Георгиос Сеферис : РОМАН (1935)

Si Tai du gout, ce n’ est guerre

que pour la terre et les pierres

ARTUR RIMBAUD

1

Вестителя,

ние го чакахме с вторачен поглед три години,

като оглеждахме съвсем отблизо

пиниите, брега, звездите.

И като смесвахме острието на плуга със корабния нос,

търсехме да намерим пак онова първично семе,

за да започне отново прадревната драма.

Завърнахме се в домовете си разбити,

с безсилни членове, с уста разядена

от вкуса на ръждата и на морската сол.

Когато се събудихме, пътувахме на север, чужди,

потънали в мъгли от белите криле

на лебеди, които ни раняваха.

В зимните нощи ни подлудяваше силният източен вятър,

лете се губехме в агонията на деня,

който не можеше да издъхне.

Донесохме обратно

тези статуетки – образци на едно смирено изкуство.

 

2

Още един кладенец в една пещера.

Някога ни беше лесно да изравяме идоли и украшения

за радост на приятелите, които все още са ни верни.

Въжетата се скъсаха. Само следите им,

издълбани по устието на кладенеца,

ни спомнят миналото щастие.

Пръстите усещат за малко хладината на камъка,

после топлината на тялото надвива.

И пещерата залага душата си и я губи

всеки миг, пълна с мълчание, без нито една капка.

 

3

Спомни си баните, които те убиха

Събудих се с тази мраморна глава в ръцете,

която уморява лактите ми и не знам къде да ги облегна.

Тя падаше в съня ми, когато изплувах от съня си.

Така се сляха нашите животи и ще бъде много трудно

да се разделят.

Гледам очите: нито затворени, нито отворени.

Говоря на устата, която все се мъчи да проговори.

Държа ланитите, които изпъват кожата.

Нямам вече сили.

Ръцете ми чезнат и ме приближават

отчупени.

 

4

АРГОНАВТИ

И душа,

ако желае да се опознае,

във душа чужда

трябва да се види отразена¹.

Врага и чужденеца видяхме в огледалото.

Добри момчета бяха другарите, не се оплакваха

ни от умора, ни от жажда, ни от студ.

държаха се като дърветата, като дъжда –

приемаха нощта и слънцето,

без те да се променят във промените.

Бяха добри момчета, по цял ден

те се потяха над веслата със наведени очи,

и дишаха ритмично.

Веднъж запяха със наведени очи,

и кръвта руменееше под робската им кожа,

като отминахме пустия остров с дивите смокини

при залез, зад залива на кучетата,

които лаеха.

И ако трябва да се опознае – пееха;

във душа трябва да се види – пееха.

И греблата удряха златото на морето

сред залеза.

Минахме много заливи, острови, морета,

които ни отвеждаха в други морета,

видяхме гларуси, тюлени,

нещастни жени понякога със писъци

оплакваха загубените си синове,

а други подивели търсеха Александър Велики

и слави, потънали в дълбините на Азия.

Спирахме на брегове, пълни с нощни аромати,

със чуруликане на птици,

с води, които оставяха по ръцете ни

спомена за едно голямо щастие.

Но пътуванията не свършваха.

Душите им се сляха с греблата и делфините,

с сериозното лице на горгоната на корабния нос,

с водата, която шибаше лицата им.

Другарите умираха един след друг

с наведени очи. Греблата им

показват мястото, дето почиват на брега.

И никой не ги помни. Справедливост.

 

5

Не ги познавахме,

само надеждата ни казваше,

че ги познаваме от мънички деца.

Видели сме ги може би два пъти, после се качиха

на корабите –

товар от въглища, товар добитък – и нашите приятели

изчезнаха завинаги зад океана.

Зората ни намира до уморена лампа,

като рисуваме несръчно и прилежно на хартия

горгони, кораби и раковини.

Привечер слизаме надолу, при реката,

защото тя ни сочи пътя към морето,

а нощите прекарваме в землянки, които миришат

на катран.

Приятелите ни заминаха;

може би никога не сме ги виждали. Може би

сме ги срещали тогава, когато сънят

ни е довеждал близо до вълната, която диша.

А може би ги търсим, защото търсим другия живот,

отвъд статуите.

 

6

М. Р.²

Градината със водоскоците ѝ под дъжда

ти ще я гледаш само от ниския прозорец

зад мътното стъкло. А стаята ти

ще осветява само пламък от огнището

и понякога, при далечните светкавици, ще се явяват

бръчките на челото ти, стари ми Приятелю.

Градината със водоскоците, която беше в ръцете ти

ритъм на другия живот, извън почупените

мрамори и трагическите колони

и един танц сред дивите лаврови дървета

при новите кариери –

едно мътно стъкло ще ги е отрязало от часовете ти.

Няма да дишаш; пръстта и сокът на дърветата

ще изскачат от паметта ти, за да удрят

по това стъкло, по което бие сега дъждът,

дошъл от външния свят.

 

7

ЮЖНЯК

На запад морето се слива с планинска верига.

Отляво духа южнякът и ни подлудява –

този вятър, който оголва костите от плътта.

Домът ни сред пинии и рожкови.

Големи прозорци. Големи маси,

за да пишем на тях писмата, които пишем

от толкова месеци и ги хвърляме

в нашата раздяла, за да я запълним.

Зорнице, когато навеждаше очи,

Часовете ни ставаха по-меки от зехтин

на рана, по-освежителни и от студената вода

за небцето, по-кротки от криле на лебед.

Ти държеше живота ни в шепата си.

След горчивия хляб на чужбината

през нощта ако застанем пред бялата стена,

гласът ти се приближава до нас като надежда за огън.

и пак този вятър, който точи

бръснач по нервите ти.

Всеки от нас ти пише същите неща,

и всеки мълчи пред другия,

всеки гледа сам за себе си същия този свят –

светлината и тъмнината над планинската верига и тебе.

Кой ще повдигне тази мъка от сърцето ни?

Снощи – потоп, а днес

тежи отново мрачното небе. Мечтите ни

като игличките на пиниите след вчерашния дъжд

напук събрани пред вратата на къщата, излишни,

искат да изградят една кула, която се руши.

Сред тези села опустошени,

на този стръмен бряг, открит откъм южняка,

с планинската верига пред нас, която те закрива,

кого е грижа, че сме решили да те забравим?

Кой ще приеме приношението ни в края на тази есен?

 

8

Но какво търсят нашите души, пътуващи

на палуби на кораби прогнили,

натъпкани с пожълтели жени и плачещи кърмачета,

които не утешават нито летящите риби,

нито вечерните звезди на върха на мачтата?

Надупчени от грамофонни плочи,

обвързани насила с несъществуващи поклонения,

шепнейки счупени мисли от чужди езици.

Но какво търсят нашите души, пътувайки

върху изгнили от морето дъски

от пристанище в пристанище?

Пренасят каменни отломки, вдишват

от ден на ден по-трудно свежестта на пиниите,

плуват в водите на това море,

на онова море,

без осезание,

без хора,

в една родина, която вече не е наша,

ни ваша.

Знаехме че, островите са красиви –

някъде тук, наоколо, дето опипвахме,

малко по-ниско или малко по-високо –

едно незначително разстояние.

 

9

Пристанището е старо, не мога повече да чакам

нито приятеля, който замина за острова със пиниите,

нито приятеля, който плува в откритото море.

Галя ръждясалите топове, галя веслата –

да оживее тялото ми, да реши.

Корабните платна изпущат само миризмата

на сол от миналата буря.

Ако желаех да остана сам, то е, защото търсех,

самотност, не някаква надежда,

чаках разкъсването на душата ми в хоризонта –

тези линии, тези цветове, това мълчание.

Звездите на нощта ме връщат в очакването

на Одисей, когато чакал мъртвите сред лилиите.

Когато спряхме тука кораба, сред лилиите

Търсехме да намерим ливадата,

Която бе приела ранения Адонис.³

 

10

Селото ни е оградено с планини,

над тях таван надвиснало небе, и ден и нощ.

Нямаме реки, нямаме кладенци, нямаме извори,

само няколко щерни, и те празни и ехтят,

на тях се кланяме.

Сухо и неподвижно ехо като самотата ни,

като любовта ни, като телата ни.

И сега ни е чудно, че някога сме съградили

Колибите си, къщите, оборите.

и дори сватбите, венците свежи, пръстените

са се превърнали в неизяснени гатанки за нашата душа.

Как се родиха, как отраснаха децата ни?

Селото ни е оградено. Ограждат го

две черни Симплигади⁴. На пристанището

в неделя, като слезем да подишаме,

гледаме как осветява залезът

отломки дървени, останки от пътувания, които нямат край,

тела, които вече не знаят как да обичат.

 

11

Кръвта ти някога се вледени като луната,

В безкрайната нощ кръвта ти

простря бели криле над

черните скали със силуети на дървета и на къщи

със малко светлина от детските години.

 

12

БУТИЛКА В МОРЕТО

Три скали, няколко изгорели пинии и едно порутено

параклисче

и по-нагоре

същият пейзаж, преписан, почва пак:

три скали във формата на двери, ръждясали,

няколко изгорели пинии, черни и жълти,

една квадратна къщичка, потънала във варта.

А по-нагоре, още много пъти,

започва същият пейзаж терасовидно,

до хоризонта, където небето се навежда.

Тук спряхме кораба, за да завържем счупените си гребла,

да пиеме вода, да се наспим.

Морето, което ни горчеше, е все така дълбоко,

Неизучено

И то разкрива безкрайна синева.

Тук в чакъла намерихме една монета

и я заложихме на зарове.

Спечели я най-младият и се изгуби.

Потеглихме отново със счупените си гребла.

 

13

ХИДРА

Флагове с делфини, топовни изстрели.

Морето, толкова горчиво за душата ти някога

издигаше искрящите многоцветни кораби,

люлееше, ограждаше ги и цяло виолетово и белокрило,

толкоз горчиво за душата ти някога,

сега е пълно с цветовете под слънцето.

Бели платна и светлина, и мокрите весла

биеха с ритъма на барабан по укротената вълна.

Би било хубаво очите ти да гледат,

Би било чудно ръцете ти да се простират,

биха оживели както някога устните ти

пред такова чудо.

Ти го търсиш,

какво търсиш пред пепелта,

между дъжда, мъглата и вятъра,

дори в часа, когато светлините гаснеха,

градът потъваше и на площада

Назарянинът ти показваше сърцето си.

Какво търсиш? Защо не идваш? Какво чакаш?

 

14

Три червени гълъба пред светлината

чертаят съдбата ни сред светлината

със цветове и жестове на хора,

които сме обичали.

 

15

Какво е по-гъсто от чинарите?

Сънят те обви като дърво, ти дишаш

с зелените листа, като дърво сред кротка светлина.

Гледах образа ти в прозрачния вир:

затворени клепачи, ресниците пробиваха водата.

В меката трева моите пръсти намериха твоите пръсти.

За миг задържах биенето на сърцето ти

и усетих другаде мъката на сърцето ти.

Под чинара, до вира, сред лавровите дървета

сънят те люлееше и те раздробяваше

около мен, до мен, без да мога да те докосна цяла,

съединена с твоето мълчание.

Гледах как сянката ти се удължава и скъсява,

как се изгубва сред другите сенки в един

друг свят, който те пущаше и те задържаше.

Живота, който ни дадоха да живеем, ние го изживяхме.

Съжалявай онези, които с толкова търпение чакат,

изгубени сред черните калини, под тежките чинари,

и тези, които разговарят сами със щерни и със вирове,

и се давят в кръговете на гласовете си.

Съжалявай другаря, който сподели лишенията и

потта ни

и потъна в слънцето като гарван отвъд мраморите,

без надеждата да се радва на нашата отплата.

Дай ни спокойствие извън съня.

 

16

 по име Орест⁵

Завой и пак завой, и пак завой –

колко кръга, колко кървави кръга, колко черни

редици: хората, които ме гледат,

които ме гледаха, когато прав на колесницата

вдигах, блестящ, ръка, а те ме поздравяваха със викове.

Пяната на конете ме шиба, конете докога

ще издържат?

Скърца оста, горещи се оста, кога ще се запали оста?

Кога ще се скъсат поводите, кога копитата

ще стъпят цели на пръстта,

на меката трева, сред маковете, дето

през пролетта откъсна една маргаритка.

Хубави бяха очите ти, но не знаеше къде да гледаш.

И аз не знаех къде да гледам, аз, безотечественикът,

аз, който се състезавам тука – колко кръга вече?

Усещам коленете си как се огъват под оста,

над колелата, върху подскачащия под.

Коленете лесно се огъват, когато пожелаят боговете,

никой не може да отбегне, за какво ти е силата, не можеш

да избегнеш морето, което те люлееше и за което копнееш

в този миг на безсилие, сред дишането на конете,

с тръстиките, които пееха наесен в лигийска гама,

морето, което не можеш да намериш, колкото да тичаш,

колкото да се връщаш при черните Евмениди,

които се отегчават

без да прощават.

 

17

АСТИАНАКС⁶

Сега, когато заминаваш, вземи със себе си детето,

което видя светлината под онзи чинар в деня,

когато ечаха тръби и блестяха оръжия,

а потните коне се навеждаха, за да докоснат

зелената повърхност на водата

в каменното корито с влажните си ноздри.

Маслините със бръчките на прадедите ни,

а скалите с мъдростта на прадедите ни,

кръвта на брат ни жива във пръстта

бяха здравата радост, богат порядък

за душите, които знаеха да се молят.

Сега, когато заминаваш, сега, когато денят на разплатата

изгрява, сега, когато никой не знае вече

кого ще убие и как ще свърши,

вземи със себе си детето, което видя светлината

под листите на онзи там чинар,

и научи го да изучава внимателно дърветата.

 

18

Скърбя, че оставих да изтече през пръстите ми

Една широка река,

Без да изпия нито капка.

Сега потъвам в камъка.

Една мъничка пиния в червена земя –

Тя ми е другар.

Всичко, което обичах, изчезна заедно със къщите,

Които бяха нови миналото лято,

а есенният вятър ги събори.

 

19

Макар че вее, вятърът ни разхлажда,

а сянката остава тясна под кипарисите.

Наоколо навсякъде – стръмнини към планините.

Тежат ни приятелите,

които не знаят вече как да умират.

 

20

АНДРОМЕДА⁷

Раната на гърдите ми пак се отваря,

когато звездите слизат ниско, и се сродява

с тялото ми,

когато пада тишината под стъпките на хората.

Тези камъни, които потъват в годините,

докъде ще ме довлекат?

Морето, морето, кой може да го изчерпи?

Виждам ръцете всяко утро, които махат на утрото,

вързано на скалата, която чрез мъката ми стана моя,

виждам дърветата, които вдишват черното

спокойствие на мъртъвците,

а после – застиналите усмивки на статуите.

 

21

Ние, които тръгнахме за това поколение,

гледахме почупените статуи,

забравихме се и си казахме,

че животът не изчезва толкоз лесно,

че смъртта има неизследвани пътеки

и своя справедливост;

че когато ние, изправени, умираме

побратимени в камъка,

свързани с жестокостта и със безсилието,

старите мъртъвци се откъсват от кръга и възкръсват,

и се усмихват, потънали е странно спокойствие.

 

22

Защото минаха пред очите ни толкова много неща,

че очите ни не видяха нищо, освен – там далече

и назад – спомена, като бяло платно през някоя нощ,

в някоя кошара, където съзряхме

странни видения, по-странни от тебе,

как преминават и изчезват

сред неподвижния листак на едно пиперово дърво;

защото опознахме толкова ясно тази наша съдба,

като скитахме сред почупени камъни три или шест

хиляди години,

търсейки в порутени здания, които може би някога

са били наши жилища,

като се мъчехме да си припомним дати и героични дела,

ще можем ли?

Защото се събрахме и се пръснахме,

и се борехме с несъществуващи трудности, как казваха,

изгубени, а после като намирахме отново един път,

пълен със слепи полкове,

като затъвахме в тресавища и в езерото на Маратон –

ще можем ли да умрем естествено?

 

23

Малко още

и ще видим как цъфват бадемите,

как мраморите блестят на слънцето,

как морето се вълнува.

Малко още –

да се издигнем малко по-високо.

 

24

Тук свършват делата на морето, делата на любовта.

Онези, които ще живеят някога тук, където ние свършваме,

ако се случи да почернее в паметта им кръвта и се излее,

нека не ни забравят, нас, слабите души,

между лилиите на забравата,

нека обърнат към мраковете главите на жертвите:

ние, които нищо нямахме, ще ги научим

на спокойствие.

 

Превод от гръцки Стефан Гечев

 

Бележки:

Коментари