Насос Вагенас : АВАНГАРД И ТРАДИЦИЯ В ПОЕТИЧНАТА ТЕОРИЯ НА СЕФЕРИС

Отношението на един писател към традицията представлява отношение към една двойна традиция: от една страна, към непосредствената литературна традиция на неговия език, а от друга, към по-широката – надезикова, наднационална – литературна традиция, към която литературната традиция на неговия език принадлежи. Ядрото на по-широката традиция е образувано предимно от литературите на центъра, с които литературите на периферията се намират, малко или повече, в отношение на зависимост. Предимно литературите на центъра са онези, които пораждат авангардните търсения, които се преливат в литературите на периферията. По тези причини в литературите на периферията отношенията на авангарда с традицията – както непосредствената, така и по-широката, са същите, както отношенията, които се формират в литературите на центъра. Предписанията за авангардност, които периферията внася от центъра изискват за художественото си натурализиране по-голямо преработване от онова, необходимо за предписанията, внасяни от една централна литература, произхождащи предимно от други литератури, стоящи в културно отношение по-близо до нея.

Естествено, преди всичко се спирам на европейското пространство, като използвам понятието авангардизъм в по-широк смисъл от общоприетия: за да заявя новото във взаимовръзка със старото. Ако търсенето на новото през нашия век е било толкова радикално, че е превърнало в необходимост замяната на термина „ново“ с понятието „авангардно“, това е така, защото никога преди това промяната на чувствителността не е била толкова стремително изменяща се, както през втората половина на XIX и началото на XX век. Тези търсения, с техните оттенъци на интензитета, които критиката е кодифицирала в общи линии в две тенденции – по-мисловната („модернизъм“) и по-напористата („авангард“) – не са по-различни от опитите на всяка една епоха да удовлетвори повелята за обновление, когато почувства, че художествените и форми вече не са в състояние да задоволят потребностите на нейната чувствителност.

Не бива да забравяме всички тези неща, които се подразбират от само себе си, когато проучваме отношенията на традицията към творчеството на Сеферис. За Сеферис, както и за всеки, който гледа на поезията през една по-диахронична перспектива, проблемът за отношението на авангарда към традицията е проблем преди всичко вътрешен; проблем, който трябва най-напред да бъде разрешен в рамките на традицията на една конкретна литература. Това не е етноцентричен възглед, както смятат някои днес. То се диктува от самия материал на литературата – от езика – който е различен от другите изкуства, който се възприема непосредствено от хора от различни езикови общности. Освен оправдано, това е закономерно схващане на широката поетическа традиция, на която принадлежи Сеферис, особено на нейните модернистични разбирания.

Основната повеля на поетичния модернизъм, повеля осезаема и в Гърция, беше възвръщане на поетичната естественост и непосредственост: отдалечаването от конвенционалната изразност, до която „разцеплението на чувствителността“ бе довело поетичното слово, тоест несливаемостта на чувството и мисълта; и тяхното повторно сливане в една прозодия, която е в съгласие с посоките на новата чувствителност. Това възвръщане не би могло да бъде постигнато без помощта на поетичната традиция. Това е основна отлика между модернизма и другите основни насоки на новаторската поезия, онези на „авангарда“, които или са считали традицията за пречка пред непосредствения израз на чувствителността (футуризъм, дадаизъм), или са и придавали по-малко значение, отколкото модернистите (сюрреализъм). През тази призма се провежда поетическото събеседване на Сеферис с традицията. Пак от такъв ракурс би трябвало да разгледаме заниманията на Сеферис с Макриянис¹ и Теофилос². Когато той определя тяхното изкуство като отправна точка, Сеферис не го прави, за да се занимава с елиноцентрични самовглъбяване, а за да подскаже, както са сторили това и европейските модернисти (французите с митничаря-художник Русо, Пикасо с африканското изкуство), два забравени случая от една сфера на изкуството (тази на наивизма), в които качеството на изразната естественост и непосредственост надхвърля нивото на народното и може да представлява образец и за художествено образования човек на изкуството.

През тази призма би трябвало да разгледаме и възгледите на Сеферис по въпроса за отношенията между гръцкия авангард и принадлежността към гърцизма: използването (или не) от гръцкия поет на авангардни елементи от литературния център би трябвало да става не с идеологически, а с естетически критерии; с оглед възможността не за тяхното приспособяване към един идеал на принадлежността към гърцизма, а на тяхното органично привеждане в хармония с материала на изкуството на гръцкия поет. Сеферис е убеден, че онези които смятат въпроса за отношенията на гръцката поезия към чуждия авангард за зависими от някаква повеля за принадлежност към гърцизма, се занимават с псевдопроблем. Защото ако една поетична творба, създадена от грък, е автентична художествена творба, тоест, ако изразява естетически успешно вътрешната персона на поета, не може да бъде нищо друго освен гръцка творба. Обратното, съзнателната грижа за изтъкване на принадлежността към гърцизма би имала като следствие активизирането на най-повърхностната личност на поета, в резултат на което гръцкият елемент би действал само външно.

Сеферис е убеден, че истинският авангард представлява авангард в дълбоката си същност; не шумна и дразнеща разпра с настоящето (както тази на футуризма, на дадаизма и на автоматическия сюрреализъм), която не просто раздвижва застоялите води, а проправя нов път, ново русло, което ще им осигури естествен изход и пълноводно течение, така че живото течението на изкуството отново да продължи. Това проправяне не зависи единствено от способностите на поета, а и от същинската структура на поетичната почва, тоест от състоянието на поетичния материал – на конкретния език (разговорен-обикновен и поетичен) – който поетът има на разположение. Изследването на движението на този език е необходимо за успешното проправяне, тоест за едно обновление с дългосрочни резултати. Също толкова полезно за поета е и познаването на по-широката поетична традиция, на съответния опит на чуждоезични поети, с чувствителност сродна на неговата. „Виждаме литератори“, пише Сеферис, „които колкото повече се опитват да формулират онзи неповторим елемент, който носят в себе си, толкова по-силни родства изпитват с творци извън територията на техния собствен език, които на свой ред им помагат да открият в националната си традиция най-оригиналните и по-малко изчерпани източници“.

Разбира се, тези чуждоезични поети са поети на европейската традиция, която както показват най-значимите произведения на новогръцката литература, представлява за Сеферис един от трите елемента на наследството на гръцкия поет. Другите два са – древногръцката традиция и традицията, водеща началото си от евангелията, за да възникне гръцката народна литература, която е литература на изключително устно предаваното слово. Както принадлежността към гърцизма (която за Сеферис се формира от характерните черти на автентичните художествени произведения, които са написани – и ще бъдат написани – от гърци), така и традицията не е нещо статично, а живо и непрестанно изменящо се. Традицията не е цялото минало на една литература, а единствено съвкупността от нейните живи мигове в конкретната епоха, в която живее един поет. Първият проблем за поета грък е да може да отличи живите елементи на миналото от тленните. Вторият е да открие точката на равновесие между трите елемента, съставляващи неговото наследство. Тъй като древно-гръцката традиция и народната (димотики) представляват по същество двете страни на една и съща традиция и действат у поета грък непосредствено, Сеферис изглежда съсредоточава проблема повече в балансирането на чуждия елемент с гръцкия. Преди всичко привеждането в хармония между тези два елемента е онова, което би могло да помогне на поета грък да стъпи по-здраво върху предаваното от поколение на поколение и да продължи към онова, което не се предава. Именно отношенията между онова, което не се предава, и традиционното съставляват основния проблем в изкуството. Тоест, основният проблем за поета, който иска да проправи нови пътища, е да открие равновесна точка между унаследеното и привнесеното отвън, между живите елементи на традицията и елементите на своята епоха: не равновесната точка, а една точка на равновесие, след като отношенията на един поет с традицията и с неговата епоха в основата си представляват лични отношения. Сеферис оставя да се подразбере, че тази точка може да съдържа повече, или по-малко елементи от традицията, в зависимост от родството, което те имат спрямо новаторските търсения на поета, затова и „модерното мислене може да бъде понякога най-добрия тълкувавател на традицията“. Новото произведение, което ще се роди, ще се прибави към корпуса на традицията, видоизменяйки повече или по-малко – в зависимост от неговата художествена сила – нейния образ. Ако Сеферис говори за родства на поета с индивидуални творци, а не с движения и организирани групи творци, то е, защото вярва, че истински авангардният акт е преди всичко продукт на вътрешна потребност на поета. Извличането на неповторимото, което един творец носи в себе си, разбира се, го насърчава – а в преходни периоди направлява – атмосферата и насоките на епохата; но не се улеснява, а дори се възпрепятства от материализирането на групови програмни принципи, съдържащи се в манифести. Истински авангардният творец „винаги напредва в мрак, а не въоръжен с първоначалното си познание“. За надмогването на първоначалното познание, което включва и традицията, би трябвало да се притекат на помощ парадигматичните елементи на унаследеното по традиция, които човекът на изкуството би трябвало да е усвоил в такава степен, че в търсенето му на тъмно те да функционират като вътрешни, закодирани, невидими знаци, които ще му помогнат да начертае нов път, извън трасето на вече отъпкания.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Бележки:

Коментари