Йоргос Сеферис1: Литературен псевдоним на Йоргос Сефериадис (роден в Смирна на 29.02.1900 – починал в Атина на 20.09.1971). Поет. Един от най-значимите представители на модернистичната поезия в Гърция, централна фигура на литературното поколение от 30-те години, първият грък, удостоен с Нобелова награда за литература. Първороден син на известния книжовник Стилианос Сефериадис и на Деспо Сефериади (по баща Тенекиди), произхожда от семейство с литературни традиции. Освен разностранната духовна дейност на бащата Сефериадис, и другите деца в семейството – Йоана (по-късно съпруга на един от президентите на Гърция – Константинос Цацос) и Ангелос (1905-1950) също ще се занимават с литература. През 1914 г. при обявяването на Първата световна война, семейството се премества в Атина, където Сеферис завършва гимназия. След това заминава за Париж, за да следва право (1918-1924). Там ще го завари Малоазийската катастрофа от 1922 г., събитие, което ще остави траен отпечатък върху емоционалния му мир и ще намери разнообразен израз в поезията му.
През 1926 г. Сеферис започва кариерата си в Министерството на външните работи на Гърция като аташе. До началото на Втората световна война служи като вицеконсул в Лондон (1931-1934), консул в Корча (Корица), Албания (1936-37), а от началото на 1938 г. като съветник по печата към Министерството на външните работи в Атина. След германската окупация на Гърция (1941) ще последва гръцкото правителство в емиграция на остров Крит, а по-късно в Александрия, Южна Африка (Йоханесбург, Претория) и в Южна Италия. След освобождението е назначен за директор на политическия кабинет на регента-архиепископ Дамаскинос, а след това служи като съветник в посолствата на Гърция в Анкара, Лондон и Ливан (акредитиран също така за Сирия, Йордания, Ирак). Завършва служебната си кариера като посланик в Лондон (1957-1962) през кризисните години, довели до създаването на независимата кипърска държава. След 1962 г. се установява в Атина, където и умира през 1971 г. През март 1969 г. обнародва „Декларация“, представляваща обвинителен акт срещу диктаторския режим, наложен в Гърция през 1967 г. „Декларацията“ намира международен отзвук и представлява сигнал и начало за сплотяването на гръцките интелектуалци срещу диктатурата. Погребението му на 22.09.1971 придобива характер на всенародна демонстрация срещу диктатурата.
За поезията и цялостното му творчество е награден в Гърция с наградата „Паламас“ (1947), а в чужбина, където творчеството му става известно в превод главно на английски език, с наградата Foyle (Лондон, 1961) и Нобелова награда за литература (1963). Провъзгласен е за доктор хонорис кауза по литература от университетите в Кеймбридж (1960), Солун (1964), Оксфорд (1964) и Принстън (1965). Избран е за почетен член на Американската академия на изкуствата и науките (1969) и за член на Института за академични проучвания в Принстън (1968).
Сеферис дебютира в литературата през 1931 г. със стихосбирката „Завой“. Дотогава е публикувал съвсем малко, въпреки че литературата го интересува от студентските му години. Това мълчание през двайсетте години представлява период на продължителна подготовка, през който той се опитва да оформи собствен поетичен глас, стремейки се към пълнота на формата и израза. Неголямата от гледна точка на броя страници „Завой“ (включва тринайсет кратки стихотворения и по-дългото „Любовно слово“) е наистина книга с изящно обработени стихове в традиционна форма, придаващи нови творчески проекции на стихотворните възможности на дотогавашната поезия. От тази гледна точка може да бъде сметната за вододелна книга. Двусмислието на заглавието не намеква просто за нова, лична посока на поета, а както доказва по-нататъшният път на Сеферис, за нова ориентация на новогръцката поезия.
През 1932 година следващата стихосбирка – „Щерна“ придава завършен вид на първата фаза на творчеството на Сеферис. Става дума за дълго стихотворение в двайсет и три петстишни строфи с трудно различима централна ос и многобройни символи. Според някои критици „Щерна“ представлява архитектурният символ на смъртта; според други периодичното редуване на радостта и болката, поетическото зрение на живия свят.
Ако първите две стихосбирки на Сеферис са отглас на веяния от френската поезия, главно на Пол Валерѝ, Жюл Лафорг и Стефан Маларме, по-нататъшният му път се пресича с поезията на Езра Паунд и главно с тази на Т. С. Елиът, чиято „Пуста земя“ Сеферис превежда на гръцки (1936), както и други негови стихотворения, и поетичната драма „Убийство в катедралата“ (1963). Повдигналата множество дискусии връзка Сеферис – Елиът не представлява случай на имитация. Става дума за две паралелни поетични съзнания, черпещи от различни културни традиции, които претворяват пътя на тези традиции през призмата на историческия диахроничен опит. Често пъти критиката е смятала следващата стихосбирка на Сеферис „Роман“ (1935) за гръцката „Пуста земя“. Тази стихосбирка, една от най-значимите в творчеството на Сеферис, а и на гръцката модернистична поезия въобще, се състои от двайсет и четири стихотворения (броят намеква за равния брой песни на Омировите епоси) и бележи напълно нова изразност. Слово, изчистено от всякакво излишество, символи, почерпани от дългогодишната гръцка традиция, свободна форма, която обаче запазва строг вътрешен ритъм.
До войната през 1940 г, ще последват „Гимнопедия“ (1936) – стихотворение в две части и стихосбирките „Тетрадка за упражнения 1926-1937“ (1940), с много важни стихотворения, които Сеферис окачествява като „късчета от обстоятелствата и ескизи“, и „Първи корабен дневник“ (също 1940), където са включени две от най-значимите стихотворения от този период, „Последният ден“ и „Царят на Асина“. В тези произведения, както и в следващите, отново сме свидетели на трудната борба на Сеферис за балансиране на форма и същност. Осланяйки се на плодотворното си чиракуване при гръцките си предшественици от поетичното минало, на по-общата гръцка културна традиция, но и на европейския авангард от неговото време, той търси историческо продължение, напипвайки пулса на изчезнали цивилизации (археологическите пространства и статуите представляват любими мотиви в поезията му). Прибягването му към миналото подчертава интензитета на настоящето и съответствията му с бедите на съвременния човек (времето на Втората световна война). Широката литературна основа на неговото творчество не пречи на стиховете му да запазват яснота и непосредственост, където доминира точното попадение, често пъти словото приема формата на сентенция.
„Втори корабен дневник“ (1944), написан по време на престоя на поета в Южна Африка, разкрива пред нас по-ярко и по-очевидно от всякога политическото измерение на поезията на Сеферис и смъртната тревога на един почтен човек за хода на обществените дела. През 1947 г. публикува най-трудното си стихотворение – поемата в три части „Кихли“ (име на потопен от германците кораб в пристанището на остров Порос). „Кихли“ е заредена с травмиращото преживяване на световната война, но и на братоубийствената Гражданска война, започнала междувременно в Гърция. През 1950 г. излиза от печат изданието „Поезия“ (1924-1946). През 1955 г., след като вече е започнала борбата за независимост на Кипър, Сеферис отпечатва стихосбирка, преименувана по-късно на „Трети корабен дневник“, предавайки чрез личния си поетичен метод съдбата на борещия се остров. Последната му издадена приживе стихосбирка – „Три тайни поеми“ (1966) – представлява житейска равносметка, с херметични смислови символи, но с неизменна изразна яснота. Поетичната му продукция е допълнена от издадения посмъртно том „Втора тетрадка за упражнения“ (1976) под литературната редакция на Г П. Савидис, който е редактор и на повечето от изданията на творбите на поета. Интерес също така представляват още две книги на Сеферис, издадени след смъртта му, преди всичко като упражнения в непознатите за Гърция поетични форми (limericks). Става дума за „Стихотворения с рисунки за малки деца“ (1975) и „Едепсизика“ (1989), заглавието е производна на турската дума edebsiz, означаваща „безсрамен“, „неприличен“.
Наред с поезията му същата висока мярка за качество притежават и неговите есета, образци на словесна изваяност и дълбок размисъл. Централни теми в есетата са живата гръцка традиция (Еротокритос, Макриянис, Теофилос), принадлежността към гърцизма и съвременните тенденции на европейския дух („Диалог върху поезията“, за: Т. С. Елиът, Е. М. Форстър, Игор Стравински). Есетата за Кавафис, Калвос, Паламас, Сикелианос, паралелът Кавафис-Елиът, страниците, посветени на Данте, Делфи, скалните манастири в Кападокия, Омировите химни и др. представляват върхови постижения на гръцкото есеистично слово („Есета“, окончателно издание в два тома, (1974); и трети том, с „Паралипомена“ от периода 1932-1971 (1992).
Изключителен интерес, както по отношение на изповедния тон, който разкрива пред нас поетичната лаборатория на Сеферис, така и по отношение качеството на неговото писане, представляват томовете на неговия личен дневник, чието издаване започна след смъртта му под общото заглавие „Дни“ (7 тома към днешна дата, обхващащи периода 1925-1960, предстои да бъде издаден още един том). По-специален интерес, във всеки случай не само политически, предизвиква и „Политическият дневник на Сеферис“ (2 тома към днешна дата, за периода 1935-1952), както и свързаният с тях текст в проза „Ръкопис, септ. 1941“ (1972, днес в трети том на „Есета“), в които прозира далновидният дипломат и съвестният държавен служител, който служи на родината с достойнство и добродетел.
Забележително е и преводаческото дело на Сеферис. Освен вече споменатите произведения на Т. С. Елиът, той претворява на новогръцки библейската „Песен на песните“ (1965) и „Откровение на Йоана“ (1966), превел е стихове на съвременни европейски и американски поети („Преписи“, 1965), както и текстове на античната гръцка словесност („Пресъздавания“, 1980). От останалото му творчество, издавано с бързи темпове след смъртта му и опровергаващо по-раншното впечатление за малко пишещия Сеферис, трябва да споменем романа „Шест нощи под Акропола“ (1974). Неиздаден остава един друг негов роман с кипърски сюжет „Варнавас Калостефанос“. Богата е и кореспонденцията на поета. Към днешна дата разполагаме със седем такива епистоларни тома с: Г. Теотокас (1975), Адамантиос Диамандис (1985), Андреас Карандонис (1988), Марò Сефери (1989), Зисимос Лорендзатос (1990), Тимос Маланос (1990), Г П. Савидис (1991).
* * *
В литературата Сеферис се появява във време, когато гръцката поезия преживява остра криза и изразна безизходица. Всички поети се намират в „тежката сянка на Паламас“. Три години преди издаването на „Завой“ самоубийството на К. Кариотакис обобщава и символизира мястото на по-младите. Атмосферата на „кариотакизма“, която ще последва, е нова безизходица. Случаят на Кавафис, все още спорен и почти еретичен за тогавашния поетичен режим, едва-що е започнал да става по-широко известен и да се превръща в отправна точка. От тази гледна точка е интересна трудността, с която Сеферис подхожда към поезията на александриеца: в продължение на повече от двайсет години той се опитва да довърши в последна сметка недовършената си книга за Кавафис, въпреки факта, че съответните негови есета представляват едно от далновидните осветлявания на Кавафис. Така, с първите си книги, Сеферис изглежда обновява традицията (петнайсетсричната поезия на „Любовно слово“ вече представляват върхов момент, който няма по-нататъшно продължение), но е очевидно, че обсегът на неговата поезия надхвърля традиционното пространство. Тонът на гласа му ще придобие наистина новаторско звучене с „Роман“. Лаконичен слог без никакви излишества, без словесни орнаменти и злоупотреби с фразеологични форми, толкова любими и обичайни в дотогавашната поетична продукция. Чистота на словото му и мисловният заряд на стиховете му черпят символи, имена и заимствани фрази от вековната културна традиция на Гърция. Задълбочен познавач на античната, средновековна и най-нова гръцка словесност, той долавя диахроничния ход на елинизма, опирайки се неизменно на историческите и митически съпоставки с настоящето. Цялата негова поезия е пропита от това, което самият той нарича „болка на гърцизма“. Перипетията на гръцкия народ често пъти бива изразявана посредством противоположни двойки понятия: справедливост-неправда, светлина-мрак, изкуство-всекидневие. Болката на родината, запечатана в стиховете му, съответстваща на онази от „Спомените“ на Макриянис, не стеснява зрителния ъгъл и чувствителността му. При Сеферис, неизменно запазвайки отчетливостта и самостоятелността си, живата доморасла традиция върви редом със съвременната европейска култура. Този важен въпрос (който често пъти се бърка с така наречената „повеля за принадлежност към гърцизма“) Сеферис е развил в своя „Диалог върху поезията“, който представлява крайно интересна публична дискусия с Константинос Цацос. Поет на книжовната традиция, както всички големи поети на нова Гърция, той се отличава освен другото и с ярката си сатирична жилка („Втора тетрадка за упражнения“), а политическите измерения на неговото дело, загатнати преди войната, както в стихотворенията „Решението да забравим“, „Последният ден“, „Пролет сл. Хр.“, стават по-дръзки и отчетливи след 1940 г., както в стихосбирките „Втори корабен дневник“, „Кихли“, „Трети корабен дневник“, както и в последното му стихотворение „Върху тръни“ (1971). Днес, при продължаващото издаване на негови непубликувани творби, които придават нови измерения на труда му, можем да се произнесем, че главната черта на поетичното му, есеистично и преводаческо дело, е единството. В негово лице новогръцката словесност признава един от класиците на нашия век.
Превод от гръцки Здравка Михайлова
Бележка
1 Навсякъде, освен тук, в изданието името на поета се среща като Георгиос Сеферис, тъй като то е добило гражданственост у нас от преводите на Ст. Гечев – Бел. прев.