Морето означава общение: транспорт, търговия, взаимно сближаване; разбира се, при условие, че хората се стремят към това. Защото успоредно с това, морето открай време е разделяло, представлявало е препятствие, която е трябвало да бъде преодолявано. Районите на Средиземноморието не са обединявани от морето, а от морските хора. Следователно, когато Средиземноморският ареал бива разделян, отново хората са онези, които раздалечават частите му. Започвам с тази банална констатация, която при все това дава стабилна основа за темата, която ни занимава. Люсиен Фебр казваше, че: „Средиземно море означава пътища. Сухопътни, морски и речни пътища, изплитащи огромна мрежа от редовни или случайни комуникации, непрекъснат кръговрат на разделението и единството на живота“.
Не е в моята компетентност да говоря за праисторическия период, но ние хората от Средиземноморието никога не трябва да забравяме, че преди стотици милиони години земята по която стъпваме, е била море. Издигането на твърдта от морската шир, процес отнел милиони години, е дало на нашите прадеди от исторически времена суша, обградена от море, територия съсредоточаваща негативни и позитивни предпоставки, всички тласкащи към развитие на морския живот. В плодородните местности, в долините са се развили градовете-държави. Островите трябва да разгледаме като мостове, свързвали помежду им парчетата суша; за да има движение на стоките, на самия живот; за да се развиват хората, както и човешките дейности.
Към човешките дейности трябва да причислим и литературата. Тя е, която поглъща голяма част от необработената суровина на историческите перипетии и често пъти придава по по-непосредствен начин форма на колективния опит. Литературата е, която наред с историческата памет носи и голяма част от емоционалната обремененост на тази памет. Отново литературата има право да си представя, тоест да надмогва границите, налагани от рационалния анализ.
Омировите епоси – архетип на пътешествието и отправна точка на древногръцката литература – доказват как хилядолетната гръцка история се запечатва посредством едно високо литературно постижение. Съвсем не е случаен фактът, че специално в „Одисея“ се забелязват два ясно различими кръга. Народното митотворчество на един мъж, отсъствал продължително време от родината си на дълго пътешествие. Както го мислят за умрял, той се завръща и успява да си възвърне властта – лична и обществена. Успоредно с това се разгръщат разкази за моряци, представляващи от една страна отзвук от легенди от второто хилядолетие на Критската морска империя, а от друга, древноегипетска приказка от същия период на тема корабокрушение, съхранило се на един остров, където се случват чудновати неща.
Такъв един Синдбад е бил и Одисей, изгнаник, който се завръща в родината си, обичайно явление в Средиземно море, моряк, прекарал почти целия си живот сред приключения, отредени му от неотклонните опити да се завърне у дома.
Средоточие на това есе е един съвременен вариант на „Одисея“, или по-точно нейният отзвук във върхов за новогръцката поезия момент.
Още преди да започне да пише поетичната композиция със заглавие „Роман“ Сеферис е формулирал възгледа, че би могъл да пише вдъхновен от „Одисея“, но в обратен порядък. Коментирайки „Роман“ на Сеферис, преподавателят в Солунския университет Панайотис Мулас отбелязва като характерен момент, че епосът на Сеферис се превръща в хроника на поражението. Ако изключим двайсет и четирите стихотворения, които представляват отпратка към двайсет и четирите песни на „Одисея“, без обаче да ги следват тематично, по принцип бихме могли да отбележим, че тази отлика откроява разликата между епоса и лиричната тъкан на композицията на Сеферис. Но би могла също така да се свърже с различното движение на героя на Сеферис, който в хода и последователността на двайсет и четирите стихотворения не успява да достигне крайната си цел. Всъщност става дума за пътя на един антигерой, който обратно на Омировия не успява да стигне до деня на завръщането. Морският епос „Одисея“ ни показва ясно победата на човека над несгодите; така странстванията на Одисей придобиват известен смисъл. Обратното, антигероят от композицията на Сеферис е представен понякога да преживява продължително пътуване без ясно предназначение, а друг път излъчва усещането за принудително бездействие и очакване за пътуване, което, както обаче изглежда, не се осъществява. Може би предшества крушение и не проблясва никаква надежда за изход и отпътуване; може би морските пътища са окончателно прекъснати. Сигурното разбира се, както отбелязва Д. Николареизис, си остава, че у Сеферис митът за Одисея се появява осакатен.
Но, освен символичния начин, по който Сеферис борави с митологичния материал, той навлиза и в историческия контекст, такъв какъвто се е оформил за гърците в периода между двете войни. За поета историята е памет; за Сеферис история и традиция представляват неразривно цяло, при което древните митове, древността, Средновековието и неотдавнашната история се преливат в непосредственото събитие, в преживяното всекидневие. Струва ми се в този дух трябва да разглеждаме отпратките на Сеферис към плаването на Одисей, към неговата съдба и към съдбата на неговите другари, но и към другия голям митичен поход от древността – този на Аргонавтите. По аналогия би трябвало да подходим и към техните приключения и странствания. По произход от Мала Азия, Сеферис оставил в земята на Йония детските си спомени, а и първите стимули за живот, оформили поне отчасти лиризма му, е невъзможно да стори нещо друго освен да опише по непосредствен, но ясен начин трагедията на изкореняването на елинизма от Мала Азия. Става въпрос за национална, но и лична загуба. Но Сеферис не се поддава на лекотата на възпроизвеждане. Напротив, онова, което той иска да запечата, са психологическите състояния. По тази причина никак не е случайно присъствието на другарите „със слабия ангел“, най-вече на Елпенор, който както характерно го определя самият Сеферис, „се проявява ту като индивидуален, ту като колективен образ“. В образа на Елпенор са изведени до символ всички необмислени действия, непредвидливостта, характерна за посредствените, макар и дисциплинирани и подчинени другари. Сеферис отново предлага тълкуването на присъствието на Елпенор със следните думи: „имам впечатлението, че този мекушав усреднен човек е на път да се превърне в най-вълнуващият сред образите ми, може би именно защото символизира онези, които споменаваме във всекидневната си реч с възклицанието „ах, злочестият, горкият“. Въпреки това, нека не забравяме, че именно защото са лесно податливи, често пъти тези незлобливи хора са най-добрите носители на злото, чийто корен се крие другаде“.
От самото начало би трябвало да изключим тоталното интерпретативно вписване на „Роман“ в историята на Малоазийската катастрофа. Несъмнено, обаче, в съчетание с присъстващия в него акцент върху слабите характери, антигероичният тон на стихотворението ни заставя да се замислим относно проблематиката на Сеферис за необмислените действия, довели до Малоазийската катастрофа; действия, представляващи отзвук от една политическа пресметливост и приписващи, макар и по косвен начин, отговорност на подстрекателите на безумството на една военна офанзива, произтичащо от гибелното, а и безславно мобилизиране на „Мегали Идея“. Посредством „Роман“ и героя на „Одисея“, но и посредством антигероите по-общият въпрос за забележимите и незабележимите личности; а успоредно с това – за индивидуалното и колективното съзнание и отговорност. При все че се появява като призрак, както например е описан в едно друго стихотворение на Сеферис – „Върху един чужд стих“ – Одисей се отличава с индивидуалната си определеност и придобива лесно различимите черти на забележителния герой, който същевременно не престава да страда, както всеки обикновен човек: „Това е великият Одисей; който бе дал съвет / да се направи дървен кон – и тъй ахейците превзеха Троя“. Той е същият, който говори за самотата на индивидуалността, за това „колко е тежка болката да чувстваш корабните платна да се издуват от спомена, а душата ти да се превръща в кормило. И да си сам, тъмен в нощта, неуправляем като плявата на хармана“1.
Обратното, невзрачните другари на Одисей действат като колективно тяло, без ясно разграничими индивидуални черти, или се въплъщават символично в лицето на фаталния, макар и краен пример на Елпенор, но във всеки случай инициативите му изглеждат ограничени. Те са „невежи и сити“, според думите на Сеферис в стихотворението „Другари в царството на Хадес“ и предават ясно принизяващия тон, с който Сеферис говори за тях. Фаталистичното им търпение също така е мярка на проявление на тяхната неспособност да действат в посока, която би могла да отмени негативните последствия на едно безкритично подчинение. Дори в Хадес, където Сеферис осъществява съответна на Омировата Некия (слизане в царството на сенките), невзрачните герои се представят като неспособни да отговорят на неговите въпроси. Слизането в царството на Хадес придобива формата на странстване и налага необходимостта от общуване: „Трудно и тежко е, не ми стигат живите / първо, защото не говорят, а след това / защото трябва да попитам мъртвите / за да мога да продължа по-надолу“. Вярвам, че съвсем не е случаен фактът, че болезнените констатации и гледката на празнотата пред тях води до слово на битието. Както всички средиземноморски хора, независимо от видовите му цивилизационни различия, Сеферис се припознава в религиозната монотеистична система, чиято родина е басейнът на Източното Средиземноморие, обхващащ с еднаква сила евреи, християни и мюсюлмани. В стихотворението „Стратис Моряка сред африканските рози“ той завършва: „Първото нещо, сътворено от бога е любовта / след това идва кръвта / и жаждата за кръв / която я наточва / спермата на тялото, както и солта. Първото нещо, сътворено от бога е далечното пътуване / онази къща чака / със синкав дим / с остаряло куче / очакващо да издъхне при завръщането./ Но трябва да ме разтълкуват мъртвите/ африканските рози ги държат безмълвни / като морските глъбини или водата в чашата. / А другарите живеят в палата на Кирка; / скъпи ми Елпенор! Глупави, бедни ми, Елпенор! / Или не ги виждаш? / Помогнете ни! / На Псара по хребета мрачен2.
Призивът за помощ е отправен във всички възможни посоки – към Омир, но и към Соломос; към мъртвите, които биха могли да дадат своето тълкуване и принос, но и към слабите духом другари, към Елпеноровците. Преди всичко, обаче, към Бог, който е кормчия на човешката съдба; от любовта към кръвта, и от далечното пътуване към завръщането на скиталия се в чужбина човек. Това е, струва ми се, и съзнанието на средиземноморския човек. И сред пътищата, които се откриват в района, общата ни съдба е онази, която тласка към общуване и неговото прекъсване; към любовта и към братоубийствените вражди.
В този врящ котел, където всичко се смесва, на нас самите и на борбата, която съзнателно ще водим, е предоставено да изберем на коя страна ще застанем. И без изкуствен свръхоптимизъм „да се издигнем малко по-високо“, както ни поощрява поетът.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
Бележки:
1 Превод Стефан Гечев. – Бел. прев.
2 Последният стих е цитат от стихотворението на Дионисиос Соломос „Опустошаването на Псара“. – Бел. прев.