При все, че принадлежат към едно и също поколение, Георгиос Сеферис и Одисеас Елитис представляват два различни и, въпреки това, допълващи се метода на писане на поезия в съвременната гръцка литература. Няма ясна индикация за техните различия, освен заглавията на първите им стихосбирки: „Завой“ (Сеферис) и „Ориентации“ (Елитис).
Със Сеферис гръцката поезия осъществява фундаментално обръщане навътре; става интроспективна, херметична, съзерцателна, вглежда се в себе си. С Елитис тя се развива в посока навън, като става прагматична, цветна, екстровертна. Последният използва езика на сетивата, докато първият прилага езика на мисълта.
Двамата поети принадлежат към ерата, която преживява бунта на масите, краткотрайното, но катастрофално господство на нацизма и фашизма, възхода, както и ефимерния триумф на социализма.
В опита си да увековечи чувството за единство и приемственост с миналото, Сеферис конструира типажи на естетически историзъм, измисляйки своята поетична персона като търси да открие сред фрагментите на античността визии на екзистенциална завършеност и пълноценно сбъдване.
Същият мотив у Елитис, филтриран през езика на сюрреализма, създава една съвършено различна поетична персона. Елитис гледа в посока отвътре навън, за да открие митопоетичния процес, който създава усещането за екзистенциална пълноценност. Той използва езика на отминали епохи, особено в монументалната си поема „Достойно Ест“, за да се обърне към проблема за смисъла днес. Езикът му не просто възкресява ритми от минали векове, техния акустичен космос, а разширява звученето на съвременната реч, обедняла от утилитарна едноизмерност.
В есе, посветено на творчеството на византийския химнописец Роман Сладкопевец, Елитис прави интересна отлика с оглед поетическата дикция. Има две лингвистични практики в поезията, твърди той: плоската и многоизмерната. И двете имат еднаква валидност и могат да бъдат еднакво успешни, но всъщност плоскостта намалява творческия потенциал на езика и неговата способност да гради символи на колективна самоличност. Поради това неговата собствена дикция е многоизмерна, обяснява той, пълна с разнородни семантични асоциации от зрително, или акустично естество, които генерират непредсказуеми състояния на духа у неговите читатели.
Елитис класифицира поезията на Сеферис като демонстрираща вербална плоскост, при все че успява в своите граници да предаде понятна визия от гледна точка на модернистката археология на чувствата. До известна степен това наблюдение е вярно. Сеферис установява своя поетичен език след чиракуване в енигматичните математически хармонии на Пол Валерѝ и илюзорните двусмислици на Елиътовия диалог с неговите любими литературни предшественици.
Сеферис е работил върху съцветия от образи, родени от модернистката неудовлетвореност от съвременната действителност и поетичният му пейзаж е населен с носталгични спомени от миналото. За него гръцката история от Омир насам се е превърнала в елегия, в безвремие, в непрестанен вопъл над предполагаемо изгубената пълнота на съществуването. Сеферис гледа на текущата история като на негероична прозаична реалност, която задушава индивидуалната изразност и принизява социалното общение. Неговата визия е тази на символичното отъждествяване с душата на една вечно жива нация, отвъд лъкатушенията и въпросите на съвременната политика.
Подобна визия се приближава до тази на Еудженио Монтале, Винсенте Алейсандре и Шиймъс Хини. Това е визията на хуманиста без вяра, умозрителната картина на нерелигиозен хуманист, който не е в състояние да повярва и който гледа руините на историята със смъртна тревога, но въпреки това е безсилен да се бори с демоните на собственото си време.
Елитис възпява видимата повърхност на нещата посредством стоическото предаване пред чувствеността. Езикът му възкресява осезаемите свойства на предметите и изгражда митологията на чувствителния мистик, който открива във всичко една почти религиозна себедостатъчност. Едва в своята по-късна поезия Елитис прави от чернилката на смъртта непосредствен предмет на своя език, изразявайки я като пулсираща реалност, която се появява в противоречиви образи и елиптични изрази с пределна наситеност.
Подобно развитие може да бъде забелязано в последната стихосбирка на Сеферис, озаглавена „Три тайни поеми“, която възприема звънката лаконичност от Тао Те Чинг и изследва мистериозното преживяване на светлината като непосредствен израз на морална отговорност в историята. „Твоят живот е това, което си дал“, заключава Сеферис в едно от своите стихотворения. До него ние бихме могли да поставим като контрапункт последния стих на Елитис: „Единствено поезията е, което остава“.
В техните последни „свидетелства“ поетиката и етиката на двамата поети си схождат в мистично conjunctio oppositorum, което говори за пълна зрелост на стила и идеала. И Сеферис, и Елитис вероятно изразяват онова, което Ницше е имал предвид с неговата Дионисиева и Аполонова дихотомия. Ако Елитис е Дионисиев тип, проникнат от еуфорията на живеенето, Сеферис е сдържан мъдрец, който се опитва да въведе ред сред деморализираната многопластовост на опита.
Независимо от техните различия и двамата съграждат невероятно сложни поетични вселени на символично съобщение, а между тях стои поезията на К. П. Кавафис, която изразява утвърждаването на оголени сетива и чисти форми в неподправени, откровени образи на чувствено изпепеляване.
Превод от английски Здравка Михайлова