Заслужава да се отбележи, както открих разлиствайки разни енциклопедични речници, че много от значимите поети на съвременна Гърция са родени извън нейните граници, понякога на невероятни места: Кавафис в Александрия (Египет), Андониу в Мозамбик, Варналис в Бургас (България), Мелахринос и Ембирикос в Браила (Румъния), Уранис и Сарандарис в Истанбул, а Елитис на остров Крит. Бидейки родом от Смирна/Измир, Сеферис потвърждава тази необичайна ситуация, прилягаща на топоса на гърците като неуморни бродяги и колонизатори на познатия и непознат свят, както и топоса на поетите като „аутсайдери“ на даден, установен ред и оракули на новородени, възмогващи се от небитието космоси. Но Сеферис ми се струва много повече като някакъв странен археолог, посветил се на разкопаването на древен свят, античен хармоничен космос, отдавна мъртъв и въпреки това все още жив в заливите и по островите на Гърция като илюзия по-продуктивна от всяко рационално съждение. Античен митичен свят, бих казала – съхранен в специални имагинерни селения на реалност „между световете“ – която продължава да върви напред дори днес, противно на нашите модерни презумпции. Това царство продължава да съществува като състояние на ума и душата, индуциращо странен, разтопено-втечнен флуиден начин на съществуване в/ с реалността, като чудноват, неподправен начин на живот, по-убедителен от какъвто и да бил документ, от каквато и да била руина. Това, струва ми се, по един или друг начин всички велики новогръцки поети на XX век са се стремили да предадат като сакрално наследство на нашия поразен от вируса на забвението културен манталитет – независимо дали става въпрос за Кавафис, Сикелианос, Елитис, Сеферис или мнозина други.
За да бъда „политически коректна“ се опитах да установя доколко Сеферис може да бъде открит в румънските библиотеки и в културните публикации почти четирийсет години след удостояването му с Нобелова награда и почти 30 години след смъртта му. За мое учудване, не чак толкова много. Изглежда „пиковият момент на интерес“ към поезията му е десетилетието 1963-1973, когато е отпечатана подборка негови стихове, преведени на румънски от поета Аурел Рау, както и други поетични преводи и есета в някои от престижните културни издания като „Secolul 20“ („Двайсети век“), „Romania Literara“ и други. Значими румънски поети и преводачи като Стефан Ауг. Дойнас, А. Е. Баконски, Марин Сореску включват негови творби в съставяни от тях антологии. В двете антологии на съвременна гръцка поезия, издадени на румънски през този период, също фигурира неговото име. Обемистата „Панорама на съвременната световна поезия“, издадена от А. Е. Баконски през 1972 г. в Букурещ, отрежда важно място на неговите писания. Но нека уточним, че до днес на румънски е преведена само неговата поезия – нищо от неговата есеистика, от дневниците, от творбите му в проза. Отглас от този интерес към Сеферис присъства настойчиво до края на седемдесетте години, както доказват есетата и статии от Виктор Иванович, Корнел Михай Йонеску, Мария Маринеску-Химу, Аурел Рау Антита Августопулос-Юкан и други. Навлизайки в следващото десетилетие в румънската библиография не може да бъде открито почти нищо за Сеферис (по-скоро бих казала, че това е десетилетието на Елитис).
Сеферис е населяваният от призраци археолог на една паралелна, но вече замлъкнала, при все това коварна реалност. Реалност, изтъкана от слънчеви лъчи, незапомнени сенки, фрагменти от мелодии, красиви имена, митологични видения, болезнени спомени – населяващи общите ни възприятия, когато са настроени на честотата на момента, на мигновеното, на настоящето в неговата ужасяваща и все пак носталгична сила, неговата отдалечена, но все пак екзалтираща яснота. Неговата визия за битие в този свят като в плуваща, нерешителна „комутация“ между минало и настояще, между присъствие и отсъствие, някаква мъгла, фантасмагоричен мираж между пълнота и празнота, тишина и звук. Всичко това на фона на носталгичните спомени за изгубеното единство на съществуването, между мъртвите и живите. „Далечна, отдалечена пълнота“, както би казал Ив Бонфоа. Но докато в случая с неговия приятел Т. С. Елиът, на когото той много прилича, съществува „натиск на миналото върху настоящето“, както го формулира неговият коментатор Гарднър, при Сеферис не е така очевидно дали миналото нахлува в настоящето или обратното, тъй като неговата грижа не са нито миналото, нито настоящето, а откъсването и от двете, и от хипнозата на реалността. Неговата археология е свързана от определен начин на съществуване, специален начин на неотъждествяване с пулсиращи форми и различни създания, като все пак им се наслаждава по деликатен начин: модалност на съществуване между и над царството на реалността, било то минерално, растително, животинско или човешко или природно, митологично, историческо или изкуствено (модерно). Това поетично царство има повече общо с това по специален, неопределим начин да си присъстващ в самия себе си, в твоето цяло или истинско Аз, вътре във фикцията на този свят. Сеферис притежава тънкото умение да улови това мъгляво, размито и притихнало състояние посредством странната подобна на контрапункт музикалност на неговите думи, извиращи от една деликатна вътрешна алхимия. Тази вътрешна алхимия изглежда се катализира от своенравна чувствителност, колкото тъжна, толкова и спокойна, колкото песимистична, толкова и възприемчива. Но това поетично царство не съществува природно, то трябва да бъде сътворено и засадено, вписано във външния окръжаващ свят като един вид имплант, способен да провокира мутация в нашата обичайна непрозрачна употреба на реалността и на самите нас.
У Сеферис древната митология и гръцкото наследство изглежда играят важна катализираща роля при този алхимичен процес на отделяне на грубото от рафинираното, което ще рече на непосредствено-материалното усещане от по-финото висше възприятие. Като фон паметта на съпоставяне, съхранила се жива по силата на случайността или по силата на съдбата, това гръцко наследство може да осигури необходимия рядък имплант в нашия непрекъснато поддаващ се на забрава начин да възприемаме реалността за даденост: именно защото то отдавна се е превърнало в съществуване, в начин на съществуване, в живеене на „реалния живот“ на някое място, Елада, все още навестяваща нашите биологични, емоционални и духовни клетки.
Съвременните гръцки поети са се почувствали призвани да предадат именно това великолепно наследство на останалия негръцки, пост-митологичен и дори пост-християнски свят на двайсети век. Този вид културни гени, продължаващи да подхранват в модерна тоналност дълбоките корени на европейската чувствителност, се намира в основата на особената почит, на което гръцката поезия от край време се е радвала и все още се радва в румънските литературни среди. Например през последните три десетилетия се забелязват редуващи се вълни на огромен интерес към Кавафис, Сеферис, Рицос, Елитис, дори към Казандзакис, предизвикали появата на специални културни издания, както и спорове и поетични прояви, посветени на тяхното творчество.
Ако се върнем към осемдесетте години на ХХ век в Румъния, когато поезията на Сеферис изглежда засенчена, интересно е да се отбележи, че не само в младата румънска поезия (към която принадлежах по онова време), а изобщо в тогавашната световна поезия връх взимаше една друга разновидност на поетичното творчество. Това бе много по-наративна, подобна на проза поезия, фокусирана върху баналното всекидневие и мизерното градско обкръжение, върху здравия разум и ординерното съществуване, използваща жаргона на улицата и клишетата на мас-медиите – поезия, повлияна от американското битническо поколение (Гинсбърг, Фърлингети, Ашбъри), отричаща почти всякаква трансцеденталност, било тя религиозна или митологична. Ако поезията на Сеферис бе назована „класическо модернистична“ – подобно на тази на Т. С. Елиът, Паунд, У Б. Йейтс – тази нова поезия на осемдесетте и деветдесетте години може да бъде наречена и бе наречена постмодернистична. През тези две десетилетия стана очевидно, че европейската, както и американската поезия, се е отдалечила от всякакъв духовен символизъм, отказвайки да се обърне към гръцките, еврейски, християнски извори на въображение, посредством които, макар и по мъчителен начин, би могла да бъде удовлетворена дълбоката и потребност от въображение.
Трябва да призная, че когато след повече от двайсетгодишно отдалечаване ми се отдаде възможността да „се завърна“ към поезията на Сеферис, изпитах известно безпокойство. Усещах тревога относно моите очаквания. Внезапно си припомних магията, която стиховете на Сеферис упражняваха върху мен в юношеството и ранната ми младост, интригуващата архаична и същевременно модерна музикалност, която вливаха в слуха ми. Спомням си колко бях запленена от странните екзотични думи като: асфодели, нарциси, лимонови дървета, лаври, Кихли, черни пинии, навестявана от знаменити имена като Горгона, Медуза, Адонис, Микена, Аргонавти, изгубеният „Цар на Асина“, а също и хипнотизирана от обикновени думи като зелено море, древни острови, лъчи дневна светлина, капка кръв, пустинни камъни и др. Те изграждаха поетичност без метафори, дори без изумителни образи, но толкова въздействаща, толкова хипнотична.
Повторният прочит на поезията на Сеферис ми вдъхва и повече оптимизъм. Сякаш посещавам отново някакъв отдалечен легендарен остров, където е бил запазен жив „природен резерват“: истинско царство с архаична растителност, чиста светлина, благоуханен въздух, редки птици и животни, невидими създания, странни музикални отзвуци, плаващи отломки от спомени, необясними образи. Сега знам, че този остров ще продължи да съществува, въпреки всяка забрава, въпреки всяко отрицание. И всякога, когато изпитам желанието отново да проникна в поетичното царство, отваряйки се към по-висшите нива на съществуване, този сеферичен/ серафичен остров винаги ще бъде там.
И струва ми се той ще бъде там за цялата европейска поезия -след този междинен период на пост-метафорична, пост-трансценденталистка чувствителност – като ценен източник, откъдето отново може да ни послужи като отправна точка, да „реактивира“ едно по-пълноценно, по-хармонично съществуване-в-света, въпреки войната, разрухата и абсурдността.
Превод от английски Здравка Михайлова