Георгиос Сеферис : ОТКЛОНЕНИЯ ОТ ОМИРОВИТЕ ХИМНИ

Безсмъртни смъртни, смъртни безсмъртни, живеещи смъртта на едните, а мъртви за живота на другите.

Хераклит (Diels. Фр. 62)

1. С ПОМОЩТА НА СВЕТИ АМБЕЛИЙ

Лятото жареше в Атика като пламтяща пиния; тогава едно съвсем не неочаквано съвпадение ме подтикна да започна да пиша за Омировите химни. Премислях ги седмици наред; затрудняваха ме. Не че сами по себе си са трудни поеми. Плашеше ме филологията, голямото улеснение и голямото затруднение за един литератор. Впрочем, намирах, че тази наука е свършила прекрасна работа¹; не ми се полагаше да искам от нея повече; доста се поколебах.

В началото на века Пол Валерѝ казвал на Андре Жид: „Кой ли се занимава днес с гърците? Сигурен съм, че онова, което днес наричаме мъртви езици ще се разпадне в тление. Вече ни е невъзможно да разберем чувствата, вълнували Омировите герои…“²

Може би; макар че тези „мъртви езици“ изглежда не са били пренебрегвани от Валерѝ, например в „Морското гробище“ – според мен, най-доброто негово стихотворение – и бихме направили контра забележката, че понятието „вече ни е невъзможно да разберем чувствата“ бихме приложили също толкова оправдано и към героите на „Божествена комедия“, а дори (ако човек се замисли в какви времена живеем) и към героите на „Клетниците“ на Виктор Юго. Питам се дали наистина, ако се замислим строго над него, това понятие („невъзможно ни е да разберем чувствата…“) – строгостта ми е наложена от автора на „ostinato rigore“³ – не ни задължава да направим извода, че отбелязали такъв напредък, не сме в състояние да разберем каквото и да било чувство на другите.

И така, тази мисъл се промъкваше, за да ме откаже от моето упражнение с „Омировите химни“. Имаше и други: например, роден съм в гръцката православна традиция; в традицията на великите църковни отци, такава била съдбата ми; не съм я избирал. Какво търси да открие човек с такова минало в тази идолопоклонническа теология? Мислех си за Григорий Назиански наред с „християнския“ Кавафис („Прекъсване“). При все това, докато прехвърлях наум химна към Деметра, (винаги гледам на него като на побратимяване между светлината и мрака), си спомних историята, която Джеймс Фрейзър разказва във връзка с това в „Златната клонка“. Струва си да я цитирам. Става въпрос за статуя със свръхестествени размери, намирала се в Елевзина, и отнесена оттам от англичанина Кларк през 1801 г.; подарил я на университета в Кеймбридж.

Фрейзър пише:

„При първото ми пътуване в Гърция“, казва пътешественикът Додуел, „тази богиня-покровителка бе поставена в целия и блясък в средата на харман сред руините на нейния храм. Селяните споделяха дълбокото убеждение, че дължат богатите си реколти на нейното благоволение и че откак са им я отнели, са лишени от това изобилие“.

И прави извода:

„Така през XIX век след Христа виждаме богинята на зърното Деметра да се възправя сред един харман в Елевзина и да дарява житото на своите вярващи, също както във времената на Теокрит нейната статуя се издигала насред харман на остров Кос и дарявала зърно на вярващите в нея.“⁴

„На вярващите в нея…“; би ми било трудно да твърдя, че и аз съм един от вярващите в Деметра. Обаче, когато се вгледам в поведението на душата си, струва ми се, че няма да бъде искрен, ако кажа, че тази история не ме вълнува. По същия начин, когато я чух в Кипър, ме развълнува историята за пещерата на неизвестния свети Амбелий, където овчарите в наши дни ходели да оставят като оброчни дарове кавали, геги и чанове, за да измолят закрилата на светеца.⁵ Суеверия на невежи, би казал някой. Нека образованият, който е абсолютно сигурен, че не храни никакво суеверие от онези толкова многобройни суеверия от по-висш порядък, пръв хвърли камък. Старите култове не се напълно угаснали в Гърция. Анахронизъм? Предпочитам анахронизма пред пресъхването на душата. Предпочитам него докато модернизираният човек не намери нещо с достатъчна тежест, което да го замести.

Така, с помощта на онази Деметра от хармана в Елевзина и на свети Амбелий открих близостта, която ми бе необходима, за да вляза в диалог с „Омировите химни“.

* * *

Свикнали сме да наричаме химните Омирови не защото всички, или повечето от тях са съчинени от един поет на име Омир, а защото това е заварено по традиция положение и защото са композирани в стихотворната форма на Омировите епоси, в дактилически хекзаметър. Това са епоси, а не мелос; тоест не са лирически химни, както например тези на Алкей или на Пиндар. Също така езиковата им форма е чисто омирическа и показва колко неотклонно е продължено това наследство на Омир в древността.

Най-старият от тези трийсет и три химна датира от седми век пр. Хр., може би и по-отдавна, а най-новият, без да броя химна към Арес, от към средата на пети век. Тоест, за да дам някакви по-конкретни ориентири – между епохата, която смятаме за terminus ad quem⁶ за Омировите епоси и раждането на Еврипид, написал знаменателния стих:

Какво е бог, какво е небожествено начало? И какво е между тях?…⁷

„Омировите химни“, които четем сега, са се съхранили „защото вероятно са се обединили с химни, приписвани на Орфей, а още и с химни на Калимах и Прокъл“.⁸ Тези последните били повече на мода през александрийската епоха. При все това, въпреки че в желанието си да запази тайната на култа по правило избягва да говори за орфизма или Елевзинските мистерии, пътешественикът Павзаний прави интересна отлика между Омировите и орфическите химни: „Който се е занимавал с поезия“, пише той, „знае, че химните към Орфей са кратки и че общият им брой не е голям. Знаят ги ликомидийците, които ги пеят при техните ритуали. Колкото до красотата, те се нареждат на второ място след Омировите химни. Но, ако съдим по почитта, която засвидетелстват към бога, орфиците ги надминават“ (IX, 30, 12). Засега е достатъчна отликата на Павзаний, която е съвсем ясна. Омировият химн е по-дълъг, описателен и по-литературен. Докато орфическият химн възпламенява култовото рвение. Би трябвало само да добавя, че дължината на известните на нас химни не е еднаква. Понякога те са с дължината на песен от Омировия епос, друг път пък са съвсем недовършени; имам предвид: онези от по няколко стиха, които се ограничават само до обръщението и до формален край. Тоест те предоставят рамката, в която съобразно вдъхновението си рапсодът може да впише епизоди от митичния живот на бога.

Говорейки за хиберборейските девици, които били на особена почит на остров Делос, Херодот ни информира, че Олен⁹, мъж ликиец, бил съчинил химн за тях, и че самият той „бил съчинил другите стари химни, идвайки от Ликия“ (IV, 35).

За същия този Олен ни разказва и Павзаний. Ще отбележа само следното: „А по-късно Олен, Памфос и Орфей са творили епически песни“¹⁰ (IX, 27, 2). Следователно Памфос е по-късен. Но и за двамата информацията ни е оскъдна. За Олен знаем още, че поетесата Био, завършвайки един химн, казва:

Олен пък, който бе първият прорицател на Феб Аполон, най-напред сътвори песен от рода на древния епос.¹¹ (Павзаний, X, 5, 8)

Колкото до Памфос, Флавий Филострат – познат ни от „Аполоний Тиански“, написал го по поръчка на императрица Юлия Домна – в своя диалог „Хероикон“ (693)¹² поставя в устата на един свой персонаж, на Лозаря, следните думи: „и Памфос мъдро се замисли, че Зевс е бил животворният елемент, благодарение на който никне всичко по земята, но си е послужил просторечиво с езика и отправя към Зевс епични химни с принизена словесност. Епосите на Памфос са:

Зевсе, трижди прославен, най-велики сред боговете, потънал в овча тор, в конски и мулешки изпражнения.

Тоест, тук Филострат ни информира, че Памфос вярвал, че Зевс бил животворящият елемент, каращ всичко по земята да избуява; и той подчертава това с някаква примитивна наивност, представяйки бога, потънал в най-разнообразни наторяващи вещества.

Тези два стиха, извадени кой знае от какъв контекст, това круширало слово представлявало голяма находка за фанатизираните християни от четвърти век. Григорий Назиански Богослов го сграбчил, за да украси разпалените си изобличителни нападки в своите „Хулни слова“¹³; провиквайки се: „Нека Орфей се яви със своята китара и своята песен, подир която върви всичко живо и мъртво; нека да задрънчи и занарежда в чест на Зевс великите свръхестествени слова и теологическо глаголене“¹⁴.

Зевсе, дълбокопочитан, най-велики сред боговете, въргалян в тор, овча и конска и магарешка¹⁵ („Хулни слова“)

„Теологическо глаголене…“ Във времената на Памфос (не на Юлиан) нямало нито свещени книги, нито догматично жреческо съсловие, нито първороден грях. Това била многоизмерна, но и просторна, оставяща място за непознатия бог, религия. Мястото, което искал да използва Свети Павел, както ни разказват „Деяния на Апостолите“ („Докато Павел ги чакаше в Атина, възмущаваше се духом, гледайки тоя град пълен с идоли“, 17 глава, 16). Вярно е, че не говорел толкова много за любовта, не показал обаче и свирепостта на любовта, не бил фанатизиран. Както ми се струва, единственото, на което ни учи този реторичен изблик е, колко е опасно за човека от много по-късни времена да съди и осъжда хора от миналото, приписвайки им собствения си манталитет.

Но да оставим този спор. Тези наши химни били наричани още встъпителни оди. Встъпителна ода в чест на Аполон нарича химна към Аполон Тукидид.

И Пиндар:

Оттам всъщност произлизат и Омиридите, рапсоди на съчленени песни, от встъпителната ода в чест на Зевс.¹⁶ (Втора Немейска ода, 1)

Омиридите били гилдия от рапсоди, които рецитирали Омировите епоси; отначало се смятало, че били негови роднини. Човек лесно може да си ги представи как обикалят от град на град, от остров на остров, по пирове и панаири, за да разказват за гнева на Ахила Пелеев или за морските приключения на Одисей и как преди да започнат произнасят нещо като настройваща прелюдия към някой бог; нещо като Омировите химни, оцелели до наши дни.

Нека сега разгърнем страниците им.

Спирам се на химна, посветен на Хермес. Той ми се струва най-забавният, ако човек може да нарече забавен един химн, отправен към бог; за разлика от нас древните изпитвали друга близост с божественото. Химнът носи такава сладост и наслаждение, че можем да кажем, че напомня Рабле; питам се дали този известен французин изобщо е знаел за него. Казват ни, че поемата трябва да е съчинена около 530 пр. Хр., тоест пет-шест десетилетия преди началото на древната атическа комедия.

Мая, Атласова щерка, що в ложето Зевсово влезе, скоро пък Хермес роди – на безсмъртните пратеник славен¹⁷. („Теогония“, ст. 939)

казва ни Херодот, който го представя като бог на плодородието наред с Хеката, богинята умножаваща стадата. Това е Номиос Хермес – покровител на стадата.

Името му е свързано с думата „херма“ или „херми“¹⁸, купчините камъни, бележещи синорите между полетата или по кръстопътищата. Спомняме си жалката история на Хермокопидите, на Алквиад, и Тукидид, която е писано до днес да ни напомня горчиви истини. Така че Хермес е закрилник на друмниците, независимо дали са обикновени пътници или крадци. Понякога им дарява и по някое „хермео“, неочаквана находка, подарък на съдбата.

И тогава поемата казва:

Син тя тогава роди – многолик и лукав, и чаровен, ловък крадец на говеда, разбойник и нощен надзорник, страж пред вратите, на сънища вещ предводител…¹⁹ (Омирови химни, Химн към Хермес, ст. 13)

Веднага проличават настроението на поета и характерът на бога. Хермес се родил призори, по обяд бил изобретил лирата (твърдят, че това е първото съхранило се описание за създаването на този музикален инструмент), а през нощта вече е откраднал воловете на Аполон; след още няколко часа е изобретил сирингата – многоцевната, буколическа флейта – и праханта за палене на огън.

Това е забързан, бързолетен бог, винаги в движение; впрочем той олицетворява както здрача на развиделяване, така и сумрака привечер, в часа, когато нещата изглеждат неясни; той е баща и на неопределения пол – на Хермафродита – както подсказва и името му; „преминава през пролуките като есенен вятър и като мъгла“ (ст. 147), той е „на сънища вещ предводител“ (ст. 14).

С тези способности естествено било да стане вестител на боговете. А на такава служба човек трябва да има дар слово и да умее да убеждава. Така той бил почитан и като бог на реториката и литературата (нека си спомним списанието със заглавие „Книжовен Хермес“ („Логиос Ермис“). Той също така е Хермес Агонайос, покровител на състезателния дух, както напомня Пиндар, закрилник на спортните състезания и изобретател на сделките, на „труда срещу заплащане“ – „Зевс ти е оказал тази чест – да уреждаш грижливо делата, свързани с всички размени при хората, там на земята…“ (ст. 516) следователно закрилник и на краденето. Той е крадец по рождение. Наред с всичко това той е и фалически бог. Човек не би си помислил такова нещо; Хермес редом с Приап.

Наред с други подробности рапсодът разказва историята за открадването на воловете на Аполон от новородения Хермес. Връзката на Аполон или на Хелиос с вола изглежда е настойчиво повтарящ се образ. „Одисея“ ни разказва подобна история: неразумните другари на Одисей са наказани, защото „са изяли на Хелиос гойните крави“. Но те били хора, не били богове; разказът тук свършва с размяна на подаръци и със сдобряването между двамата богове. Хермес подарява на Аполон лирата. Аполон му преотстъпва пазенето на стадата и му дава „блестящия бич“ на пастир-воловар (ст. 497). Но прорицателското изкуство той не може да му преотстъпи –

„А пък за дара пророчески, знатни потомъко Зевсов, щом питаш – знай, че не е отредено на друг да го има!“

(ст. 532) обвързва го могъща клетва пред Зевс; Хермес ще получи само трите Мойри, трите сестри, научили Аполон на оракулство, когато бил дете.

В края на химна (ст. 572) Аполон също така признава на Хермес: Само той право ще има да слиза вестител при Хадес.

Това е функцията му на Психопомп (водач на душите в подземното царство на Хадес) какъвто го виждаме в „Одисея“. Началото на тази песен (ст. 1-204), така наречената втора Некия (слизане в подземното царство), от времето на александрийските граматици се смята за по-късна. Въпреки това, каквото и да е неговото датиране, оттогава виждаме Хермес като предводител на душите; там за пръв път у Омир той бива наречен Киленски, съгласно аркадската традиция на нашия химн.²⁰

А Хермес Киленски подканял душите на женихите. В ръка държал красив златен жезъл.

…с него душите поведе, а те го последваха с писък.

Както когато прелитат с пърполене вдън пещерите прилепи, щом се откъсне из роя им някой от свода, дето са били плътно един до друг тела прилепили, тъй след целителя Хермес душите на всички женихи, водени запърполиха по плесенни мрачни предели.

Тъй край скалата Левкада и край океанските струи, и край страната на сенки присънни през Слънчови двери стигнаха в жалобен рой асфоделната цветна поляна, дето блуждаят душите – безмощните сенки на мъртви. („Одисея“, 24 песен, ст. 1-14)

Стихове 550-565²¹ говорят за жените-пчели²², трите Мойри, които обитават планината Парнас. Става въпрос за гаданието на Триите²³, което се правело с камъчета. Не съм запознат с този въпрос; нито пък ми се е случвало да срещна оракулско светилище, посветено на Хермес, с изключение на едно; онова, което Павзаний описва във Фарес (на отстояние 150 стадия от Патра). Там, насред агората, той видял квадратна, брадата статуя на Хермес Агорайос – Покровител на агората и стъгдите. „Близо до него“, разказва той, „има и оракул; пред него има огнище, и то е каменно, с медни светилници, приковани с оловни клинове. Който иска да попита бога нещо, идва надвечер, прекадява с благовония огнището, напълва светилниците с масло, запалва ги и поставя монета от дясно на жертвеника… След като направи всичко това, се навежда и задава на бога въпроса, които иска и се отдалечава от агората, запушил уши с пръсти. Когато излезе извън пределите на агората, отпушва уши и вярва че първите думи, които се случи да чуе, са прорицанието (7, 22,2-3).

Другаде (9, 11, 7) той нарича този начин на гадаене „гадаене чрез ладуване“ и добавя, че доколкото му е известно, жителите на Смирна го използват повече от другите елини. Думата се среща и у Омир и в Стария завет в превода на Септуагинта²⁴. Този образ у Павзаний напомня тайни ранно-християнски поклонения, а „гадаенето чрез ладуване“ извика в ума ми стари детски спомени от Смирна в навечерието на празника на Свети Йоан Явленски (Еньовден), когато момичетата наричаха пръстени, за да отгатнат коя какъв съпруг ще вземе.²⁵ Такива обичаи бяха живи в Гърция допреди най-много две поколения. Сега те все още може да са се съхранили в отдалечени райони, или по островите, до които няма редовна корабна линия, но в индустриализираните ни градове те прилягат много повече на приказките за крадеца на волове Хермес или за нара на Персефона:

Хадес обаче накара съпругата своя премъдра зрънце от сладкия нар да погълне, но без да усети²⁶ (Химн към Деметра, ст. 372)

отколкото на днешните хора.

 

2. ДЕЛОСКИ ДНЕВНИК

Атина, четвъртък, септември

Делос, обаче, за тебе е най-свиден, Феб Аполоне.²⁷ (Химн към Аполон, ст. 146)

И за мен.

Прекарах августовските жеги затворен в една библиотека заедно с Деметра и с Хермес. Стига толкова. Всички тези томове и тяхната мъдрост пораждат у мен неудържимо желание да направя едно отклонение. Откърмени сме от толкова поколения идолоборци, че сме стигнали дотам да гледаме на старите богове почти изключително като на статуи, по правило александрийски. Тези навици изплуват от паметта ни, когато се замисляме за тях. Но „мнозина носят тирс, ала малцина изпитват божието вдъхновение“²⁸, ни учи Платон („Федон“, 690). Не подхождаш към боговете, тези персонифицирани в човешки образ природни сили, в затвореното пространство. До времето, когато нещата се промениха, човек е бил свързан с природата, както Нимфите, за които разказва Химнът към Афродита – „а пък, когато родят се, с тях никнат елхи и дъбаци“ (ст. 264), са били свързани с дърветата; когато изсъхвали, те умирали. Така и ние; когато оставим природата вътре в нас да умре, загиваме. Не ми е известно да сме открили нещо по-добро от това старо правило. Любознателният август месец не ми бе от кой знае каква полза. Предпочитам да погледна Аполон на остров Делос. Утре заминаваме за острова.

Събота, септември

Към девет сутринта мелтемът подухва със свеж полъх. Моторната лодка, която ни отвежда на Делос, е препълнена от разнолика хорска тълпа. Мнозина на палубата се забавляват от високите вълни, които се разбиват о борда, стават вир вода и търсят начин да се изсушат. От машинното отделение се измъква около четирийсетгодишен мъж с каскет. Сяда на една скамейка, запалва цигара и подхваща приказка за жени със стар морски вълк. На остров Миконос любовта е безразборно демократична.

Вятърът ни принуди да акостираме в Гурна, източното пристанище. Така, прекосихме пеш нашир почти целия остров; красив, с жълта пръст. По пладне плувахме в Свещения пристан, след като разгледахме светилището на бога. Морето опитомява тези останки. Следобед се изкачихме към театъра, а после седнахме на един мраморен къс. Делос е древногръцкото пространство, съхранило се в най-непокътнат вид, и най-ярко елинистичното, което познавам. На пръв поглед дори Калимах изглежда „остарял“ за него, а Омиридът от VII век пр. Хр. изгубен в праисторията, който пеел химна към Аполон:

Който йонийците види, събрани тогава на Делос, казал би: те са безсмъртни, със младост навеки дарени, виждайки храбри мъже с пременени богато съпруги, кораби бързи, несметни съкровища в тях подредени… (Химн към Аполон, ст. 151)

Прадревните йонийски сборища. Това е епохата, която най-силно ме привлича на този остров, онази, която за пръв път е чула „съчленени песни“. Съхраненото от по-късни епохи я е направило трудно различима. Епохата, която преди всичко виждаме сега на острова, е епохата на епигоните, когато стените на старите градове отдавна са разрушени, а тяхното население се е пръснало свободно по широкия свят; тези крепостни стени, които не са защитавали само от врагове, както бихме повярвали, ако действаме твърде прибързано, а и от страха пред свободата.²⁹ Това са годините на ласкателство, наред с други по-добри или по-лоши. Забавлявам се всеки път, когато си спомням това – например, раждането на Аполон – както го описва Калимах. Преследвана от гнева на Хера, изтерзана от родилните мъки, Латона странства на Изток и Запад, за да намери твърд, на която да стъпи. Най-накрая пристигнала на остров Кос и си помислила, че може би ще бъде добре приета там. Тогава Аполон, все още ембрион в утробата ѝ, извиква: „Недей, майко, недей тук ме ражда. На този остров Мойрите са отредили друг бог да се роди, от благородното потекло на Сотерите“ (Калимах, „Химн за Делос“, ст. 182-5) Този друг бог е Птоломей Втори Филаделф, родил се на Кос през 310-309 г. пр. Хр.

Понякога си мисля, че поетът не пише сам и че би било погрешно да го изолираме херметически. Калимах не е лош поет; но какво да кажем за неговите събратя хората? Техните жестове виждам предимно в задушливото прекадяване с благовония на стиховете, които припомних.

Въпреки това, тук на Делос, изпитваш твърде облекчаващото усещане, че след три-четири следобед си защитен от ордите на натрапниците, откъдето и да напират те. Както в древни времена е била забранена сквернотата на смъртта и раждането, така и сега е забранено на морето да ражда по крайбрежието си туризъм, поне не следобед. Оставаш затворен до сутринта на следващия ден заедно с тези руини, пречистени от годините. Човек е благодарен на живота, който понякога ни възнаграждава с подобни дарове.

След вечеря, по пълнолуние, се разходихме из Лъвската лоджия. Наредените в редица мраморни лъвове с широко раззинати, сякаш искат да погълнат кръглата като диск луна, усти напомнят изображения на лъва, изяждащ слънцето, както може да бъде видяно във фантазиите на древните алхимици.

Неделя

Превъзходен ден:

Смайване всички обхвана. А Делос потънал във злато…³⁰ (Химн към Аполон, 135)

Натежал от злато, също както когато Аполон правел първите си стъпки.

Кинтос се мержелее в маранята на пладнето. Това е омагьосаният час точно по обед, в който нетактичният Терезий изведнъж се озовава очи в очи с голите гърди и бедра на Атина, която се къпела в онзи извор на Хеликон (Калимах, „Къпането на Атина Палада“ ст. 88) и затова бил ослепен.

Тишина на пладне обзе планината³¹ (пак там, ст. 72)

Колко много са свързани със светлината тези богове. От такава светлинна трябва да е струяло и тяхното начало.

Надолу към брега руините се стелят по земята, с изключение на няколко все още изправени колони. Казват ми, че торсът, един къс, и тазът, друг къс от куроса със свръхестествени размери от остров Наксос се намират в тукашния Артемизион; ръката в музея на Делос; а пръстите от левия крак заедно с постамента – в Британския музей. Това дава достатъчно ясна представа колко разпръснати крайници трябва да събере човек в ума си, за да съчлени някакво познание за древността. Дори другите творения, които поне повърхностно изглежда са запазени в тяхната цялост, представят аналогични затруднения. Помислете си само за Делфийския колесничар или за някоя древна трагедия. След това непосредствените ни, свежи възприятия, от какво са направени те? От нашия живот, какъвто го живеем; каквото и да сторим, не можем да изключим участието на това присъствие; на това слънце, което грее в момента, или на петльовия глас, който ме събуди днес призори. С всички тези всекидневни неща онези старите се видоизменят, и единствено така човек би казал, че могат да присъстват.

Сега при хубаво време морето е тъмносиньо; наситено синьо с бяло-лазурни ивици в далечината. Пред Свещения пристан и отвъд Ринея³² се скупчват, вляво, Като Рематиарис и вдясно – Апано. Отвъд на север е остров Тинос с белите си къщи, където властва Богородица Всемилостивата и високата планина Цикниас. Цветът ѝ е невероятно променлив. Казват, че когато облаци се скупчат на върха на планината, означавало силен северняк. Познавачите на древността го отъждествяват с Гирейските върхове, за които говори Архилох от Парос.

В ранния следобед приседнахме до малкия храм на Дионис с двата огромни фалоса. Тези култови символи на бога ме карат да се замисля над химна към Афродита, следвана от всички диви горски зверове, докато се изкачва по планинските склонове на Ида, за да се слее с един смъртен

…и страст в сърцата им вдъхна, тъй че събрани по двойки, те легнаха в своите дупки, дето сред мрака прохладен заспаха…³³ (Химн към Афродита, I, ст. 73)

През онези години кръговратът на годината се въртял с ритъма на плодовитостта на сезоните; пролет-лято-есен-зима; в този всемирен ритъм, еднакъв за растения, животни и хора, били организирани и култовете около него. Обществото било земеделско, както казват. Днес нашите общества са индустриални и сезоните са ни вече почти безразлични; потърсили са убежище в големите фабрики, възправящи стените си между човека и околното естество, а плодовитостта вече не е свойство на живите, обсебена е от продуктивността на машините. И ние, които някога сме били живи, сега вървим към пресъхване.

Тук има много хамелеони и гущери, но няма цикади. Когато се мръква, прилепите описват пенталфи над мраморите.

Неделя

Призори се изкачихме до върха на гранитния Кинтос –

„На Зевс Кинтийски и Атина Кинтийска – посвещение от Аполонид, син на Теогитон от Лаодикея.“³⁴

четем на мозайката, намираща се там високо на върха на една тераса на Кинтос. Може би този жител на Лаодикея е бил сириец. Това е достатъчно, за да извика в ума ти разноликите тълпи, отлагали се на Делос през двата последни века преди Христа. Търговия, преходи, банки-менителници, пъстра стока, дюкяни, благоденствие и последвалото го нещастие. Стълпотворение от религии, смешение на различна кръв, суеверия и чародейни магии. Зевс се примесва с Ваал: синкретизмът на заника.

Въпреки това на една мраморна колона е изписан следният култов канон: вярващият, който влиза в храма, да не носи със себе си нито ключ, нито железен пръстен, нито обувки, нито кесия, нито оръжие; да бъде облечен в бяло; предишния ден да е постил, да се е въздържал от телесно сношение. И да бъде с чиста душа.

Тази последна повеля показва, че древните богове вече усещат, че предназначението им е изчерпано и се подготвят да отстъпят мястото си на други.

Слизайки, спряхме в Пещерата на Кинтос, местните хора я наричат Драконова пещера. На времето мъдреците я смятали за рожденото място на Аполон; сега откриват в свръхобемната ѝ конструкция притеглянето, което александрийците изпитвали към изкуствените пещери. Както и да стоят нещата, огромните плочи по покрива, както са поставени косо, едната прикрепваща другата, те стряскат.

Затрогват ме следите от упорития човешки труд. Така и вчера, в един древен дом, лишен от разточителност, ръба на кладенеца на водоем, с вдълбаната следа от въжето на кофата, с която са вадили водата. Дълбоки улеи; могат да поберат пръста на работник.

Слънцето се е изкачило цяла копраля. Долу в пристанището кораби и още кораби продължават да бълват пътешественици, които образуват кортежи и напредват към Лъвската Лоджия, сякаш се тълпят пред портите на Ада – si lunga tratta³⁵…

И всичко това, заедно, което действително вдъхва живителен лъх, е да виждаш светлината на новото слънце всеки път да осветява в различен цвят отсрещните планини и морето с искрящото му руно, докато вятърът отново се засилва.

Тук се спрях при светилището на Щастливата Съдба (Αγαθή Τύχη) и късметът, без друго, ми пошепна в петнайсетсричен ритъм откъса от Архилох за тези морета:³⁶

Главке, я гледай вълни надълбоко дълбаят морето и на върховете Гирейски облаци скупчени;

Предвещават тежка зима – внезапно страх ни завладя.

Вторник, Въздвижение на Честния кръст

По обяд отпътуваме за Миконос. Вчера, докато екскурзоводът ораторстваше пред мозайката, изобразяваща Дионис върху гърба на пантера, преднамерено умело разголено момиче с прекалено набиващи се на очи обеци, се прозина силно, извади от раничката си флакон ароматизирано кожно масло и сластно се зае да маже розовоизпечените си крайници:

Pull down thy vanity,

Paquin pull down!!³⁷

поощрява Езра Паунд.

Долу при Идеално кръглото езеро клоните на единствената палма гребат във вятъра. Сбогувам се с мъка с Делос и с химна към Аполон, който ме накара да тръгна насам. Харесва ми тази златиста земя, оскъдната зеленина и бързолетните цветове, откупващи постоянното съжителство с руините. Насладих се на следобедната защитеност, с която щедро ни нагостяваше. Вярно е, че си тръгвам без да съм прибавил други археологически знания към онова, което знаех досега. Но как научава един поет? Винаги научава нещо друго. Това „нещо друго“, усещам, отнасям със себе си; неговия дъх, а също така може би и закрилата на бога; не е малко.

Така преминаваме и ние през този остров, живял толкова векове без друг източник на средства, освен прогласената воля на Латона. Калимах, сега с него станахме добри приятели, ми правеше компания вечерно време. Той и Панагис рибарят.

Опасността при подобни пътувания е, че без малко не те поглъщат с техните руини. Но на онзи, който е пълен с живот и сила, те даряват известно заличаване на времето. По същество минахме през Делос, както е минавал и Одисей на път за Троя. Когато човек си припомня тези думи, годините изминали междувременно не натежават, и те са станали като днешния северняк, слели са се с него. Гол корабокрушенец с изсъхнала морска сол полепнала по кожата, той казва на красивата девойка:

Никога ни мъж, ни жена като теб не са виждали още мойте очи по света. Изумен те сега съзерцавам.

Някога в Делос, където е дигнат олтар Аполонов, стройно израснала палма, на тебе прилична съгледах.

(В храма бях влязъл, последван от свитата спътници верни, минал из пътя, по който ме чакаха тежки неволи.)

Също пред нея застанах и дълго я гледах омаян -още издънката стройна не бе из земята израсла. (Шеста песен, ст. 160-167)³⁸

„Росната клонка“ на Еротокритос.

Севернякът се усилва. При такива силни ветрове било твърде естествено древните да си представят малък и нисък остров като Делос носен като листо, плаващ:

„Ще видиш, майко“, казва все още нероденият Аполон, „малък остров да блуждае в морето. Нозете му не стъпват по дъното; а като разцъфналото стъбло на асфодела, той плава по вълните, накъдето повеят южнякът и източният вятър, накъдето го отнесе морето – там да ме родиш, той ще те приеме“. (Калимах, „Химн, посветен на Аполон Делоски“, ст. 191-195).

Слизайки към брега, за да се качим на кораба, се сбогуваме с огромния торс на Куроса от Наксос в Артемизиона. Природните стихии, които го брулят от толкова векове, са смили всяка негова издатина; не е останало почти нищо друго, освен трогателната широка плоскост на гърдите и гърба. Сега вече той е заприличал на много голям каменен къс, нежно окръглен от вълните. Човек би казал, че му е останала само душата на мрамора. При все това – може би именно поради това – говори по-свободно.

 

3. АФРОДИТА „ЕНЕИДА“

Свирепото раждане на Афродита от осакатения Уран, както го е видял Хезиод:

….пяна се вдигаше бяла в допир с безсмъртната плът – и във нея израсна девойка³⁹ (Теогония, 191)

И сушавата пустош на нейното отсъствие в пасажа на Есхил:

Те са лишени от поглед Няма у тях Афродита.⁴⁰ („Агамемнон“, ст. 418)

Това е Афродита цяла вкопчена в своята плячка. (Расин, „Федра“)

Богинята и тук е настървена ловна хрътка, като онази от стария химн (Химн към Афродита, ст. 68), която тръгва на лов за дивеч със свитата си, включваща всички диви, планински зверове.

В Ида водоизобилна, родина на диви животни, тя към кошарите тръгна.

Както видяхме богинята произхожда от Хермес и е майка на Хермафродита. В добрите времена той бил изобразяван с по-открояващи се на бащата черти; като младеж с развити гърди. С течение на времето става все по-женствен; повече Афродита и по-малко Хермес. Знаменателна подробност.

Тя до стената застана …и в миг извиси се, порасна Покрива стигна с глава, от страните ѝ хубост повея –⁴¹ (Химн към Афродита, ст. 173-4)

Виж химна към Деметра:

Прага престъпи Деметра – и стряхата стигна! Проблесна Дивно сияние – слънцето сякаш вратите отвори.⁴² (Химн към Деметра, ст. 188)

Когато се явяват пред смъртните боговете са сияйни и придобиват свръестествен ръст. Главите им докосват потона.

* * *

Химнът към Афродита ни разказва също така историята за любовта между Йо и Титон (218-238). Боговете го дарили с безсмъртие, но не и с младост. И когато годините го съсипали, Йо се видяла принудена да го затвори в „чертог“, където той неудържимо се е вдетинил. Този разказ ни напомня историята на Сибила от Куме, разказана от Петроний („Сатирикон“, XLVIII) – тя се превърнала в кълбо от старост и отговаряла с прословутото: „Искам да умра“. Може би всичко това подсказва, че за древните гърци, дълбоко в същността си, върховното благо не е било безсмъртието, а други, по-човешки блага. Замислям се за Одисей; както напоследък открих, че отбелязва и Албер Камю, той предпочита да се завърне в Итака отколкото да приеме безсмъртието, което му предлага Калипсо.⁴³ Възможно е страхът от смъртта и неговите плодове да се появяват по-късно, в други времена. Също така си припомняме, че фразата на Петроний за Сибила от Куме е поставена като мото от Т. С. Елиът на неговата „Пуста земя“. И този спомен ми диктува да направя една отлика, която трябваше да съм направил от самото начало.

В този труд, който има за изходна точка „Омировите химни“ ме занимават древните богове на елините, преди всичко от VIII век пр. Хр. Изобщо не се занимавам с боговете на римляните; а още по-малко с имперската религия: с боговете, на които се е покланял Вергилий. Колкото и те да са сродни на първите, тях, както ми се струва, са ги формирали различни чувства и са избуяли от различен манталитет. Бих искал читателят да вземе това под внимание. Не е лесно, защото унаследеното схващане, което днешният западен свят споделя относно елинските богове от времето на Ренесанса, е предаден преди всичко през латински източници. Не би трябвало да се изпуска от внимание това объркване.

Четейки в нашия химн:

…След нея, въртейки опашки, хукнаха сивите вълци и гривести лъвове, сетне мечки и бързи пантери – ловци ненаситни на дивеч.

свитата на Афродита, както се изкачва по склоновете на Ида (химн към Афродита, ст. 69) – можем да си припомним Лукреций:

А подир нея препускат диви овци…

но не е редно да смесваме две различни неща, както не е правилно да бъркаме религиозното чувство на Вергилий с боговете на Омир. В Елада не е съществувала „имперска религия“. Може да са съществували йерофанти, но не е имало Понтифекс Максимус⁴⁴. „Енеида“ е изпълнено с благоговение; тя, може да се каже, е религиозна книга: отразява благоговението и религиозния плам на първата римска имперска епоха на Август. Напротив, съгласно мнението на сериозни филолози – не бих го приел с лекота и без множество разграничавания – „никога не е имало поема по-малко религиозна от „Илиада“. В „Илиада“, за разлика от повечето национални епопеи, отсъства опората на една вяра“.⁴⁵

Нека сега се върнем на химна към Афродита, който както ни казват, е създаден за една династия от Троя.

В откъса – „Легнах със смъртен и ето – дете вече нося от него!“ (Химн към Афродита, ст. 255), пълен със свежест, химнът намеква за детето на Афродита без да го назове. Неговото име ни дава „Илиада“:

Царят Еней от Анхиз го роди Афродита блестяща;

Беше богинята спала със смъртен сред урви на Ида.⁴⁶ (Втора песен, ст. 820)

Еней, който ще въплъти „Енеида“. „Еней на Омир“, казва ни един мъдрец⁴⁷, „е различен от всички други герои, било то елини или троянци; откроява се като религиозен образ, изцяло изпълнена с мистериозност, за когото властта над неговата страна е била предопределена от провидението“…

И наистина, както личи от „Илиада“ (Двайсета песен, ст. 293-309)⁴⁸, благоговейният Еней е един от малцината герои, който няма да падне покосен в онази война, и единственият, чието бъдеще е осигурено от боговете. Така че още от времената на „Илиада“ съществува „зачатъчният“ мит за този герой и неговите странствания след превземането на Троя. Така, когато Вергилий решил да използва този избраник на съдбата за своя епос, разполагал с един мит, ако щем несвързан, но още повече подсилен от времето на гръцките войни на Рим. Там е пуснала корени превъзходната поема.

Тези предварителни думи ми помагат, тъй като искам да отбележа още нещо. Дълбоко вкоренения в западната традиция и темперамент -при все това в минимална степен гръцки – Томас Елиът пише:

„Когато бях ученик, ми бе писано от съдбата да се запозная с „Илиада“ и „Енеида“ в една и съща година. До онзи момент намирах гръцкия език много по-интересен за изучаване от латинския. И досега все още мисля за него като за много по-значим език… Въпреки това се чувствах по-удобно с Вергилий, а не се чувствах по същия начин с Омир…“⁴⁹

Разбира се, непосредствено след това Елиът отбелязва, че това не означава, че той смята Вергилий за по-голям поет от Омир. Но не това сравнение е, което ме интересува; такива паметници не подлежат на сравняване. Онова, което изостри вниманието ми, е тази разлика в усещането за близост, за която говори той. Мненията ми тук също са един допълнителен пример за отликата, която направих по-горе.

Трябва да добавя, че Елиът намира Омировите герои за „безотговорни“ и т.н., както и боговете. Колкото до героите, бих казал, че според мен, мнението му принадлежи повече на традицията на „Троил и Кресида“ на Шекспир, отколкото на каквото и да било друго. Колкото до най-важното – Омировите богове – мнозина сред гърците ги укоряват. Нека разгледаме историята от Платон до Кавафис: „не ще възхвалим това“.

Но не трябва да ни убягва факта, че Гърция, която е дала толкова на християнството, не е оставила в наследство на Запада нищо подобно на четвъртата „Буколика“ на Вергилий. Девата, новороденият младенец и други неща, които виждаме в тази поема, са накарали Августин, други църковни отци и цялата западна християнска църква да вярват, че още през 40 г. пр. Хр. това буколическо стихотворение е предсказало раждането на Христос.

От времето на своята смърт до днес Вергилий не е преставал да упражнява над Запада огромна сила на внушение. Той винаги е бил на върха на пирамидата на западната традиция. Тази позиция е значително укрепена от пророчеството на четвъртата буколика, която споменах по-горе. През средните векове Вергилий вече се превръща в легендарна личност, в нещо като светец, около който избуяват митове и апокрифни традиции.

Казват, че когато Свети Павел пристигнал от Крит в Италия, поискал да го заведат на гроба на поета и се разплакал над него. Събитието е възславено в латински химн, една, както я наричат „проза“, която пеели на литургията на светеца в епископията в Мантуа и която гласяла:

Ad Maronis Mausoleum Ductus, fudit super eum Piae rorem lacrymae. Quem te, inquit, redidissem Si te vivum invenissem, Poetarum máxime.⁵⁰

И тази традиция продължава най-малко до времената на Юго. При такива прецеденти разбирам и гореспоменатата реакция на англокатолика Елиът, колкото до Омир, разбирам дори следващата негова фраза, която ми изяснява цялото му есе:

„Чувствителността на латинския поет е по-близка до християнската от чувствителността на който и да бил друг поет, бил той римлянин или елин“.⁵¹

„Разбирам“, писах аз, не „оправдавам“. Защото в това есе Елиът изглежда пренебрегва пасажи от Омир, като например Седма и Двайсет и четвърта песен на „Илиада“, които ми изглеждат тъй близки до човешката душа, че не могат да бъдат чужди на дълбокия смисъл на християнството. А също така това е един от редките случаи, при който ми се струва, че той е увлечен от личните чувства и игнорира факта, че не можем да осъждаме един поет за това, че не ни е дал неща, които изобщо не е имал наум да ни остави в наследство: не можем да искаме от Омир, живял не знам колко години преди VII в. пр. Хр., да ни даде идеи, съзрели по времето на империята на Август.

Но Вергилий си остава най-важната отправна точка, с която разполагаме, когато искаме да сравняваме западноевропейската традиция с гръцката – сега имам предвид не само древната, а цялата гръцка традиция; тук не взимам предвид добродетелите или недостатъците на всяка една, виждам само техните различия. Римският поет ме осветлява дос-татъчно дори когато се опитвам да разбера тези стихове на У Х. Одън:

The eyes of the crow and the eye of the camera open Onto Homer’s world, not ours⁵²…

Да, не чувствам нито Елиът, нито Одън да принадлежат на света на Омир, а на света на Вергилий, които са били – и с течение на времето още повече са станали – твърде различни.

* * *

„Не искам да рисувам ангели, защото никога не съм ги виждал“, казал някога Пабло Пикасо. Сентенцията много ме натъжи; да не би аз някога да съм виждал древни богове, та съм седнал да пиша за тях? След това се замислих за Доменикос Теотокопулос; и той не бил виждал със собствените си очи ангели, въпреки това ги рисувал с настойчива упоритост. Озовахме се между две школи. След това се замислих, че художественото творчество никога не се прави само с онова, което виждаме. Тук ми се притече на помощ мисълта на поета У. Б. Йейтс: „Без богата памет е невъзможно да разберем поезията“, пише той. А тази богата памет, струва ми се, не се ограничава само до паметта на един човек; тя е паметта на мнозина други преди него. Дълбока памет; без нея, струва ми се, не може да има художествена функция.

Веднъж в края на есента ми се стори, че покрай мен със светкавична яснота премина богът, или тази потънала памет. И си казах: „В дълбоката си същност аз съм въпрос на светлина“. Това бе преживяване, което сигурно много рядко се случва в нашия живот и го озарява целия; то не може да бъде вербално предадено. Достатъчно е казаното дотук.

В този труд се опитах, доколкото ми бе възможно, да погледна на старите богове, както ги е виждал набожният човек от онези времена; моите съвременници ме разхождаха само по повърхността. Както отбелязах за Калимах: никога не сме сами, когато пишем. Зад светлините на рампата, които заслепяват и потапят театралната зала в мрак, усещаме непозната тълпа, която ни съди. Мислено разговаряме с нея; и така започват анализите. На това ниво древните заприличват на онзи курос⁵³ на наксосците от Делос;

Разхвърляни тук и там отломки, които безуспешно се опитваме да съчленим. Не е зле понякога, както тук, да проличават и нашите недостатъци.

Дори понякога виждам всички богове на прадедите ни да покриват онзи свят с магическа мрежа, която все някога е трябвало да бъде разкъсана, за да могат хората да продължат, следвайки съдбата си, все едно дали е добра, или лоша. Но, както опитът ни показва, магията е трудно да бъде пренебрегната и изглежда дълбоко вкоренена в душата ни. Как може да стане иначе; всички ние сме тръгнали оттам; нямам предвид древните времена, а първите години от живота, живян от всеки човек. Нека тогава не ги презираме. Впрочем, човек познава всяка една религия, само ако я изповядва; ако тя не е негова, каквото и да ти каже другият, това ще са само несъстоятелни неща; нещо като негативите на снимките.

Може би трябва да добавя, че тази традиция на древните – имам предвид света на Омир, който когато били сринати преградните бентове, се е влял като вода в различни ручейчета и е напоил Европа по други пътища и пътечки; имам предвид: успоредно и наред с традицията на Вергилий – сега го виждаме да рухва под ударите на нашата технологическа епоха. А това стряска, когато човек се замисли колко премеждия и колко гонения е надмогнал досега.

Ще привърша дотук. Боговете се раждат безсмъртни, но умират. Струва ми се, че сега и аз се намирам на онзи кораб, за който Плутарх разказва, че пътувал край остров Пакси във времената на император Тиберий, и когато капитанът му извикал с мощен глас: „Великият Пан е мъртъв“⁵⁴, всички пътници дочули от брега в нощното безметежие на морската шир дълбока въздишка, не от един, а от много хора заедно.

Пан изобщо не е споменат в Омировите епоси, но имаме Омиров химн, посветен на него, събран или подреден, както можем да си представим, от Григорий Назиански.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

Бележки

Коментари