злото, на понятието за зло като фактор в човешкия живот. Въпреки че той е вкусил злото и може би мъката през последните седем години1 преждевременно скъси живота му, в творчеството му не прозира почти нищо. Тук-там някой намек за догматичната мисъл, която ненавижда, но нищо повече. Сякаш посредством опита на психоанализата и сюрреализма е изгонил със заклинания злото от себе си. Поетичният му свят представлява химн на съществуването, на живота, на тръпнещото усещане, на любовта, на сексуалността, на чувствеността, на изненадата. Ембирикос никога не унива, за разлика от Кариотакис, винаги е изпълнен с позитивна енергия. И ако неговите персонажи надхвърлят общоприетата мярка на поведение, те го правят, защото изпитват мощните вибрации на своите нагони. Ако животът е илюзия, но многоцветна и очарователна, и ако не го изживеем така с неговата лудост, богатство, преливане, ще сме живели напразно. Към онези, които не можеха да чувстват като него, той изпитваше огромна търпимост, при все че ясно разграничаваше позицията си от меланхолиците, отдадените на болката и риданието, бих казал дори: на толкова разпространения в гръцката поезия хленч. Накрая искам да завърша тази кратка бележка за паметта и творчеството на Андреас Ембирикос, когото мнозина все още може би смятат за затворен в себе си и безразличен към съдбините на човечеството отшелнически образ, с тези няколко думи: „Той не само бе човек абсолютно, лишен от лошотията и дребната омраза, така характерни за пишещите, от тесногръдите съперничества, създаващи мизерен климат, а бе един от най-щедрите и открити в поведението си и в отношенията си с другите хора. Може някои да изтъкнат като аргумент, че не е бил измъчван от бедността. Правилно. Но колцина сравнително заможни люде познаваме, които са не само изпълнени с омраза, злоба и презрение към човечеството, а се държат и крайно брутално към околните? Колцина впрочем познаваме, които няма да отделят и трошичка от душата си за ближния? Или може би го бе огорчило твърде тясното признаване на творчеството му само от неколцина приятели? Ако случаят е бил такъв, той не го показваше. Мисля, че ще мине много време, преди отново да се роди такъв човек в страната ни. И такъв поет. Езикът, с който той си служеше, беше катаревуса. Той боравеше с него като Калвос, като Пападиамандис, като Кавафис – творчески, със сигурен инстинкт и без следа от предвзета книжовност. Стиховете му често пъти са сполучлива сплав и от двата езика.

Днес се стопяват лястовиците

Какъв брутален бяс опиянява орачите на болката

На други места пък изцяло се изразява на димотики:

Длан върху стъкло

Длан върху гръд

Копче, което се откопчава

Гръд, която се разголва

Докато стрелецът със стрелите

Свети високо в небето

Безусловно безпределно.

Така си го представям аз в небето – като слънцето или като Орион – за който това стихотворение намеква, небесен стрелец в неговия зенит безусловен, безпределен.

Сп. „Ириданос“, февруари-март 1976

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

1 Става дума за годините на управление на хунтата (1967-1974). – Бел. прев.

Коментари