Време е всички ние, бидейки достигнали до някаква крайна точка на земната повърхност отпреди потопа, един от нас до някоя Бразилия, друг до някоя Калифорния, трети до някоя Австралия, а друг до някоя конструирана от самия него Утопия, да видим какво се случва с поета Андреас Ембирикос. Дали не е забравен и дали специалистите „по новогръцка литература“ не са го забутали в чекмеджета с прашни папки и дали дори и през чекмеджето не лъчи странна светлина, проникваща през стени, достигаща до слуха им, смущаваща със звуци и образи безметежния им сън, съня на праведника.
Така може да бъде открит смисълът на двете му последни стихосбирки, в които са събрани текстове в проза „Октана“ и стихотворенията „Днешният ден като Утрешен и Вчерашен“, за които не съм говорил, не съм писал в предишните си статии, но от които до нас достига живият му глас сякаш той все още е сред нас. Живото му писане довява гласа му като вятър, като дихание – кога свежо, кога смътно – а друг път с порива на летен мелтем, който разхлажда от задухата и сушавостта на околния свят и слага преграда пред безсмислиците, които толкова много и толкова често се чуват относно творчеството и личността му.
Ако трябва да назовем Андреас Ембирикос с някакво метафорично име, бих казал, че той бе и продължава да бъде лозар на духа и душата, заел се търпеливо да подкастри, полее и засади нови ластари, нови сортове грозде, израснали под внимателните му грижи. И е сторил това без никаква надменност и амбиция да дава вид, че стои над другите. Без нарцисизъм и егоизъм, единствено с дух на великодушие и щедрост, непроменили се с годините, както стана с някои други; напротив с годините този негов дух, тази негова позиция вечно да дава, без да очаква нищо в замяна, стана по-ярък.
„Кому са притрябвали поетите в убоги времена?“ е страшната констатация на Хьолдерлин, а Хайдегер ни дава отговор на този въпрос: „Те ни дават следите на отсъствието на боговете…“.
Четейки „Октана“, имаме чувството, че поетичният гений на Андреас Ембирикос ни предлага в окончателен букет от текстове именно такива следи на богове и демони, които отсъстват. Докато в историите от първите си творби той ни изненадва с неочаквани словосъчетания или внезапни обрати, в тези текстове той съвсем очебийно ни показва символите, сякаш изрича: „Стига толкова неочаквано и странно, същинското си остава очевидно дори при един различен начин на писане“. И не само ни показва символите, но очертава пред нас и начина на тяхното произвеждане в духа на встъпителния му текст към „Писания“ – „Амур-Амур“ – където най-напред водопадът, а след това и реката представляват символите на живота и на самото писане, както то непрекъснато тече и се променя, но все пак остава в същото русло, следвайки неизменно една и съща посока – тази към океана.
По същия начин в „Октана“ откриваме текстове, които се увиват като пълзящи растения около метафизични понятия или образни символи, от онзи първи текст със заглавие „Мълчанието“ до „Островът на Робинзоновците“ със символа на кита, на голямото морско чудовище, което корабокрушенецът напразно очаква. Споменаването в „Мълчанието“ на нулата като безмълвна разтворена уста и като непостигнати дела е проявяване на позиция спрямо неизразимото, неслучилото се, спрямо ненаписаното, нереализираното, което в крайна сметка също като смъртта е живот во гробе, бременно отсъствие, непокътната и неизчерпаема възможност, пред която нашето реализиране е минимално, комично, преходно. Това отъждествяване на неонтологичното с онтологичното може би озадачава читателя идеологически, когато знаем, че сюрреализмът винаги е изтъквал положителното пред отрицателното, макар и в диалектична метафизична връзка като синтез на противоположностите. Но утвърждаването на Ембирикос никога не е монологично, еднопосочно и едностранчиво. То винаги е драматично съпроводено от неговата противоположност. Там ние виждаме голямата му способност на действеност, на „съчувствие“, отъждествяването му с другия, себеотдаването винаги на най-несретния. И то не само като човешка позиция, но и като художествен прийом, което прави произведението му „драматично“.
При все че символите му винаги търпят тълкуване от страна на читателя, те запазват тази двояка природа, опълчваща се срещу всякаква идеология и интерпретация. При употребата на символи като Ефрат, където реката „напоява“ дори когато прекосява пустинята, в „Слова“, където се пресичат високочели с профанизирани понятия, където са назовани станции на парижкото метро; непоносимият зной, който се превръща в повод („На улица „Филелинон“) за неприкрито преживяване, за едно богоявление, обобщено във фразата: за „Елините, които, по мое мнение, първи тук на таз земя са превърнали в остен на живота страха от смъртта“. В „Сезони“ или отново в „Пътят“, който човек трябва да извърви докрай, независимо дали той е вариативен по значение и качество, или в глагола, който е изместен от прилагателните, навсякъде и винаги се запазва двусмислеността.
Писането на Ембирикос винаги и навсякъде се лее и подкопава фалшивите устои, установеното, предварително зададеното. Писане, предвиждащо разпръскването на един Дерида и метаструктуралистичното виждане за писане, незакотвено в твърдия смисъл. Писане, което въздейства не само с идеи, но и с теми, ако ще да е представено посредством символи, а и чрез самата фразеология и стил. Всяка символична измислица има особен характер. Използването на ангелите в три различни текста: „Падежите на последствията“, „Архангел през септември“ и „Вратата“ бележат именно следите на присъствието на отсъстващите. Ангели, които „падат, прокълнати“, които са „присъстващи“ в любовта, които тайно влизат в някой дом, навсякъде следи от едно отсъстващо същество.
Хора, растения, животни, звуци, свойства, свръхестествени същества, всички те образуват сплит от движещи се символи, които се разсейват и падат като семена в пръстта, непрестанно оплождайки я.
Девойката на име Амарилис от „Кулминация“, олицетворяваща чрез разпуснатите си коси женското начало, „Дивият козел“, символ на свободата, отглас от орловите гнезда в хайдушките песни и символиката на „планинците“ в поезията на Сикелианос, противопоставени на „полските хора“, на робите; „Безсмъртните“ – кактус, метафоричен символ на безсмъртието и упоритостта на живота в различна окръжаваща среда, на събирането на съществата в пространството на живота и звукът на „Великото проблейване“, където символът на свободата и естеството се превръща и в символ на жертвата, на един свръхчовек, който поема върху плещите си греховете на света (ницшеански пример), който обаче той преобръща и предава в неговата християнско-дионисиева обвивка. Тук проличава антиконформизмът на Ембирикос, който не използва символите идеологически, а драматически. Друг прочит на този текст може да прозвучи просто иронично. Тоест как ние сме до такава степен роби и прекършени от тегоби, неспособни да надмогнем собственото си състояние, така че да отхвърлим отговорностите и задълженията, които ни сравняват със земята. Успяваме да го сторим само символично посредством едно животно, една религия, един символ.
Критика на нашата склонност към метафизичност ли? Мисля, че този прочит е заложен вътре в самия текст. Позиция много близка до Ницше, въпреки намека за агнеца (Христос), както и за „Дивия козел“.
Всичко е въпрос на противоречия. В „Сгромолясваща се лавина“ студът мечтае за жегата, а зноят за мраза, който отново предизвиква жарта на любовта. Това последователно редуване на образите и понятията в писаното слово на Ембирикос го разграничава от онези, които се хващат за някоя идеалистична визия на света, вкопчват се в нея, подчинени на една-единствена егоцентрична гледна точка. За Ембирикос дори пишещият индивид не е по-значим от разнообразието на света. Неговото писане е децентрализиращо и много повече се доближава до „метаструктуралисткото“ виждане, отколкото до реторичните схеми на его-лиризма, който би могъл да бъде окачествен като „логоцентричен“.
(Със съкращения)
Превод от гръцки Здравка Михайлова