Педро Рамирес, един от главните герои на „Арго“, преподавател по история в университета в Санта Фе де Богота, се отдава на размисли относно един кораб (стр. 7-11). Този кораб, който би могъл да бъде и митичният „Арго“, прекосява морската шир под ярката слънчева светлина в часа на щастливо единодействие на стихиите. Неговият кормчия, който непрекъснато мисли за промените във времето и вражеските нападения, обвинява Аргонавтите, както се нарича екипажът, в леност и предупреждава, че с нехайството ще настъпи време, когато надмощие ще вземат не героите, а разни авантюристи. Всеки Ахил или Язон, казва той, ще се превърне в „пленник“ или „обвързан“. Обратното, първият случаен Одисей или който и да бил друг авантюрист ще бъде в състояние да отприщва ветровете и пиратските кораби ще опустошават крайбрежните градове. Тогава всички пътници и екипажът – войници, гребци, моряци, търговци, поети, полубогове и любовници, „малки“ и „големи“ – са потресени от думите на кормчията и като нови Аргонавти от героичната епоха успяват да преминат невредими през Симплигадите.
Но това аргонавтско премеждие не спира дотук. Историята, размишлява Рамирес, се повтаря непрекъснато от всевъзможните потомци, които тези мъже са оставили след себе си, както значимите, така и незначителните, както блестящите, така и невзрачните. Едни от тях изтъкват златото си, други беднотата си, трети крещят: „Слава, слава, алилуя!“, а пък други: „Лайна по мутрите ви, рогоносци скапани!“. Оскъдният свят на древността се е превърнал в гигантския свят на днешния ден. Голите воини, както и леко облечените и въоръжени хоплити са бронирани в желязо, със или без птици в сърцата, а по-късно са се превърнали в хора, облечени в плат. Тъкачната индустрия и доменните пещи се издигат сред застланата с ерос морава на Британските острови. Лъвове, тигри, слонове и пантери наред с всички останали зверове на Империята живеят в градини и особено в най-голямата, най-личната и най-богатата от тях – в Лондонската зоологическа градина.
Въпреки всички обрати и промени на времето, гласът на всеки кормчия звучи и непрестанно призовава към бдителност, тъй като опасността от метеорологични промени и капани непрекъснато дебне. Ахил или Язон все още рискуват да станат жертва на Одисей, когото сега подкепят някои от нехаещите (в преобладаващото им мнозинство сарафи или повърхностни софисти). Въпреки това Рамирес вярва, че софистите и лихварите скоро ще престанат да се вслушват, след като един от тях се е превърнал в причина градът му да изгори, а жителите му да бъдат продадени в робство. Във всеки случай Аргонавтите продължават да пътуват с прекъсване, с наслади, но и с мъка. От време на време почти на равни интервали биват призовавани от кормчията обратно към греблата за изключително гребно майсторство. От значение винаги са пътуването, бдителността и съответният кормчия. Образ едновременно обичан и мразен, той е почитан и руган, но запазва своя пост, тъй като дълбоко в себе си Аргонавтите знаят, че без него е невъзможно да продължат напред.
Ако се спряхме така подробно на първоначалните размисли на Рамирес, то е защото вярваме, че те излагат в съкратен вид множество основни въпроси, които се срещат в централната част на разказа и имат връзка с историческата конюнктура на времето, когато е написана творбата. Но все пак преди по-обстойно да се занимаем с Рамирес и с цялото произведение, нека първо разгледаме някои основни идеи на Ембирикос, които сме убедени, че са пряко свързани с действието, развиващо се в „Арго“. Нека започнем от съжителството между хора и животни, загатнато от намека за градските зоологически градини. Тази идея за странното съприкосновение на хора и животни съвсем ясно е откроена в „Земфира“, текст, писан по едно и също време с „Арго“. Изглежда, посредством еротичната връзка на лъва и едноименната звероукротителка Ембирикос вярва в надмогването на противоборството човек-звяр, тъй като победата на лъва, която предполага еротичното удовлетворяване и на двете страни, по същество представлява победа на любовта. Еротичните нагони би трябвало „да бъдат задоволявани докрай“, тоест да бъдат удовлетворявани по начин, който да позволява тяхното „хармонизиране“ с инстинктите на останалите хора, както и със социалните повели на всяко общество. Едва тогава ще престане да съществува противоречието добро-зло, демони-ангели, Калибан-Ариел и светът ще се превърне в рай. Защото еротичният инстинкт и неговата „здрава проекция“, тоест духът, са онова, което ни отъждествява с природата и ни слива в естеството с Бога. Обратното, първобитното дивачество на еротичните инстинкти може да превърне обществото в джунгла.
Онова, което отличава човека от лишените от разсъдък „същества-братя“, е претворяването на „ръмженето“ в чувство, в душевен подем и в слово, превъплъщението на маймуната от лесовете в хомо сапиенс, в майстор, войн, поет и властелин на земята. Духът е „хармонизирането“ на органичното и емоционално „функциониране“ на човешкото същество. Когато постига хармония, човек бива преобразен от съкровените сблъсъци и се намира в мир със себе си. При все това физическата и психическата любов води човека не само към наслада, но и към героична екзалтираност, към „извисяването до върховете на героичната величавост“. Когато обаче тази сила среща пречки, тя се превръща в чувство – „бездна“, което може да хвърли човека в „пропаст, чието дъно е неизмеримо“, да го превърне в кръвожадно и престъпно същество. С други думи, любовта води от низкото към високото и обратно.
Родството между извисяване и пропадане, между светла повърхност и „мрачни недра“, или единството на дух и материя играе важна роля в творчеството на Ембирикос и оповестява солидарността между природа и цивилизация. Съществуваща взаимозависимост между дълбоките подтици на човешките нагони, които са общи с онези на „братята зверове“ и ритъма на изкуството. От синтеза на двата ритъма, от диалектичната връзка между мрачната бездна и светлите висоти се ражда вътрешната хармония, душевният и външният мир, а в крайна сметка и прославата на човека. Тези идеи ще проследим и в „Арго“, както те са развити посредством личната история на главните герои.
Нека се върнем към Рамирес и неговите съзерцания. Свързваща брънка между първоначалните съзерцания и онова, което се случва впоследствие, е фактът, че като потомък на Аргонавтите и самият Рамирес вижда пред него да тече огромна река, която би могла да бъде Амазонка или Замбези. На места водите текат спокойни и прозрачни, сластно и лениво, другаде са стремително буйни, влачат гъста тиня, мрачни и бездънни. На места прекосяват равнини, а на други се втурват от покрити с гори планински склонове сред тропическа растителност с опасни змии, диви животни (пуми и ягуари), но и с райски птици. На други места по течението на реката водите текат в блажено и невъзмутимо единство с всички стихии и са подходящи за пътуване на параход за сватбени пътешествия, а другаде реката е неплавателна за кораби, тъй като водите се изливаха в непроницаема и изпълнена с кървави предзнаменования атмосфера, тътнеща като буря. Аналогични образи, свързани с параходи за сватбени пътешествия, райски местности, хедонистични сцени, но и с кървави случки (обезглавяването на малка чучулига, заколението на любим петел в нозете на Карлота) настойчиво занимават ума на дон Педро и по-нататък.
Съзерцанието завършва с великия Пан, бог, съчетаващ необузданата еротика с музиката, животинските или лишени от разсъдък сили на човешката природа с човешкия дух, факт, който в по-ново време се превръща в повод да бъде свързван както с дявола, така и с Христос-Добрия Пастир. Аналогични качества притежава Пан и в творчеството на Ембирикос, където въплъщава всемогъщата природа и Бога, материята и светлия дух. Баща на Дивия козел, когото мнозина поети възславят заради неговия импулсивен нагон, той е агресивен, но и миролюбиво настроен, едновременно овен, но и агнец, който изкупва „прегрешенията“ на света. „Светлоструйното проблейване на този агнец се оказва спасително за онези, които го възприемат. („Мощно проблейване или Пан-Исус Христос“, „Октана“, 44-5).
Всички гореспоменати съзерцателни настроения на Рамирес са непосредствено свързани с неговите желания и амбиции, но и с душевните му обрати. С други думи, те предвещават преобръщането на едно положително състояние в отрицателно. По-нататък Рамирес си представя, че като бедуин грабва и мята върху белия кон дъщеря си Карлота, за да се съвокупи с нея в нажежената пустиня. Отвличането става в градина с благоуханни цветя, която разпръсква аромати (като херметически затворен парник) и въздухът прелива от животински и растителни мириси. Около зеленината на дървото, на което се обляга Карлота, пасат спокойно три „телци с лъскава козина“. Уханието на градината е сравнено с мириса на „мюсюлманско теке под чиито лирични сводове някой е отпушил флакон с мускус“.
След като надмогва първоначалната морална криза и малодушието, предизвикани у него от „чудовищните“ му фантазии, сега той се отъждествява с Великия Пан. Присъствието на еротичния бог, който е описан като широкоплещест, с буйни коси, як, загорял от слънцето, със сини очи с изключително заслепяващ блясък изпълва с динамизъм Рамирес, който прогласява, че Великият Пан, както и неговите победоносни възгласи (като ураганна буря или петльов глас, „Октана“, 44) напомнят за кормчията на „Арго“, кумира на Рамирес. Фактът не е случаен, след като едно следващо бленуване или еротична екзалтираност (физическа и душевна) на Рамирес се съчетават с политическите му амбиции. Желанието му да управлява кораба на държавността и да се бори за добруването на родината си: „той виждаше старата Гранада, далечната си родина, да се превръща в една нова Гранада, да се превръща в Колумбия, тоест в действителната му родина, а самия себе си, спешаващ се от снежнобял буен кон, да възхожда в креслото на президента на републиката. Като демократичен ръководител е с кормило в ръцете, с шлем на главата, с чучулига, чуруликаща в сърцето, и възглас на уста: „Братя мои, бдете! По-добре един Ахил, отколкото четиресет Одисеевци и демагози!“. Едновременно с това тълпата скандира „Да живее“ и „Слава във Висините, мир на земята и благоволение между човеците“.
Между еротичните и политическите блянове на Рамирес съществува свързваща брънка: натрапчивият образ на парахода за сватбени пътешествия и метафората на държавния кораб. Но докато ние знаем, че кормчията трябва да притежава умението да направлява с твърда десница „Арго“ сред бурите (вж. връзката между древния кораб и въздухоплавателния аеростат), Рамирес, жертвата на множество психически лутания и противоречиви пориви, не изглежда способен на такова дело. Човек, непознаващ вътрешен покой, той не е подходящият водач, който ще осигури мира и благоденствието, за които копнее неговият народ. Впрочем събитията доказват, че той не е в състояние да осигури дори семейното си безметежие.
Основна характерна черта в поведението на Рамирес са егоизмът и завистта му. Когато слуша за любовните подвизи на другите, душата му се потриса, а кръвта, „стремително бушувайки в Херкулесовото му тяло, помрачава ума му“. Завистта му към метиса Гонсалес, „вулгарния“ според него търговец на добитък, когото Карлота обича, размътва погледа му, кара го да се държи жестоко и го увлича във водовъртежите и „хаотичните бездни“ на „буря със свирепи вълни, бушуваща в гърдите му, сякаш издухвана от дробовете на вилнеещ дракон“. За разлика от простодушния търговец на добитък Гонсалес, който дарява на Карлота върховно блаженство, Рамирес олицетворява жестокия и кръвожаден Цезар Борджия. Накрая заслепен от френетичен вътрешен порив, той убива Карлота и любовника ѝ, обладан от „зверско умопомрачение“. Сцената на убийството прилича на кошмар, от който Рамирес се събужда след изстрела на оръжието. Онова, което вижда пред очите си, са двамата любовници, които видимо почиват прещастливи, вече навеки неразделни и неподвластни на старостта. Но тогава той изведнъж усеща, че в душата му се е променил „ритъмът“ на света. Всепоглъщаща печал и отчаяние се надигат от „недрата на неговото аз“ и го завладяват, а от болната му душа се възмогват като мелодичен шепот началните стихове на „Ендимион“ от Кийтс, говорещи за вечната красота, безметежието и съня, изпълнен с блажени сънища. Именно в момента, когато посредством изкуството Рамирес осъзнава унищожаването на ритъма на живота, на него не му остава друг избор освен самоубийството. Но малко преди смъртта си той вижда във внезапното безветрие „Арго“, върху чиято сфера му се струва, че различава три бляскави думи: „je reviens toujours2“. Действието, развиващо се на земята, се слива с небесния маршрут на аеростата. Разказвачът е настойчив относно носталгичното „завръщане“ на „Арго“, относно повторното отвоюване или завладяване на един райски и красив свят, на сломяване и надмогване на силите на смъртта от тези на живота.
За разлика от Рамирес, който не успява да се освободи от противоречивите си чувства и да стане истински аеронавт, руският адмирал Верхой, един от тримата пътници на „Арго“, свободен дух, прерязва въжетата на аеростата и се издига нагоре с метиската и нейния папагал. Така се откроява положителният образ на дон Педро, светлото лице на водача-завоевател, който се бори за осъществяване на личните си и обществени въжделения. Копнежите му не са противопоставени на народните, а отвличането на метиската предизвиква буря от въодушевление, когато той прогласява надмогването на расовите и класови различия.
Очевидно Верхой и Рамирес притежават много общи черти, но и съществени отлики. Онова, което, изглежда, интересува Верхой, са любовта и родолюбието, неща, интересували впрочем и Рамирес. Както Рамирес, така и Верхой е любител на жените и поезията, противник на рационалистите и софистите, борец на еротичната и обществена арена. В мислите му любовта към красивите момичета е неразривно свързана с родолюбието (вж. „море от житни класове и море на насладата“) и героичните първообрази на матушка-Русия. Съответно свързаните с отвличането на девойката образи, в които Верхой е сравнен с победоносен предводител, са взаимно свързани с визията на водач-пророк, който съчетава еротичната и завоевателска идеология на Мохамед с напътстващата и освобождаваща на Мойсей. Този водач, който ще обладава дарбата на богато и благотворно слово, ще бъде свързващата брънка с неуловимите сили, които се съдържат в нас, заобикалят ни и биват назовавани Бог от вярващи и невярващи.
Верхой, както и Рамирес, отказва да приеме смъртта на великия Пан, след като, както богът, така и той, съчетават динамичните и еротични елементи на неговата личност (напр. исполинският ръст) с духовните заложби. Възгласът „Великият Пан не е мъртъв“ е съпроводен от бойния вик на папагала, който е оприличен на кукуригането на петел призори. Но това общо съгласие откроява и различията между двамата мъже. Въпреки че и двамата имат като образец Пан, Рамирес се проваля там, където Верхой бележи успех. Верхой съчетава простосмъртния с божествения елемент, земния с небесния, плътския с духовния. При все че клони към този идеал, Рамирес се проваля, тъй като онова, което в крайна сметка взима надмощие в поведението му, е единствено опасната животинска природа на Пан. Сините очи на бога „с изключителен блясък“, както впрочем и „прозрачните“ сини очи на простодушния Верхой, са противопоставени на суровия, жесток поглед на Рамирес, на мрачните видения, слепите пориви и озверяването на неговия образ.
Верхой е подходящият кормчия за „Арго“. При все че личността му предизвиква противоречиви чувства (възхита, любов, омраза, ревност) поради връзката си с Пан, той подхожда на характера на „Арго“, който според писателя представлява другото лице на произведението. Характерно е съответното описание на Аеростата. „Освободеният, откъснал се“ Арго се издига в небесата и се превръща в „огромен въздушен кит“ или „в превъзходно хидроцефално чудовище“, в прославящ химн на ангели и архангели. При „лиричното“ ѝ издигане „необвързаната“ сфера също прилича на митично божество, дишащо спокойно и равномерно. А четиримата пътници се чувстват като „братя“, небесната сфера пътува триумфално към Екватора, лека и преливаща от щастие като сияние на Безсмъртието.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
1 Рена Замару е преподавател по класическа филология. – Бел. прев.
2 Винаги ще се завръщам (фр.) – Бел.прев.