Димитрис Николареизис : ПРИСЪСТВИЕТО НА ОМИР В ПОЕЗИЯТА НА ГЕОРГИОС СЕФЕРИС

Георгиос Сеферис е роден в Смирна. Трагедията на изкореняването на гърцизма от Мала Азия, която припомнихме в началото, той преживява дълбоко, и като национална, и като лична загуба.

В неговата поезия често пъти звучи носталгична нотка; дори когато не е изказана, отгатваш, че мисълта му се завръща от Атика, класическата земя на Елада, където възмъжава, в земята на Йония, където за пръв път е видял белия свят и е прекарал детските си години. Той притежава съзнанието на човек, чийто живот е започнал в друга земя, в климат различен от атмосферата на съвременна Гърция – „на отсрещния бряг близо до папурите и тръстики, острови с води в пясъка, за да утоляват жаждата на весларя“.

Тези острови и крайбрежия са същите онези острови и същите онези крайбрежия, откъдето са минавали морските маршрути на мореплавателите на Гърция от героическата епоха, като се почне от морския път на Аргонавтите; това са пристанищата, превърнали се, както са убедени някои съвременни историци, в истинския повод, за да воюват ахейците с троянците.

За Сеферис „отсрещният бряг“, откъснатата днес от националната снага територия има емоционално и символично значение. В дъното на поезията на Сеферис съществува като предпоставка движението на гръцката нация, разгърнало се в нейната древна люлка; преди всичко съществуват видими неговите резултати; а накрая съществува и един психически кръг, който прелива, който образува рамката на действителността и където се движи онова, което не е могло да се приспособи към новата среда – виждаш претенции на духа, спомени, видения.

Фактът, че след военния разгром от 1922 г., границите на елинизма са се свили приблизително в територията на класическа Гърция, които, както отбелязваха старите училищни буквари, „някога се простирали на десет дни път от север на юг и на шестнайсет дни път от запад на изток“; този факт Сеферис разглежда не само в измеренията на пространството, а и в тези на времето и порядъка на духа, където изпъква действителното му значение. Сякаш е видял нацията, която изтръгната от своето минало линее в бездействие; без силен пулс, без памет, без високи пориви, без елинската любов към безсмъртието; видял я е да влачи едно невзрачно, убого съществуване по места, чиито имена някога славно са отеквали в историята. Видял е народът, браздил Средиземно море с безстрашно сърце, пръв в пиратските набези, пръв в презморската търговия, пръв в отвъдморските имперски походи – да се залъгва с пародии на пътешествия в плитчините или да лентяйства по палубите на прогнили кораби.

Тук няма да се впускам в проучване дали тази мрачна равносметка на елинизма, която отразява вярно действителността на гръцкия живот от периода между двете войни или донякъде е оцветена от предразположението на художника. Напомням, че подобна по същество е и атмосферата, която срещаме в „Тайната Илиада“ на Сикелианос, поема от друга епоха. Въпреки това е сигурно, че вътрешният живот на Сеферис понякога оставя у нас впечатлението за оловна неподвижност; човек си припомня фразата на Едгар Алан По, който не е чужд на духовното родословие на Сеферис: „…странно е затлачването, връхлетяло изворите на живота ми“. Но границите на субективното и обективното не са очертани в поезията. После нека отбележим, че действителността често пъти нахлува в поезията на Сеферис под формата на халюцинация.

Основната заслуга на Сеферис, онова, което се откроява в поезията му, е не възстановката на действителността – при все че тя е направена твърде умело, по косвен, поетичен начин; това е психическият кръг, образуващ, както казахме, белите полета на действителността. Там ще срещнем нивото, което изпадайки, гръцкият живот оставя подире си; там ще видим да преминават пред очите ни като сенки, като смътни образи, измъкнати от някое ъгълче на паметта, митични личности и мигове от гръцката история и гръцкото въображение: Аргонавтите, Одисей, Орест, Андромаха, Касандра, величавостта на 1821 г., въплътена в остров Хидра; там ще застанем лице в лице с красивите тела, които още не са се превърнали в статуи; там ще почувстваме тръпка, виждайки жените издигащи се от морските вълни, такива, каквито ги е изваяла народната фантазия, да ридаят, търсейки Александър Велики и „прослава, потънала в дълбините на Азия“. Там ще чуем бълнуването на изгубената душа на нацията.

Най-изящният връх в изкуството на Сеферис проличава в начина, по който действителността общува посредством поезията му с този периферен кръг на душата.

Поетът постига умело прехода от чувството към халюцинацията, от състоянието на човека, който наблюдава, към състоянието на човека, обладан от визионерство. По същия начин се постига и свързването на настоящето с миналото; неусетно се пренасяме извън от преградите на времето към една мислена гледна точка, от която всички епохи отстоят на еднакво разстояние. Законът за асоциативността на образите тук действа върху един безкраен времеви мащаб. Но и разделението между живота и смъртта също губи стабилното си очертание в поетичния свят на Сеферис. Понякога не знаеш дали лицата, които говорят, са мъртви или живи, нахлули като сомнамбули в царството на сенките.

Омировите образи и теми заемат първостепенно място в поетичната вселена на Сеферис, основаваща се на символи. Би било погрешно да мислим, че образите на Омир не биха могли да бъдат пренесени в поезия с такъв строеж, без да изгубят естествената си плътност. Това, струва ми се, понякога се случва преднамерено; но не винаги.

Не познавам друг Одисей, друг съвременен вариант на архаичния Одисеев типаж, който да страда по-малко от литературна анемичност от Одисей, представен ни в стихотворението на Сеферис със заглавие „Върху един чужд стих“ (вж. „Тетрадка за упражнения“). Там срещаме Омировия Одисей в неговия естествен ръст; това е великият Одисей, обикнат от гръцкия народ: цар на стратегическия подход, герой, благодарение на последното си хитроумно изобретение; това е мъжът спечелил битката за Троя, побеждавайки духовно противника с помощта на технически съвършено коварство; освен това е морякът със седем живота, спечелил и другата битка, онази с морските вълни, с нимфите и чудовищата, воювайки накрая сам с непреклонната си воля, не защото му харесва да воюва, а защото е взел решение да се завърне на всяка цена в родината и у дома си – защото още при тръгването, както казва Сеферис, усещал „здравата броня на една любов“. Този много човешки, типично гръцки Одисей описва Сеферис; той го е видял като един благ домашен призрак на прародител, леко сломен от годините „с очи зачервени от солената вълна“ и с побелели коси; представя си го как му говори „смирено и спокойно“ и му предава едно послание за търпеливост. Стихотворението завършва със следните стихове:

Говòри. Още виждам ръцете му, които знаят сръчно да пробват – здраво ли е закована корабната горгона и как ми подаряват синьото, застинало море в сърцето на зимата.1

Някой би очаквал от Одисей чудотворството, което прогласяват двата последни стиха; особено, ако се замисли, че първият корен на героя се губи в пелазгийска, предомирова Гърция и се среща там с изгубения образ на един анонимен, легендарен капитан, изследовател на полудивото тогава Средиземноморие, разкрепостило умовете на гръцките мореплаватели от страха, когото между другото можем да си представим и като малко нещо магьосник.

Но проясняването, което настъпва в края на това стихотворение на Сеферис, е необичайно за неговото творчество. Нито прославата на гръцката история по правило играе за поета роля на слънце, което носи ясното време, излъчвайки национална сила; напротив, посредством неговото латентно или очевидно присъствие повечето пъти биват подчертани мъртвилото и безплодния пейзаж, които поетът вижда вътре в себе си и около себе си.

Една от повтарящите се като фикс идеи теми в поезията на Сеферис, е темата за живота, който повяхва преди да е разцъфнал – за живота, когото дебнат попарването от слана и мъртвешкото вкочанясване; това е почти материално усещане: „събудих се с тази мраморна глава в ръце“. Другаде Сеферис казва: „сега потъвам в камъка“ („Роман“, 17). Статуите с поломени крайници, статуите със замръзнали усмивки са символи на лоша поличба, предвещаваща задаващото се или вече настъпило вкаменяване. И тук границата на субективното и обективното отново се прелива; защото не знаеш дали страната с червената пръст и с рехавите пинии не е Гърция, каквато я вижда поетът, бедната на растителност и богата на изпотрошени древни статуи, онази, застрашена от механизма на вкаменяването. Сеферис осезателно изпитва усещане за неговата родина като парализирана под двойното бреме на съвременното дребнодушие и славното минало на прадедите.

За поетичното втъкаване на това чувство, макар и осакатен, на Сеферис твърде много е послужил митът за Одисей. Нека видим по какъв начин.

Морският епос „Одисея“ има широки хоризонти; много са дните, в които героите му осъмват по непознати места, където не е стъпвал човешки крак; колкото и да не го желаят Одисей и неговите другари, премеждието идва изпратено от боговете, както и насрещните ветрове; но накрая борбата с противостоящите морски стихии е спечелена от човека; волята на Одисей слага на епоса един край – Итака. Така разбърканият план на пътуването и странстванията придобиват смисъл: ретроспективно прибавят огромни територии към триумфа на човека. Сеферис е разчупил това структуриране на Омировия епос; изтръгнал е от „Одисея“ нейния гръбнак – успеха на човека, който в гръцката традиция се е превърнал и в успех на нацията, в проявление на бойката ѝ жизненост. Това е изисквала мисълта, която е искал да изрази.

Така се обяснява, че в стихотворенията от зрелите години на Сеферис („Роман“), навсякъде където прозира намек за двата големи морски похода на героическа Елада – този на Аргонавтите и странстването на Одисей, или поотделно, или символично вплетени – на пръв план изпъква идеята за пътуването, което не е завършило и се налага впечатлението за крушение или засядане в плитчините. Поетът отива дори още по-далеч: внушава и идеята за пътуването, което не се е състояло; кара да проговорят загадъчни лица, живеещи безплоден живот по крайбрежия, примирайки от копнеж по морето, без да могат да отплават – сякаш морските пътища са били затворени или сякаш поривът към пътешествие е пресъхнал вътре в самите тях („Роман“, V и X).

Така се обяснява и защо в последните творби на Сеферис Елпенор придобива по-голямо значение от Одисей. Елпенор е епизодичен образ от „Одисея“; запознаваме се с него при смъртта му в чертозите на магьосницата Кирка, където една сутрин той пада от покрива, загубил чувство за ориентация след дълбоко пиянство, и го разпознаваме по трогателната молба, която душата му отправя към Одисей, когато той го среща в подземното царство на Хадес, искайки да погребе тялото му и да постави върху гроба му неговото весло (вж. „Одисея“, Единайсета песен, ст. 550-560, Дванайсета песен, ст. 51-83 и Тринайсета песен, ст. 10-15). От Омир той е споменат като някой си Елпенор, най-младият сред другарите, „който нито бил сърцат във битката, нито със силен ум“. Омировият епос го отхвърля преди да е влязъл в триумфалния кръг на неговия епилог, който започва със слизането в царството на Хадес – както понякога конят хвърля на земята недостойния ездач преди да навлезе в дъгата на финалната отсечка. За Сеферис Елпенор е най-показателният пример сред неразумните другари на Одисей, които всички до един загиват по време на пътуването; той е образец за онази смирена низша част от човечеството, която докато е била жива, не е била озарена от никакъв лъч на велика съдба, достойна да занимае епоса или историята и която смъртта потапя в нерушимо забвение.2

Една дума от „Илиада“ е дала повод на Сеферис да композира най-хубавото си лирично стихотворение в свободен стих, „Царят на Асина“ („Първи корабен дневник“, 1940)3. Пред руините на Акропола в праисторическа Асина поетът размишлява за съдбата на един от нейните царе – не знаем кой, тъй като не са съхранени исторически свидетелства за царете на Асина; този анонимен цар, който може би е живял пълноценен живот, умирайки е потънал в тъмните глъбини на времето и вече не е останало нищо, което да напомня за неговото съществуване, както от града Асина не е останало нищо повече освен камъните на неговите руини и името му.

незнаен и забравен от всички, дори от Омир –

само с една дума го споменава в „Илиада“, и тя неясна

захвърлена тук като смъртна златна маска.

И тук, онова, което привлича като магнит въображението на Сеферис, е съдбата на човека неуспял да достигне до върховете, които историята увековечава. Но поетът разширява своята тема, оставяйки в дъното на мисълта му да се очертае цялостния проблем за похабяването на човешките души и дела.

В творчеството на Сеферис героическият живот се намира в своя залез; неговият мираж просто отразява последните слънчеви зари в дъното на хоризонта. Първото стихотворение от неговия „Роман“, също изплетено около тази тема за напразното пътуване, завършва със следните стихове:

Донесохме обратно

тези статуетки – образци на едно смирено изкуство

Така говорят образи от въображението на поета; така би могъл да говори и поетът. С тази разлика, че самият той не е направил онова, което са направили персонажите от неговото стихотворение, герои непопаднали в целта; не е пътувал, за да направи засада на ангела, „когато оглеждахме съвсем отблизо пиниите, брега, звездите“, нито търсейки да открие „пак онова първично семе, за да започне отново прадревната драма“. Сеферис не се е стремял да възкреси никоя религия, нито се е опитвал отново да докара ритъма, който звучи в древния епос или в античната трагедия. Той е от поетите, видели сегашния живот с хладен поглед. Но съзнанието му запазва мерилото на един друг живот и това проличава от загадъчните символи, които често пъти използва, за да се изрази; също така личи и от отблясъците, играещи върху „смирените релефи“ на неговото изкуство – блясък, който не е нищо друго освен отражението от античната трагедия и древния епос.

Лишената от риторичност поезия на Сеферис, свързана със съвременната действителност, привнася в гръцкия стих тона на спад; идва като реакция срещу приповдигнатата поезия на Сикелианос и Казандзакис.

1949

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

Бележки:

1 Г. Сеферис, „Избрани стихотворения“, изд. „Христо Ботев“, София 1998, „Върху един чужд стих“, прев. Ст. Гечев. Стиховете и на други места в текста са цитирани по същото издание. – Бел. прев.

2 Първият намек за другарите на Одисей се среща в „Завой“ („Другари в царството на Хадес“). Елпенор, който след това ги замества, се подразбира без да бъде споменат в четвърта част на поемата „Роман“. Образът на Елпенор откриваме отново и във „Втори корабен дневник“ в стихотворението „Стратис Моряка сред африканските рози“ и накрая, обрисуван в драматизирани тонове, в стихотворението с леко иронично заглавие „Сладострастният Елпенор“ във втората част на „Кихли“. – Бел. авт.

3 Асина – древен град в полето на Арголида, подчинен на Аргос. Споменава се в списъка на Неон сред градовете, изпратили войска в Троя под командването на Диомед („Илиада“, Втора песен, ст. 560). – Бел. авт.

Коментари