Сведе глава надолу към мъртвеца. Той лежеше в ковчега. Проснат по гръб, с ръце връз гърдите. Съвсем изстинал и втвърден. Чакаше да му сложат капака. Стоеше спокойно, без напрежение. Със склопени очи и полуотворени уста. Приличаше на човек, който разполага с време. Без грижи, проблеми и без кръв. Кръвта беше изтекла. Цялата. Кожата му, загубила тургура си, бе придобила цвят на асфодела. Това правеше чертите на лицето му чисти и ясни, избистрени от красотата на смъртта. Мъжете, наръгани с нож в гърба, са красиви. Те умират сами и само веднъж. Не викат за помощ, не хлипат и не пущат сълзи, а стискат зъби и сдъвкват черни мустаци. Смъртта обича мъжете и мъжете обичат смъртта. Тя ги прави по-мъже от мъжете, лицата им по-бели, косите им по-черни, а телата им по-тежки. Жалко е само едно – не са живи.
Трябваше вече да го затворят. Нямаше много време. След малко щеше да се стъмни, а утре влакът заминаваше. Сега и да го гледат – полза никаква. Можеха само да го натикат хубаво и после да му сложат печата. Оловните ковчези винаги ги запечатват, качват ги на влака и повече не се интересуват. Но нали все някой трябваше да се погрижи за мъртвия. В болницата много-много не се занимаваха с умрелите. Установяваха дали е убит или е нещастен случай, след което го отстъпваха на другите – работници, приятели – да го оправят както могат. Имаше несретници, които си отиваха така, без да се намери кой да им измие кръвта от раните. Хвърляха ги някак по корем, по гръб и хайде обратно. Кой ще го види вътре – човек ли е, какво е. Близките му сетне, когато го заравят, и те не знаят що има отдолу, син ли, мъж ли е или нещо друго, плачат и все се питат на чий гроб са. Такава е тя. И законът е такъв: „Оловен ковчег не се отваря!“. Донасят ти го с името, написано отгоре. „Нещастен случай“, казват, а той лежи вътре, намушкан отзад в гърба.
Изчистиха го внимателно с кърпа, напоена с ракия. Нямаха нито одеколон, нито спирт. А с вода кръвта се махаше трудно. Мина време, докато се изредят милицията, лекарите, после техническият и кръвта засъхна по тялото. Затова и цялата морга вонеше на ракия. Помещението беше малко, но твърде студено и миризмата опираше в студа, който я притъпяваше донякъде. За пръв път влизаше тук, независимо, че често идваха в болницата, когато ги викаха на периодични прегледи за сифилис. Моргата се падаше малко встрани от основната сграда, явно построена допълнително, от дървен материал, затова липсваше парно и студът намираше място край мъртвите. Сигурно е- нямало други нещастни случаи тези дни, тъй като Савата лежеше вътре сам.
Той, Савата, можеше да не умре, можеше да остане жив, можеше да не се сби ват, можеше да не се напиват. Можеше да не бъде тук, а някъде на юг, някъде там, където животът се живее докрай и няма разврат, пияни, убити, няма омраза, а само любов, и цветя, вместо застояли, вонящи блата. Да, можеше да е жив. Да не умре. Да има семейство и къща, пълна с деца, но сега нямаше никой и нищо, освен една рана в гърба. Питаха ги има ли близки, за да изпратят трупа. Никой не знаеше нищо, той не получаваше писма, не бе споменал за някой. Странно, но това ги учуди едва сега. Изглеждаше спокоен и силен, сякаш всичко му беше наред. Затова и го тачеха, дори когато не беше на кеф и се държеше свирепо. Спомни си, че щом влезе в бригадата, той му хвърли лопата и извика: „Бачкай!“. Тогава се стресна и нагази в бетона. Напрягаше сили, но бетонът тежеше, усещаше как изпука нещо отзаде в кръста, болката го ощипа и го заболя чак зад врата. Застана встрани, по-далеч от кофража, облегнат върху лопатата. Техническият го видя, приближи се сърдито и го наруга: „Хей, ти, новият, вместо да стоиш така, по-добре си отивай!“. „Боли ме.“, отвърна той. „Тук не е болница.“, му каза и се изсмя. Кръстът го болеше. Къде да ходи с тази болка. У дома го чакаха да се върне по-скоро. За детето време нямаше. Ослепяваше по малко. То не бе виновно, че е болно, че баща му е слаботелесен и с хилав кръст. Тогава чу гласа му, твърд и плътен мъжки глас. „Тука ще стои“, каза го високо, да се разбере добре. Техническият го погледна и разбра. „Ваша работа, работете и за него, щом сте будали.“ Така остана в бригадата. Лека-полека се оправи, свикна и заработи наравно с всички. Трябваше да му благодари. Искаше, но не го направи, страхуваше се да не излезе смешен. Сега вече беше късно и не му се струваше никак смешно. Болеше го за Савата. Всички ги болеше. Никой не го казваше, но се знаеше, че се чувстваха на сигурно място край него. Човек има нужда от някой, на който да положи ръка, за да се отпусне, да поеме въздух и да се спаси. Но ето, че Савата умря. Убиха го по погрешка. А мъртвите не стават за нищо. Как щяха да я карат отсега нататък. Какво щеше да се случи с тях, с бригадата. Трябваше да се оправят сами, без него, а това нямаше да свърши добре.
Няколко часа след станалото техническият влезе в бараката им и изгледа трупа върху пода на криво. „Само това ми липсваше“, каза той. После погледна към тях с усмивка на погнуса, но не добави нищо. Извади от вътрешния джоб на канадката си омачкана, свита на две папка, разлисти я, прищрака с химикала си и обяви полугласно: „Ще го зачеркна в списъка“, и го зачерта.
Оставиха на тях да приберат багажа му, трябваше само, ако открият някакъв адрес на близки или роднини, да им го предадат. Нужен им беше човек да получи ковчега. В противен случай щяха да го изпратят на съответната община и тя щеше да поеме разноските. Опитваха се да си спомнят, да им е разправял за свои роднини, за родители или за други близки. Питаха се. Напразно. Опираха до все една и съща празнина. Възможно ли е да е бил сам, да нямал никой, който да го чака. Сигурно е било така. Сред вещите му не откриха нищо, нито едно писмо, нито един ред, написан му от някой. На дъното на чантата му лежеше само една стара, вече пожълтяла снимка. Вдигна я, за да я разгледа и тогава я позна. Нея, същата, която блуждаеше из въздуха и ухаеше на бадеми. Стоеше в скута на Савата, обгърната от големите му ръце, смееха се и се гледаха в очите. Тя изглеждаше същата, такава, каквато я видя тогава, но Савата беше много по-млад, без бръчки, без мустаци, с къса коса и пуснат бретон. Носеше извадена отвън светла риза и черни широки панталони. Вгледа се отново в момичето, но този път се усъмни, помисли си, че бърка, че само така му се струва, затова подаде снимката на другите. Те я взеха, спогледаха се и продумаха тихо: „Не може да бъде.“ Значи тя е била, жената на Яската. Чудно, колко голям и колко малък може да бъде светът, та всички да познават една жена, която не принадлежи на никой.
Савата лежеше помежду им в металния ковчег, увит в черно одеало. Нямаше саван. Едва можа да изкопчи от домакинята на бригадата и това старо одеало. „То няма за живите, ти искаш за умрелите.“, му вика, но от нея да мине, му отпусна едно от бракуваните. Повиха го внимателно, чак до подмишниците, да се скрива раната върху гърдите му. Не беше облечен. Старите дрехи свалиха лесно, разрязаха ги с нож, но в други не можа да се вмести. Всички му бяха тесни, а и тежеше като канара, едва го вдигнаха, нахлузиха му само панталони с разкопчан дюкян, ципът заяждаше и го оставиха така. Сигурно приживе затова не ги е носил, защото изглеждаха съвсем нови и запазени. „На онзи свят искат ли го, и с разкопчан дюкян ще го вземат“, каза Гочето, като му закопчаваше горното копче. Наистина, на онзи свят и с разкопчан дюкян ще го вземат, и без риза ще го вземат, и без душа да е, пак ще го вземат. Всякак ще го вземат. Тя, душата му, вече я нямаше, отишла си беше. Долу, при другите, да си дири роднините и близките, щото ги нямаше на този свят. Луташе се някъде в тъмното из кюшетата, белки да ги намери! Ама, ако не ги намери, ще се. върне ли? Няма да се върне. Паднеш ли един път в дупката, дотам си. Имало те, няма те, пък който ще да си. После броди колкото щеш из царството на мъртвите, ама кой да те види, то, като е жив човек, няма кой да го види, че-като умре ли? Неблагородна работа е да си жив, ама дваж по-благородна е да не си. Лошо се случи, че Савата се помина. За нищо, като на майтап. Може ли мъж като него да си иде толкова лесно. Докато се обърне и готово, ножът му влязъл в гърба. И кой го намущи? Един от тях, приятел – добър приятел. Как го направи, само, колко лесно, сякаш механично. Вкара го и. го изкара, без да се замисли. Можеше и да не го направи. Кой щеше да умре тогава? За миг усети отново хладната гнус по тялото си, после тръпката по гръбнака си. и съзря трупа под себе си. Ако драконът не бе го зарязал тогава, за да обсеби живота на другиго, сега щеше да лежи тук, отдолу, на неговото място. До гуша му дойде, трябваше да се измъкне, докато е време. Щом е жив, не е късно, само да поиска. Стига се е душил в страха си. Стига е зяпал, нали и той е човек, и той е мъж? Защо да не опита? Какво му липсва? Нищо, но първо момчето. Първо да спаси момчето, а после себе си. Нека си отваря очите малкият. Хубаво да ги отваря, да не клепи цял живот като баща си, потънал в дребни грижи. Животът си минава и толкоз. Каквото си видял, това е. Но има и още. За някои. За други няма. Зависи! Какво ще си пожелаеш. Лесно е, стига да го знаеш. Зажумяваш с очи и избираш, като дете, зърнало в нощта падаща звезда. Склопи клепачи и почака. Усети го – желанието напираше в гърдите му, почувства прилив на сили и отвори очи. Видя лицето на Савата. Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите. Така е. Вярно е, макар и страшно. Но откъде се вземат мъртвите? Не станаха ли много нещастните случаи: наръганите в гърба, замръзналите пияни в снега, закланите, застреляните, самоубилите се, удушените, извратените, полуделите, болните, битите, затворените, безследно изчезналите и мъртвородените. Да, трябваше вече да му сложат капака. Дано в мир почива. Момчетата го бяха избръснали и сресали, ако не друго, то поне да бъде бръснат, със сресани коси и подрязани мустаци. За мъжа това е важно, нищо, че раменете му останаха голи, ръцете също, очертаваха се връз черното одеало. Едри, бели ръце, с набъбнали втвърдени мускули. Опираха се встрани, сякаш се опитваха да си сторят място, а то – мястото еднакво за всички. Оловните ковчези са стандартни, без разлика в размера. Няма значение как ще се събере мъртвият, важното е някак да влезе, за да се сложи капакът. Савата влезе донякъде. Трудно, но все пак се побра, само краката му останаха да стърчат отвън.
– Не ще повече – рече Хешо, който държеше двата крака на Савата и се опитваше да ги натика вътре. Беше си сложил бяла изпрана риза и въпреки, че изпод широката му, разкопчана ръка се подаваше татуирана около врата му верижка, а на темето му бе прилепнала овехтялата плетена шапчица на червено-зелени райета, ризата му придаваше строгост и официалност. Погледна съболезнователно към мъртвеца и потвърди: – Не може!
– Я мръдни – намеси се Гочето, като избута Хешо от мястото му. Той трябваше да лежи и да почива. Когато докторът го видя, каза, че краката му са нарязани до кокал, проми раните и ги превърза с бинт. После го остави да лежи и го посъветва да не мърда от леглото изобщо, но щом му видя гърба, Гочето стана, раздърпа бинтовете, изсипа върху табаните си шише ракия и ги уви в пожълтелите си втвърдени партенки. Нахлузи гумените си ботуши и стъпи на крака. „Майната му!“, додаде той.
– Дръжте ковчега! – извика им той и натисна с все сила обутите на босо в големи груби боти нозе на Савата. Те се сгънаха леко, но недостатъчно, за да влезнат вътре. Гочето ги отпусна, пое въздух и опита отново. Кокалестите и твърди като камък крака сякаш се свиха малко, набраха сила и го ритнаха. – Ама че работа! – изпъшка.
Изпод масите в моргата се промъкна плъх, спря се в ъгъла и се извърна. Погледна го направо в очите. Стресна се, стори му се, че го е виждал някъде и преди. Опита се да си спомни къде беше срещал тези миши очи с изваден поглед. Познаваше ги, но откъде, – та това беше само един подплашен и измъчен плъх. Сигурно е търсил нещо за ядене из моргата, искал е да засити глада си. Плъховете вървят след хората, хранят се с излишъците им, но когато няма такива, изяждат самите тях. Спомни си за онова дете, бебето, което майка му оставила само в къщи, когато се върнала, плъховете го били изяли. Мислеше си, че това не може да е станало, че това е зъл слух, обаче сега, след като го видя да стои, сврян в ъгъла и да наблюдава предпазливо с малките си проблясващи в сумрака хищни очички, разбра, че наистина е вярно онова, дето го разправят за плъховете, че се хранят с хора. Сигурно тука им носеха много мъртви, но все пак хора, проснати върху масите. Останали сами, плъховете ги полазваха, първо нагризваха челата, после ушите им и омацваха муцунката си с кръв. Усети как му прилошава, почувства празнотата в тила и слабост в краката. Помисли, че ще изгуби равновесие или поне, че ще се изпусне. Тогава плъхът се врътна и се измуши тромаво през стената. Пое си въздух и макар въздухът да беше застоял и напоен с миризмата на мъртвите, му дойде добре. Краката му възвърнаха стабилността си, но желанието му да се облекчи си остана. Сети се, че не беше пикал вече втори ден. Беше забравил да го направи и сега изпита налягането в издутия си над слабините мехур, но студът го притискаше от всички страни и така му помагаше да не се изтърве.
– Ще го режем – сепна го гласът на Мето. Извика почти в ухото му, обърна се и видя обгорялата му, окислена от въздуха, с цвят на керемида страна. – С трион. Иначе не ще – продължи. Когато му разрязаха въжетата, преди да пристигне милицията, той не каза нищо. Държеше се съвсем спокойно и естествено, сякаш нищо не беше се случило, отиде до неговата стая и взе в ръцете си болонката. По-късно, на въпроса на капитана какво е станало, той .отговори, че не помни.
– Без капак не ги вземат – прозвуча гласът му из празната и гола зала на моргата.
– Как тъй с триона – намеси се Гочето.
– Ей тъй. Кръц, кръц и толкоз. И без друго му е изтекла кръвта.
– Човек е.
– Какво ще му стане, умрял е. Ако не го нарежем ние, ще го нарежат те и то кой знае през къде.
– А ние?
– Де да знам, но всичко трябва да е вътре. Събрано и захлупено.
– Главата. Главата лесно се реже и е само една – заяви Хешо и погледна към другите. – Ще му я тикнем в краката.
– Ваша работа. Правете, каквото щете, но главата не режете. Главата си трябва и на оня, и на тоя свят все си трябва – обади се Гочето.
– Може да е така, може и да не е така. Ти отде знаеш? Ние за България го пращаме, а не за оня свят.
– По-добре краката, без краката по-бива, отколкото без глава, защото ние за България го гласим, ама то си направо за оня свят – обяви целомъдрено Мето, извивайки като мисир набръчканата обгоряла страна на лицето си.
– Празни приказки!
Стояха около трупа и го гледаха. Опита се да си представи как ще изглежда Савата с глава между краката си. Тя стоеше така сигурно на раменете му, закрепена непоклатимо от смъртта. Оголената му шия с изпъкнала адамова ябълка издаваше някакво предизвикателство, някаква тайнствена сигурност, изваяна от скована мъжественост. Съзря лишеите – малки морави петънца, изпъстрили врата му, които се опитваха да спасят своята низша форма на живот, усещаха смъртта под тях и заедно с това и своята собствена. Тя настъпваше бавно, заедно със студенината на тялото, върху което паразитираха. То вече беше мъртво, но те още аленееха, отчаяно подути и изпръхнали върху ледената бяла кожа. Изпита желание да я издълбае. Грозяха мъртвия, петняха смъртта, нарушаваха целостта на красотата ѝ. Може би биваше да се премахнат, но не и да се пререже главата. Щеше да се търколи върху гоблена, който му постлаха отдолу под тила. Само това имаше – какво друго да сложат в ковчега, освен един припляскващ ангел-спасител, затиснат от главата на създателя си.
Имаше чувството, че мехурът му ще се пръсне, но не можеше да откъсне поглед от мъртвеца. Гледаше го как лежи, изгьрбен и превит в ковчега, с нозе, изскочили навън. Между черния шаячен плат на панталона му и ръбовете на обувките се белееха глезените му, тесни и фини за ръста му. Чакаха да ги отрежат, първо единия, после другия, като клоните, когато кастреха трупите. Дърво се сечеше лесно, но човек? Понякога прабългарите са го правили. Секли са краката на мъртвите и са ги заравяли встрани от покойника, за да не може сетне да ходи и да тревожи нощем близките си. Обичай на езичници, изчезнал с времето и народа си, оставил изглежда само тук, в тази морга, .далеч зад крайния север. Но близките ги няма, защо ще му кастрят краката!, Какво ще ги правят? Може ли такъв мъж да се реже на парчета само за това, че не. се вмъква в ковчега или в трапа си. Как тъй ще го кастрят, без да го питат сякаш е трупа!?
– Отивам за бензинопила – чу гласа на Хешо.
– Чакай! – извика, дори изкрещя. Стресна се от гласа си, не го позна, но какво от това, важното е; че оня се обърна и го погледна.
– Какво има? – попита той. – Аз ще го режа. Знам как става. Скопявал съм магарета, та знам.
– Недейте! По-добре го нагрейте, той ще се размекне – каза им го възможно по-ясно. Искаше му се да го разберат отведнъж, нямаше сили да им обяснява, само да не го режат; нищо, че няма кой да отвори; ковчега му, нито сега, нито по-късно. Нали е и той като тях работник. До вчера крачеха рамо до рамо и се облягаха връз гьрба му. Как може да му режат нозете? Не, може, поне не би трябвало.
Усети, че се напикава, едва стискаше мехура си и задържаше урината в него. Студът я избиваше навън, щеше да потече и да облее пода на моргата, само още миг и щеше да го направи, не можеше повече. Ще се изтърве. Няма как, дано успее да удържи |още малко, съвсем малко. Обърна се и се затича към кенефа.
Ритна вратата на кабината и я разтвори. Беше заета. Сереше човек, руснак, в кафяви панталони, червено шушлеково яке и светлосин каскет от мачкан лак. Клечеше несигурно върху дупката със заголен задник. Изглеждаше пиян, но пазеше равновесие. Вдигна главата си към него и го погледна с безцветните си очи.
–У тебя есть бумажку? – запита той.
– Нет – успя да му отвърне.
– Ну, сволоч такая – каза руснакът и бръкна отдолу между бузите на задника си, извади ръката си с изпоклепани от лайна пръсти и ги размаза по стената. Остави следи от пръсти и диря от лайна.
Отдръпна се. Влезе в другата кабина, не можеше да го гледа повече, а; и вече не издържаше. Трябваше да се .облекчи на всяка цена и то веднага. Не виждаше нищо пред себе си. Урината потече обилно и със сила. Вдигнаха се кълба гореща пара. Миризмата на хлорна вар и пикоч на киселина раздразни лигавицата на очите му и той се просълзи. Изпитваше удоволствие от празнотата в мехура си, усещаше, че е жив и плаче. Прииска му се да е с нея, с жена си, с майката на детето си. Изведнъж я пожела, истински и силно, искаше. да обладае тялото и да гледа очите ѝ, разтворени и бездънни, искаше да хапне зърната на гърдите ѝ и да впива зъби в устните ѝ. Струваше му се, че ще я разкъса, стига само да я достигне и ще ѝ направи деца, много деца. Те ще се разпръснат из всички посоки, за да създават друг, нов свят. Но нея я нямаше, за да изпита мъжествеността му, за да я направи щастлива, много много щастлива, най-щастливата от всички жени, най-щастливата от всички майки. Да, и това ще стане, но не сега. Сега не му е мястото. Има време, има време за всичко, няма кой да те спре, освен смъртта. И тя го чакаше, там, в моргата, а той стоеше отпуснат, полуразкрачен, с разкопчан дюкян върху хлътналата, обляна с пикня, клозетна дупка, изпаднал в похотливи мъжки пориви, усамотил се насред тоалетната кабина. Стегна се с колана и блъсна; с лакът вратата след себе си. „Сволч такая!“, чу как избоботи руснакът, затворен в съседната кабина.
Щом влезе в моргата, усети далечната миризма на бадеми. Идваше от трупа, но иначе беше там много преди него, чакаше ниско под плотовете на голите маси. Усещаше това в дъното на ноздрите си. Донесли едно кюмбе с кюнци, изведени през отворения прозорец, момчетата стояха, изправени около него, и го чакаха. Натъпкано с дърва, кюмбето гореше и димеше, изпускаше дъх на смола, който опираше в тавана и излизаше през рамките, на прозореца.
– Ела, да го вдигнем и да го сложим върху печката.
Хванаха ковчега от четирите страни. Пръстите му се врязаха в металните ръбове, но се опита да превъзмогне болката, не можеше да го изпусне, въпреки че би искал. Печката бе наблизо. Само на няколко крачки. Трябваше да се завъртят и готово. Така тежеше ковчегът, пък и Савата, сякаш и той беше от олово.
– Мамка му, тежи!
– Тежи, щото му няма душата!
– Опа!
Сложиха го. Отгоре. Върху малката кръгла площ на кюмбето. Застопори се, наглед нестабилно, но всъщност легна добре. Сега оставаше само да се разнесе топлината. Събраха се около печката, чакаха и се грееха.
– Дали ще се отпусне? – обади се Гочето, като се излегна върху една от масите в моргата.
– Иска време – отвърна му Мето.
– Дано стане по-скоро, че ще му порасне брадата. На мъжа и да умре брадата му никне.
– Никне тя, ама файда няма – добави Гочето.
Хешо бръкна в пазвата си и извади свещ. После драсна с кибрит и я запали. Тикна я между пръстите на мъртвия, да грее насред отворения прозорец. Изведнъж видя жената отново, над мъртвеца. Появи се в пламъка и остана в орбитата му. Този път стоеше гърбом, с лице към прозореца, все така с обтегната рокля, спуснати назад коси, коленичеха, със сведена глава. Не знаеше дали плаче или се усмихва. Нещо го караше да се взира в нея, да не я изпуска нито за миг. Постепенно тя се извърна съвсем леко в профил и той позна чертите на жена си. Затвори очи и когато отново ги отвори, за да види по-добре, вече нямаше никой. Голият пламък огряваше сключените ръце на мъртвия мъж. Нямаше смисъл да се взира повече. Това беше видение, видение, в което се беше припознал, и нищо повече. Тогава забеляза сянката откъм далечния ъгъл. Дъхът му секна. Помисли си, че е драконът, върнал се отново за него, но после позна блясъка на очите. Плъхът. Шмугна се бързо-бързо зад печката, за секунда се изгуби зад ковчега и изскочи от другата страна, откъм главата на мъртвеца. Спря се под масата, на която лежеше Гочето, спря се и оголи резците си, остри и дълги като на вампир. Изцирика тънко, почти без звук. Звукът мина през тялото му като ток, и го скова на място.
– Шит! – тропна с крак Хешо. Плъхът отскочи, мина под масите и се изниза изпод вратата. А дръвцето де! – закани се той. – Много се навъдиха тия пущини. Трябва да ги скопят. Всичките, та да се очисти малко земята.
– Много ги има – потвърди Гочето, загледан в тавана.
– Ще ги има. Като кастрираме само магаретата, а не трябва така.
– Ние в наше село не ги скопяваме, но все мъжки взимаме.
– Блазя ви на булките тогава – ухили се Хешо и се почеса зад гърба.
– Те булките си имат мъже в къщи – засегна се Гочето.
– Хайде, хайде, ти затова ли си тука.
Изведнъж духна вятър, нахлу през отворения прозорец и угаси свещта.
– По дяволите, стъмни се!
Нощта отдавна бе дошла на мястото си. Стояха кротки в сумрака на моргата, докато чакаха огънят да сгрее трупа и отпусне телесата му, за да ги нагънат в ковчега. Печката се беше разгоряла, аленееше и в помещението се усещаше топлината ѝ. През отворения прозорец първите звезди любопитно се кокореха, но се намираха твърде далеч, за да направят нещо повече.
Савата лежеше спокойно, търпеливо понасяше жегата под себе си. Имаше чувството, че ще се надигне, ще се извърне с лице към тях и ще им каже отегчено: „Хайде, стига шеги, че стана горещо!“, но той продължаваше да стои непоклатимо, въпреки че наистина бе станало горещо. Представи си, че лежи вместо него, там, отдолу, под черното одеало, с прибрани над корема ръце върху нажеженото дъно, а тялото му прегря бавно и изпуща тежката миризма на изгоряла плът. Пое въздух и разбра, че миризмата е истинска.
– Изгоря! – извика Хешо, спусна се и хвана с ръце ковчега. Пусна го веднага. Изкрещя:
– Пари! – изстена и плю на ръцете си. Разкопча бялата си риза, свали я и русалката с необикновено голям бюст, татуирана върху рамото му, се яви отново насреща им. Той подложи ризата си отдолу на дланите си и погледна останалите.
– Хайде – подкани ги. – Хванете го. Само не с голи ръце.
Гочето взе едно по-дълго дърво от донесените за печката, постави го под дъното и държейки го за единия край, се обърна към него.
– Гепи – каза му той.
Вдигнаха го. Те двамата отпред, Хешо и Мето отзад. Поставиха го отново върху масата. Ковчегът се беше огънал леко в средата и образуваше луфт.
– Подвил се е!
– Дали ще пасне капакът сега?
– Малко е, ще пасне.
Запалиха отново свещта, наместиха я в ъгъла на масата, за да не пречи. Обърнаха тялото на Савата, сложиха го да лежи по корем. Нямаше сериозни изгаряния по гърба, само одеалото на места беше изгоряло, особено около двете полукълба на задника и панталона, но кожата бе останала почти незасегната. Оставиха го малко така, по корем, да се понагрее и отпред. След това го върнаха обратно, така, както си беше. Гочето го хвана за главата, стисна го за врата. Хешо го подпря отзад за краката, изправи се на пръсти и го натисна, но веднага се отказа.
– Ще влезе, заяви той. Чакайте! – отиде отпред, хвана трупа през гърдите и го изправи, колкото можа.
–Дръж го! – обърна се той към Гочето, после измъкна бялата риза изпод ковчега и я метна върху раменете на покойника. – Може да не е облечен, но поне да е наметнат. По-нататък сам ще си я облече. Може малко да му е тясна, но нищо, да има все пак с какво да се покаже пред светиите там. Чиста е ризата, ако че не е изгладена. Откакто съм я изпрал, не съм я носил. Сложи я, ако искаш – каза той и го тупна по плешките.
Стори му се, че Хешо плаче, но не можа да види добре, тъй като той се дръпна, отиде отзад при краката, напъна се и ги тикна в ковчега.
Савата остана така, с леко превити в коленете нозе. Заприлича на малко дете, свило се от студа под одеалото, унесено в сън от приказката на майка си, която го е завила грижливо, преди да излезе от стаята и щеше да го чака да се събуди, за да го вземе отново в обятията си. Майка му я нямаше, нито пък е ставало въпрос за нея. Тук бяха те, хора от тълпата, хора с неясно минало и неизвестно бъдеще, сближили се като мишки, влезли в капана.
– Да го затваряме! Стана късно – прозвуча равния глас на Мето. Обърна се към него, обгорялата му страна се огряваше от свещта. Той плачеше без глас.
– Момент – намеси се Гочето и накуцвайки излезе навън.
Кой знае защо в пламъка на свещта зърна сина си да тича срещу него, през пълното с червени макове поле, с разперени ръце и поглед отправен към слънцето. Трябваше да го спаси, преди да му сложат капака и на него.
Гочето се върна. Носеше в ръка елхови клони, една част сложи до главата на Савата, а другите разпиля връз тялото.
– Вместо, цветя – продума Гочето.
Биваше, и той нещо да му даде или поне да му каже някоя друга дума, която би могла да го трогне или да му е от полза по някакъв начин. Можеше да продума поне едно „Сбогом!“ и почти беше готов, да го изрече, когато чу нечий глас да казва:
– Спускай!
Капакът падна. Остана само споменът и едно неизказано „Сбогом!“, залепнало на върха на езика. Смъртта си замина, а животът остана. Душата на покойника беше далеч, далеч, надолу, към царството на мъртвите.
– Майка му стара – изрида някой и духна свещта.
