Сюрреализмът е значим не само като историческо движение, но и като опит светът да бъде видян по различен начин, да бъде разкрита „истинската функция на ума“. („Манифест на сюрреализма“, 1924), следвайки разграничаването, което Фройд прави между размисъл и самонаблюдение на свободните асоциативни мисли.
По такъв начин е бил открит методът на автоматичното размишление, завършил с експериментите на автоматичното писане, чиято „сериозност“ често пъти е била оспорвана или криворазбирана като разновидност на „бароковата“ литературна композиция. Кой може да отрече днес, че нашият начин на мислене е дълбоко повлиян от манифестите на сюрреализма? Въпреки всичко мнозина са онези, които продължават да се държат, както би казал Хераклит, „сякаш притежават тяхна собствена мъдрост“.
Първата част на „Лична митология“ представлява стихотворения в проза в рамката на традицията на Бодлер, Рембо, Нервал, Бретон и Елюар. Това са плодовете на лирически опит – обогатени от „опита“ на психоанализата – тъй като Ембирикос е не само първият гръцки поет сюрреалист, но и първият гръцки психоаналитик. Редуващите се „символични образи“ като момичето-сомнамбул, което никога не се събужда и се разхубавява с всяка изминала година, до описанията на пейзажи, напомнящи ни онези в „Гаспар на нощта“ от Алоиз Бертран, при които самият наблюдател накрая бива всмукан в описваното от него.
Ембирикос използва притчи за пробуждането на сексуалния инстинкт и пролетта, пробуждането на жизнената енергия, напомнящи произведенията на Д. Х. Лоурънс, онирично кръвосмешителни наклонности, при които произнасяните имена като Диоскур или Амалия придобиват значение на „ключови думи“ на скрита действителност. „Колко жалко, че се казвам Амалия!“, възкликва влюбеното в брат си момиче, изразявайки отчаянието си поради съществуващото табу; такива изненади не са рядкост в писането на Ембирикос.
В тези текстове изобилстват гласове, нашепващи загадъчни имена като Меропи, Навзикая, Ариадна, Алкмена, Корина, извикващи спомен за митична рамка, или се ограничават до възклицания като „Еа! Еа! На креолките“. Малки момчета биват назовани от някого с фантастичното име Аласвир, а от други „малки, но сигурни черешки“ и се превръщат в природни стихии. Техниката на автоматизма, с която си служи Ембирикос, се съсредоточава върху теми като разпознаване на родства, видения и думи, предизвикващи ненадейни проблясъци.
Във втората и третата част на сборника текстове стихотворенията в проза еволюират в нещо друго, в нещо по-различно: в един вид „приказка, чието латентно или дори съзнателно съдържание има конкретен смисъл, съдържащ философията на живота. Мистериозното функциониране на желанията в сънищата и изместването на метаморфозите на обекта на желанието се осъществяват в историята със заглавие „Мадаления“. Разказвачът ляга да спи под едно дърво и след усещането, че пропада, се озовава на бащиния си остров Андрос (острова на фамилията Ембирикос). Скитайки сред природата, се надява да срещне някое селско момиче, за да се люби с него. Близо до брега забелязва огромен 600-тонен клипер. Усеща странно притегляне към кораба сякаш той е жена. Чуват се еротични стонове като онези в хотелските стаи. Планетата Венера1 грее в небесата. На кораба не се забелязва никакво движение. В бързината разказвачът скача в една празна лодка на пристана и гребе до кораба. На носа му различава изрязана от дърво сирена или русалка. За голяма негова изненада тя е жива и диша. Вика я по име „Афродита“, но тя отговаря: „Не Афродита… Мадаления“. Корабът представлява желана жена, митично материализирана от сънуващия. Дотук всичко върви добре: но как да обясним факта, че действителността също е съучастник в играта на подсъзнателното – когато двете стават едно? Защо събуждайки се, разказвачът открива в съседната градина статуя (копие на Венера Милоска), на чийто пиедестал някой е издълбал името Мадаления? Значението на историята (клиперът има екипаж от джуджета, облечени като пирати от XVII век, които се държат като онези в историята на Рип ван Уинкъл) се доближава много до психоаналитичното тълкуване на Фройд върху разказа на Йенсен „Градива“. Млад посетител на Помпей се влюбва в жена, която му се струва като видение само и само за да установи, че това е била неговата съседка, момиче, което е познавал и може би обичал, когато е бил дете, но което е забравил. Така и копието на Венера Милоска – потънало в забвение от страна на разказвача – се преобразява и се тълкува „светски“ в съня му.
Темата за разпознаването, което също е и себеразпознаване, се среща често в следващите истории. Ембирикос е уникален с това, че е не само автентичен поет, но и професионален психоаналитик. Отвъд всяка конвенционалност, привички, потиснати желания, престорен свян и други предразсъдъци неговите персонажи често пъти се държат като древните богове в любовните им и смъртоносни похождения, задоволявайки нагони, които дремят у всяко човешко същество. За Ембирикос най-важното е задоволяването на нашите копнежи – у мъжа, жената или детето – често пъти чрез проявяването по магичен начин на вътрешното им аз, осъдено от чувство за вина в „тъмниците на Аза“. Но значението на Ембирикос (отвъд способностите му като стилист, като майстор на стила, по което напомня на Калвос, Кавафис и Пападиамадис, в изкусното съчетаване на димотики и катаревуса) не се ограничава до психоаналитичните му открития. Той се опитва също така да разреши въпроса за собствената самоличност (self): Кои сме ние? Защо сме? В краткото наративно стихотворение в проза, озаглавено „Nerone“, разказвачът описва сцена на римския хиподрум, в която накрая разбира, че самият той е императорът. Съгласно описанието му Ермолаос Македонеца е магически свързан със събитие, което ще се случи шестнайсет години по-късно, по време на едно посещение в Делфи, където той има пророческо видение за раждането на Александър Велики.
В стихотворението, озаглавено „Текстовете“ (което означава и подтекстове, скритото, лежащото отдолу), съдбата на обсаден град е пряко зависима от съществуването на непознат велосипедист. Това може би е свързано с първото, доколкото ни е известно, „психоаналитично“ тълкувание, правено някога на един сън: прорицателят-жрец Аристандрос „разтълкувал“ един сън на Александър Македонски, докато той безуспешно обсаждал град Тирос. Александър сънувал сатир (известен спътник на гръцкото божество Пан) върху щит2. Но на старогръцки Сатир може също така да означава „Тирос е твой“ (σά Τύρος – Σάτυρος). След това, окуражен, Александър превзел града (Фройд, „Тълкуване на сънищата“). В друга история самоличността на непознат благодетел на град Леондуполис, който ненадейно превръща незначителна паланка в райско място, бива разкрита от Тюхе (Съдбата) – девойка, която продава картички и с която разказвачът (детектив) има любовна връзка. Когато целува картичката, изобразяваща героя, която момичето му е дало, устните на героя отлепят мантията, който го покрива, и благодетелят разкрива самоличността си като… Но ще оставя читателя сам да отгатне. Историята крие известно родство с „магическите“ или „иницииращи“ приказки от древността: „Златното магаре“ на Апулей, например Лукиан или „Житие на Аполоний Тиански“. Цялото творчество на Ембирикос има този двойнствен характер.
Друга от историите, може би най-впечатляващата, носи заглавие „Неоптолем Първи – Цар на Елините“ („Страници от един дневник“). Това е описание на случай на мегаломания. Разказвачът е пациент, който неотдавна е бил изписан от психиатрията. Той е особено благодарен на един поет-психоаналитик, на чието разбиране дължи излекуването си. Тъй като сега вече е добре, а един по-голям гений от миналото – синът на Ахил – е на три хиляди години, сега, когато вече е възмъжал, решението му е взето. Той ще бъде претендент за трона на Гърция и първата му работа е още същият ден да хване автобуса за Делфи, където възнамерява да вдигне във въздуха Делфийския оракул, който е виновник за смъртта на баща му. В тази история на Ембирикос осъществяването на „желанието“ придобива характер на психоза. Скритата симпатия към психотичния тип показва, че Ембирикос не е лекар, а поет. Никой „редови“ психиатър не би могъл да пише по такъв начин, тъй като в крайна сметка единственото престъпление на психотика е, че разрушава „Статуята на Логиката“ – първоначалната причина за неговото затваряне в психиатрията.
Отново коварството и уловките на желанието са прекрасно описани в историята „Девойката от Пенсилвания“, където преоблечен като гувернантка младеж успява да завърже любовна връзка с дванайсетгодишно момиче. Този необичаен травестит проявява лукавството си, както героят от „Лолита“, но очарован колкото от писането, толкова и от историята, читателят си остава отъждествен точно като зрителя на древна трагедия, знаещ предварително какво ще се случи и въпреки това всеки път е в състояние на очакване и превъзбуда.
Тази книга на Ембирикос ни докосва по неповторим начин, съчетавайки мит и история, поезия и психология, създавайки чудат и щедър свят, в който еротичната страст се ползва с пълна свобода, а благодарение на поетичната фантазия баналното се преобразява в нещо необичайно и изненадващо. Не само нещо, което е „технично“, „морфологично“ или „красиво“, а също така, убеден съм, е и страшно значимо за бъдещето на човечеството.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
1 Венера – на гръцки планетата се нарича Афродита, която е и звездата Зорница и Вечерница. – Бел. прев.
2 Според древния спартански обичай майките изпращали синовете си в бой със заръката: Ή ταν ή επί τας, т.е. „Или с него, или върху него“. Това означавало или да се завърнеш победител с щит в ръка, или да те донесат мъртъв върху него, ако си загубил битката, тъй като това била единствената достойна смърт. – Бел. прев.