(фрагмент)
Въпреки своеобразните постъпки на всеки един от тези, конто са се опирали и се опират на него, накрая трябва да признаем, че сюрреализмът не цели нищо друго, освен да предизвика, от интелектуална и морална гледна точка, дълбока криза на съзнанието, в най-общ вид, и че получаването или неполучаването на този резултат може да бъде определен от неговия успех или от историческото му поражение.
От интелектуална гледна точка, се касаеше и още се касае да излита с всички средства и да опознае на всяка цена изкуствения характер на старите антиномии, предназначени лицемерно да предотвратят всяко необичайно оживление от страна на човека, и то давайки му една крайно бедна представа за тези средства, предизвиквайки го да попадне в законната граница на универсалната принуда. Чучелото на смъртта, кафе-шантаните, там в отвъдното, гибелта на най-красивия мотив в съня, смазващата завеса на бъдещето, купите на Бабел, огледалата на непостоянството, непроходимата сребърна стена, опръскана с мозък, тези поразителни картини на човешката катастрофа са може би само картини. Всичко това ни кара да вярваме, че съществува една точка на съзнанието, откъдето животът и смъртта, реалното и имагинерното, миналото и бъдещето, съобщимото и несъобщимото, високото и ниското престават да бъдат възприемани в противоречие. Така че излишно е да се търси в сюрреалистичната активност някакъв друг стимул, освен надеждата за определянето на тази точка. Оттук става очевидно, колко абсурдно би било да й придаваме единствено конструктивен или деструктивен смисъл: точката, за която става дума е a fortiori – онова място, в което конструктивността и деструкцията престават да бъдат изправяни една срещу друга. Също така е ясно, че сюрреализмът не е заинтересован да държи сметка за онова, което се извършва около него, под предлог че е изкуство, дори антиизкуство, философия или антифилософия, с една дума за всичко, което няма за цел унищожение на съществуванието на един блясък, вътрешен и сляп, който не би бил повече душата на огледалото, както и тази на огъня. Какво биха очаквали от сюрреалистичния опит онези, които все още се грижат за мястото, което ще заемат в този свят? В онова място на душата, откъдето човек може да получи единствено за себе си едно гибелно, но ние смятаме, върховно самопознание, и повече няма да става въпрос да се отдава и най-малко значение на стъпките на онези, които излизат, стъпки отекващи в област, за която, по дефиниция, сюрреализмът е глух. Не би било желателно той да изпадне под властта на настроението на едни или други лица; ако заявява власт, чрез собствените си методи, да изтръгне мисълта от една зависимост ставаща все по-тежка и да я постави отново върху релсите на пълното разбирателство, да я върне към нейната оригинална чистота, това е достатъчно, за да бъде оценяван единствено според всичко, което е направил и което му остава да извърши, за да изпълни обещанието си.
Преди да се пристъпи обаче към сверяването на тези сметки, важно е да се знае към какви точно морални добродетели призовава сюрреализма, тъй като той забива така добре корените си в живота и без съмнение не случайно, в живота на това време, от момента, в който отново атакувам този живот с анекдоти като небето, шума на един часовник, студа, неразположението, т. е. когато се заемам да говоря за тях по един вулгарен начин. Да се мислят тези неща, да държиш някаква пръчка от тази повредена стълба, никой не е свободен в това, най-малко ако е преминал последния етап на аскетизма. Дори от отвратителната разпаленост на тези лишени от смисъл представления се ражда и се поддържа желанието да се пренебрегне недостатъчното, абсурдно разделение на красивото и грозното, на истинското и фалшивото, на доброто и злото. И тъй като именно от степента на съпротива, която среща тази идея за избор, зависи повече или по-малко сигурния полет на духа към един свят и при това обитаем, разбираемо е, че сюрреализмът не би се страхувал да се превърне в догма на абсолютния бунт, на тоталното неподчинение, на образец за вредителство, и че е в очакване единствено на насилието. Най-простият сюрреалистичен акт се състои в това, да излезеш на улицата, с револвер в ръка и да стреляш накъдето ти попадне в тълпата. Който не е имал, поне веднъж в живота си, желание да свърши по този начин с тази малка система за унижение и действащ кретенизъм, има своето точно определено място в тази тълпа, с корем на височината на дулото. Легитимността на един такъв акт, според мен не е несъвместима с вярата в онзи блясък, който сюрреализмът иска да открие в нашата дълбока същност. С това исках само да предизвикам възвръщането на човешкото отчаяние, от страната, където нищо не би могло да оправдае тази вяра. Невъзможно е да дадеш съгласието си за едното, а не за другото. Някой би се престорил, че усвоява тази вяра, без да споделя наистина отчаянието: но в очите на всички, който знаят това, много скоро той ще вземе образа на неприятел. Това разположение на духа, което ние наричаме сюрреалистично, и както се вижда, толкова заето със самото себе си, за нас изглежда все по-малко и по-малко необходимо да търсим предходниците му, и това което ме засяга лично е, че не се противопоставям на хроникьорите, съдниците и други такива, който го смятат за крайно модерно. В настоящия момент имам повече доверие на моята мисъл, отколкото на всичко, което ще бъде приписано като смисъл на едно завършено творчество, на един човешки живот, достигнал своя предел. Няма нищо по-стерилно в крайна сметка от това вечно обръщане към мъртъвците: дали Рембо е приел християнството преди смъртта си, могат ли да се намерят в завещанието на Ленин елементи на осъждане на тогавашната политика на III Интернационал, дали твърде личното физическо нещастие е било източник на песимизма на Алфонс Раб, дали Сад се е изявил пред Конвента като контрареволюционер? Достатъчно 6 да оставим да бъдат зададени тези въпроси, за да оценим преходността на показанията на онези, който ги няма вече. Прекалено много мошеници са заинтересован и от успеха на това начинание за духовно джебчийство, за да ги последвам в тази област. По отношение на бунта, никой от нас не би трябвало да има нужда от предшественици. Искам да уточня, че според мен трябва да се пазим от култа към личностите, колкото и велики да изглеждат. Отделям само един: Лотреамон, не виждам кой от другите не е оставил поне една двусмислена следа в своя път. Безполезно е да дискутираме повече върху Рембо: Рембо се е излъгал, Рембо е искал да ни измами и нас. Виновен е пред нас за това, че е позволил, че не се е постарал да направи абсолютно невъзможни някои безчестни интерпретации на собствената си мисъл, в стил Клодел. Толкова по-зле и за Бодлер („О, Сатана…“) и онова „вечно правило“ на неговия живот: „всяка сутрин да отправям молитвата си към Бога, извор на цялата сила и на цялата справедливост, към моя баща, към Мариет и към По, като застъпници.“ Зная желанието му да си противоречу но в края на краищата? Към Бог, към По? По, който в полицейските обзори е провъзгласен днес, и с пълно право, за наставник на учените полицаи (от Шерлок Холмс, разбира се, до Пол Валери…). Не е ли срамно да се представя в интелектуално съблазняваща светлина образец на полицай, при все това на полицай, да се дари света с един полицейски метод? Да се изхрачим, минавайки, върху Едгар По. (…)
Всичко може да се направи, всички средства са добри, когато са употребени за разрушаването на идеите за семейство, родина, религия. В тези отношения, сюрреалистическата позиция намери подходящ случай да се изяви и е абсолютно необходимо да се знае, че тя не допуска компромиси. Тези, които се наемат да я поддържат, упорствуват да бъде изнесено напред това отрицание и да обезсмислят всеки друг ценностен критерий. Те възнамеряват да се възползват напълно от така добре изиграното отчаяние, което приема необходимостта, в буржоазната среда, винаги отблъскващо готова да им прости няколкото грешки „на младостта“, необходимостта, която не ги напуска никога, да се забавляват като диваци пред френското знаме, да бълват своето отвращение в лицето на всеки свещеник и да насочват срещу котилото от „основни задължения“ далекобойното оръжие на сексуалния цинизъм. Ние се борим срещу поетическото безразличие във всичките му форми, срещу развлечението в изкуството, ерудитските търсения, чистото умозрение, ние не искаме да имаме нищо общо нито с малките, нито с големите пестеливци на духа. Всичките разриви, всичките абдикации, всичките възможни предателства няма да ни попречат да свършим с тези дреболии. Забележително е обаче, че отдадени на тях и единствено на тях, хората, които един ден ни наложиха необходимостта да се лишим от тях, веднага изгубиха почва под себе си и трябваше тутакси да прибягнат към най-мизерните трикове, за да получат благоразположението на пазителите на реда, всичките, големи привърженици на умственото уеднаквяване. Именно последователната вярност към проявите на сюрреализма предполага една незаинтересованост, презрение към риска, отказ от някаква спогодба, в която много малко хора с течение на времето се проявяват като способни. Няма ли да остане поне един от всички онези, които първи определиха за себе си, радостта от смисъла и желанието си за истина, в които сюрреализмът щеше да живее. При все това, вече е прекалено късно, за да не покълне зрънцето в безкрайността на човешкото поле, заедно със страха и другите видове луди треви, които трябва да имат право на всичко. Ето защо си бях обещал, както свидетелствува предговора към преиздадения Манифест на сюрреализма (1929), мълчаливо да изоставя на жалката им участ известен брой индивиди, които ми се струва, че са признали заслугите си: такъв беше случая с М. М. Арто, Карив, Делтей, Жерар, Лимбур, Масон, Супо и Витрак, споменати поименно в Манифеста (1924) и в няколко други след това. (…)
Така ние успяхме да констатираме, Арагон и аз, на приема по повод на нашето критическо сътрудничество в специалния номер на „Вариете“: „Сюрреализмът през 1929“, че малкото затруднения, които изпитваме, ден за ден, степента на морална преценка на лицата, че благоразположението, с което сюрреализмът се ласкае да благодари, при първото компрометиране, едно или друго, е по-малко от всякога по вкуса на няколко нехранимайковци от пресата, за които човешкото достойнство е най-вече обект за присмех. А имат идея, нали, да изискват толкова много от хората в тази област, с няколко почти романтични изключения, самоубийства и други, на които най-малко се обръщаше внимание до сега! Защо сме продължавали да създаваме гнусотии? Един полицай, няколко ударили го на живот, двама-трима сводници на перото, доста неуравновесени типове, един кретен; на които никой не би се противопоставил, към тях се присъединява незначителен брой разумни същества, твърди и честни, които ще бъдат квалифицирани като луди, не е ли очевидно, от какво трябва да се състави един весел, безобиден екип, напълно като картината на живота, екип от лица, на които се плаща на парче, но печелят ли накрая?
ЛАЙНЯНА ИСТОРИЯ.
Превод: Аксиния Михайлова