Първа песен
Богоугодно е, че читателят, дързък и освирепял за миг, като онова, което чете, намира, без да обърка посоката своя стръмен и пуст път през безутешните тресавища на тези мрачни и отровни страници; стига само да не подчини своето четене на строгата логика и на едно умствено напрежение, равно най- малко на неговата недоверчивост, смъртоносните изпарения на тази книга ще напоят душата му, както водата напоява захарта. Не е за препоръчване всички да четат следващите страници, защото само неколцина ще могат да вкусят от този горчив плод, незастрашени от нищо. Следователно, свенлива душа, преди да си навлязла навътре в тази още неизследвана пустош, обърни се назад и да те няма. Чуй добре какво ти казвам: обърни се назад, докато е време, както син, който отклонява почтително поглед при свещеното съзерцание на майчиното лице; или по-точно, като проточило се докъдето ти стига погледът, ято от мръзнещи и умислени жерави, които зимно време, разсичайки тишината с мощно опънати крила, летят величествено към една определена точка на хоризонта, откъдето ненадейно се появява някакъв странен и силен вятър, предвещаващ буря. Най-старият жерав, летящ начело, виждайки това, поклаща глава като разумен човек и недоволно потраква с клюн (аз също, ако бях на неговото място), докато старият му врат, останал съвсем без пера и надживял три поколения жерави, помръдва раздразнен с вълнообразни движения, които предвещават все повече и повече наближаващата буря. След като хладнокръвно поглежда с опитно око няколко пъти във всички посоки, много внимателно, първият (защото именно той има привилегията да показва перата на опашката си пред другите по-неопитни жерави) с бдителния си крясък на меланхолична стража, за да отблъсне общия враг, той обръща умело върха на геометричната фигура (това може би е триъгълник с липсваща трета страна, която построяват в пространството тези любопитни, прелетни птици) като сръчен капитан; размахвайки така крилете си, които не изглеждат по-големи от тези на едно врабче, и понеже е опитен, той поема един друг по-разумен и по-сигурен път.
*
Читателю, ти може би желаеш да призова в началото на този труд омразата! Кой ти казва, че потопен в безброй сладострастия, ти, с надменните си, широки и бледи ноздри, няма да вдъхваш от червените изпарения толкова, колкото пожелаеш, обръщайки се бавно и величествено по корем, като акула, в ухаещия и мургав въздух, сякаш разбираш важността на това движение и не по-малката важност на своя оправдан глад? Уверявам те, о, чудовище, че ще те зарадват двете безформени дупки върху уродливата ти муцуна, ако все пак си наложиш да вдъхнеш преди това три хиляди пъти, един след друг, от прокълнатата съвест на Вечността! Твоите ноздри, силно разширени от неизразимото задоволство, от безмълвния екстаз ще са напълно доволни от това пространство, благоуханно от аромати и тамян, защото те ще бъдат преизпълнени от щастие, като ангелите, живеещи в блясъка и покоя на приветливите небеса.
*
Ще изложа в няколко реда колко добър бе Малдорор в първите си години, в които живя щастливо; така се случи. В последствие откри, че се е родил озлобен; изключително предопределение! Той прикриваше своя характер доколкото можеше в продължение на много години, но поради тази неприсъща за него съсредоточеност той започна да избухва всеки ден, докато накрая, не можейки да понася повече такъв живот, се хвърли решително по течението на злото… Приятна атмосфера! Кой можеше да допусне! когато целуваше розовото личице на някое малко дете, приискваше му се да одере неговите бузки с бръснач и щеше да го прави доста често, ако Правосъдието с дългата си върволица от строги наказания не го възпираше всеки път. Понеже не беше лъжец, казваше истината и признаваше, че е жесток. Човешки същества, чухте ли? той се осмелява да го каже отново с това треперещо перо! И така, това е някакво свойство по-силно от волята… Проклятие! Камъкът да се изтръгне от закона за земното привличане? Невъзможно. Невъзможно, както ако злото пожелаеше да се сроди с доброто. Същото, което казвах по-горе.
*
Има такива, които пишат, за да се домогнат до човешките аплодисменти чрез измислените от въображението благородни качества или конто те може и да притежават. Аз използвам своя гений, за да рисувам насладите на жестокостта! Наслади непреходни, неестествени, конто са започнали с човека и ще свършат с него. Нима геният не може да се свърже с жестокостта в тайните намерения на провидението? или жестокостта не може да бъде гениална? Доказателството ще намерите в моите думи; единствено от вас зависи да ме чуете, ако силно желаете това… Извинете, стори ми се, че косите върху главата ми се бяха изправили, но няма значение, защото с един жест на ръката много лесно ще ги върна в предишното им положение. Този, който пее, не се стреми неговите каватини да бъдат непознати, напротив, той изказва задоволството си от това, че надменните и жестоки помисли на неговия герой обладават всички други хора.
*
През целия си живот гледах мъжете с тесни рамене, без да пропусна нито един, да вършат многобройни и глупави неща, да оскотяват себеподобните си, да развращават душите със всички средства. Мотивът за собствените си постъпки те наричат слава. Гледайки тези зрелища, исках да се усмихвам като другите, но това странно подражание беше невъзможно. Взех едно джобно ножче и с изящния връх на острието му разцепих плътта в края, там, където се съединяват устните ми. Повярвах за миг, че целта ми е постигната. Гледах в огледалото тази уста, умъртвена по мое собствено желание! Грешка беше! Но кръвта, която течеше обилно от двете рани, ми пречеше да различа дали там, наистина, беше смехът на другите. След няколко секунди на сравнение, видях добре, че моят смях не приличаше на този на другите човешки същества, че аз не се смеех. Видях хората с обезобразени глави, с ужасни очи, хлътнали в мрачните си орбити, да надхвърлят твърдостта на скалата, здравината на кованото желязо, жестокостта на акулата, дързостта на младостта, безумния бяс на престъпниците, измамите на лицемерите, най-обикновените комедианти, силата в характера на свещениците и спотаените навън същества, по-студени от света и небесата; да накараш моралистите да разтворят сърцата си и да предизвикаш безпощадния гняв да се стовари отвисоко върху им. Видях ги всички заедно, здравият, насочен към небето юмрук на едно малко, но вече развратено от своята майка дете, вероятно възбудено от някакъв адски дух, с очи, изпълнени от силно и в същото време омразно угризение на съвестта, в леденото мълчание, очи, които не се осмеляват да изкажат широките и неблагодарни размишления, които таи в себе си душата му, с толкова неправда и ужас бяха изпълнени, за да натъжат със състрадание бога на милосърдието; във всеки момент на деня, от началото на детството чак до края на старостта, изричайки невъобразими, лишени от здрав смисъл анатеми, срещу всичко, което диша, срещу тях самите и срещу Провидението, проституирането на жените и децата, като опозоряват по такъв начин онези части на тялото, посветени на целомъдрието. Тогава моретата надигат водите си и поглъщат в своите бездни тази сцена; ураганите и земетресенията разрушават къщите, чумата и всички други болести покосяват молещите се семейства, но хората не забелязват това. Рядко ги виждах да почервеняват, да бледнеят от срам за своето поведение върху тази земя. Бури, сестри на ураганите, синкав небосвод, чиято красота не приемам; лицемерно море, отражение на сърцето ми; земя с тайнствена утроба; обитатели на други светове; Господи, ти който го сътвори с щедрост, теб призовавам: покажи ми поне един добър човек!… Но нека твоята милост удвой човешките ми сили; при вида на това чудовище бих могъл да умра от удивление, поне да умра.
*
Ноктите трябва да бъдат оставени да растат поне петнадесет дни. О! колко е приятно да измъкнеш грубо едно дете, което няма още нищо върху горната си устна, от леглото му и с широко отворени очи да се престориш, че прекарваш нежно ръка по неговото чело, опъвайки красивите му коси назад! После ненадейно, в момент, когато най-малко очаква, да забиеш дългите си нокти в меките му гърдички, но така, че да не умре; защото ако умре, няма да имаш представа по-късно от неговите страдания. След това изсмукваш кръвта му, ближейки раните; и през това време продължаващо цяла вечност, детето плаче. Няма нищо по- хубаво от неговата кръв, извлечена по начина, който току-що ви описах, ако не са горчивите му като сол сълзи. Човеко, нима никога не си вкусвал своята кръв, когато случайно си порязвал пръста си? Колко е хубаво, нали, защото няма никаква сладост. Освен това не си ли спомняш поне един ден, в мрачните си помисли, когато, протегнал до болка познатата си ръка към болнавото лице, намокрено от това, което изтичаше от очите ти, и ръката съдбоносно се насочваше към устата, този напречен разрез, който поемаше на големи глътки сълзите, треперещ като зъбите на ученика, гледащ недоверчиво онзи, роденият да го измъчва? Колко са хубави, нали, защото са с вкус на оцет? Сякаш са сълзите на тази, която обичаш най-много, но сълзите на едно дете са прекрасни за небцето. То не ти изменя, защото не познава още злото: а тази, която обичаш най-много, рано или късно ти изменя… Отгатвам го по аналогия, въпреки че не искам да знам какво е това приятелство, какво е това любов (възможно е да не ги приема никога, най-малкото от човешката раса). Следователно, понеже твоята кръв и сълзите ти не те отвращават, храни се, храни се уверено със сълзите на юношата. Завържи очите му, докато разкъсваш трептящата плът и след като си слушал дълги часове неговите последни викове, напомнящи пронизителните хрипове, който изпускат гръкляните на агонизиращите ранени в , една битка, отдръпвайки се като лавина, ти ще се втурнеш към съседната стая и ще се престориш, че му идваш на помощ. Ще развържеш ръцете му с вече набъбнали нерви и вени, ще възвърнеш погледа на неговите блуждаещи очи, започвайки отново да лижеш сълзите и кръвта му. Колко е истинско тогава разкаянието! Божествената искра, която е в нас и се появява толкова рядко, проблясва, но вече е прекалено късно, как прелива сърцето, за да утеши невинния, на когото са причинили зло: „Младежо, вие страдате от ужасни болки, кой все пак можа да извърши с вас това престъпление, което не знам как да нарека? Колко сте нещастен! Как ли страдате? И ако майка ви знаеше това, толкова отвратена от престъпниците, тя нямаше да бъде по-близко до смъртта, отколкото съм аз в този миг. Уви! какво са все пак доброто и злото? Не са ли едно и също нещо, чрез което засвидетелствуваме с бяс нашата немощ и страстта да достигнем безкрайното, било то по най-безумен начин? Или пък са две различни неща? Да… По-добре нека бъдат едно и също нещо, защото в противен случай какво ще стане с мен в деня на страшния съд? Младежо, прости ми; този, който стой пред твоето благородно и свещено лице, той натроши костите ти и разкъса плътта, която сега виси от различни части на тялото ти. Дали това не е бълнуване на болния ми разум, дали не е скрит нагон, независещ от мойте разсъждения, който ме е тласнал .към това престъпление, като този на орела, разкъсващ своята плячка; и въпреки това аз страдах толкова, колкото и моята жертва! Младежо, прости ми. Излезли един път от този преходен живот, искам да се слеем във вечността; да сме едно-единствено същество, моята уста, притисната до твоята уста. Дори по този начин наказанието ми няма да бъде пълно. Тогава ти ще ме разкъсваш непрестанно със зъби и нокти едновременно. Ще украся тялото си с благоуханни гирлянди за това изкупително жертвоприношение; ще страдаме и двамата заедно, аз, защото съм разкъсан, а ти, защото ме разкъсваш… Моята уста, притисната до твоята уста. О, младежо с руси коси и толкова добри очи, ще направиш ли сега това, което те съветвам? Въпреки волята ти, искам да го направиш и ще ощастливиш моята съвест.“ След като си говорил така, ти ще си причинил зло на едно човешко същество и в същото време ще бъдеш обичан от него; това е най-голямото щастие, което може да изпита човек. По-късно ще можеш да го настаниш в болница, защото парализираният няма да може да осигури живота си. Ще те нарекат добър и разпилени лаврови венци, и златни медали ще покриват голите ти нозе, върху големия гроб със стара скулптура. О, ти, чието име не искам да напиша върху тази страница, утвърдила светостта на престъплението, знам, че твоята прошка бе огромна като вселената. Но аз, аз още съществувам.
*
Сключих споразумение с проституцията, с намерения да всея безредие в семействата. Спомням си нощта, която предхождаше тази опасна връзка. Видях пред себе си гроб. Чух една светулка, голяма като къща, която ми каза; „Аз ще ти светя. Прочети надписа. Не от мен идва тази върховна заповед.“ Една всеобхватна, кървавочервена светлина, от която мойте зъби затракаха и ръцете ми се отпуснаха безчувствени, се разля във въздуха чак до хоризонта. Подпрях се на една разрушена стена, за да не се свлека на земята и прочетох: „Тук почива един младеж, умрял от туберкулоза: вие знаете защо. Не се молете за него.“ Много хора не биха имали смелост като моята. В това време една красива гола жена легна в нозете ми. Наведох тъжното си лице към нея: „Можеш да станеш“. Подадох ѝ ръката, с която братоубиецът удушва своята сестра. Светулката се обърна към мен: „Ей, ти, вземи един камък и я убий. – Защо? – попитах“. И тя ми каза: „Пази се, ти си по-слабият, аз съм най-силната. Тази тук се нарича Проституция“. Със сълзи в очите и гневно сърце, усетих как се събужда в мен някаква непозната сила. Взех един огромен камък, след големи усилия едва успях да го повдигна до височината на гърдите си и го закрепих върху рамото с двете си ръце. Изкачих се чак до върха на някаква планина и оттам смазах светулката. Главата ѝ потъна навътре в земята, на дълбочина един човешки ръст, а камъкът отскочи на височината на шест църкви. Падна отново в едно езеро, чиито води се снижиха за миг, въртейки се и издълбавайки един огромен обърнат конус. Повърхността възстанови предишното си спокойствие; кървавата светлина я нямаше вече. „Уви! Уви! извика красивата гола жена, какво направи?“ Аз на нея: „Предпочитам теб пред нея, защото изпитвам състрадание към нещастните. Не е твоя вината, че вечната справедливост те е създала.“ Тя на мен: „Един ден мъжете ще ми благодарят. Нищо повече от това няма да ти кажа! Остави ме да си отида и да скрия в дълбините на морето моята безкрайна тъга. Единствено ти и отвратителните чудовища, гъмжащи в тези черни бездни, не ме презирате. Ти си добър. Сбогом, ти, който ме обикна. Аз на нея: „Сбогом! Още веднъж, сбогом! Ще те обичам винаги!… От днес изоставям добродетелта.“ Ето защо, о, хора, когато чуете зимния вятър да стене над морето и по бреговете му или над големите градове, който от толкова време са в траур заради мен, или сред студените полярни области, кажете: „Това не е духът на преминаващия Бог, това е проституцията и пронизителната й въздишка, слята с дълбоките стенания на Монтевидееца.“ Деца, аз съм този, който ви казва това. Тогава, изпълнени със състрадание, паднете на колене и нека хората, по-многобройни от бълхите, се отдадат на дълги молитви.
*
На лунната светлина, близо до морето, в уединените кътчета на полето, потънали в горчиви размишления, човек вижда как всички вещи придобиват жълти, неопределени, фантастични форми. Сянката на дърветата ту бавно, ту забързано се спуска, отива, връща се в най-различни форми, изтънява и се прилепва до земята. По това време, когато младостта ме носеше на крилата си, всичко това ме караше да мечтая и ми изглеждаше странно; сега привикнах с него. Простенват в листата тъжните ноти на вятъра и бухалът припява скръбната си жалба, която кара косите на тези, които я чуят, да настръхват. Тогава побеснелите кучета разкъсват своите вериги и напускат отдалечените ферми; те тичат тук и там из полето, измъчвани от лудостта. Изведнъж се спират, поглеждат във всички посоки с диво безпокойство, с изгарящ поглед, и както слоновете, преди да умрат, повдигнали отчаяно своя хобот, с отпуснати, безчувствени уши, поглеждат за последен път небето над пустинята, така и кучетата отпускат безжизнени уши, повдигат глава, издуват ужасно врат и започват да скимтят провлечено, като дете, което врещи от глад, или като ранена в корема котка, върху един покрив, или като жена, която ще ражда, или като болен от чума, който агонизира в някаква болница, или като младо момиче, пеещо възвишена песен, срещу звездите на север, срещу звездите на изток, срещу звездите на юг, срещу звездите на запад, срещу планините, приличащи в далечината на скалисти великани, проснати неподвижно в тъмнината, срещу студения вятър, който вдишват дълбоко, и от който вътрешността на червените им ноздри запламтява, срещу скосения полет на кукумявките, отнасящи някой плъх или жаба в клюна си, жива и приятна храна за малките, полет, който одрасква тяхната муцуна, срещу дивите зайци, които се стрелват и изчезват мигновено; срещу крадеца който след някакво престъпление се изплъзва с галопиращия си кон; срещу змиите, които едва поклащайки изтравничето, карат козината им да потръпне и да скръцнат със зъби; срещу техния собствен лай, който ги кара да се страхуват от самите себе си; срещу градинските жаби, които те смачкват с едно тракване на челюстта (защо са се отдалечили от блатото?); срещу дърветата, чиито леко разлюляни листа са такива неразбираеми тайнства, които техните втренчени и умни очи се мъчат да разгадаят; срещу увисналите между дългите си крачета паяци, които изпълзяват върху дърветата, за да се спасят; срещу гарваните, които, не намерили нищо за ядене през деня, се завръщат в гнездата си с уморени криле; срещу крайбрежните скали, срещу огънчетата, които проблясват върху мачтите на невидими кораби; срещу глухия прибой на вълните; срещу големите риби, които плуват, показвайки черния си гръб, после потъват надолу в бездната; и срещу човека, който ги превръща в роби. След което отново се впускат в бяг из полето, прескачайки с окървавените си лапи рововете, пътищата, поляните, тревите и острите камъни. Сякаш болни от бяс, те търсят някое голямо блато, за да утолят жаждата си. Техният продължителен вой ужасява природата. Горко му на закъснелия пътник! Приятели на гробищата, те ще се нахвърлят върху него, ще го разкъсат и погълнат с муцуните си, от които капе кръв; защото имат здрави зъби. Дивите зверове, не осмелявайки се да доближат, за да участват в угощението с плът, се разбягват надалеч, треперещи. След няколко часа кучетата, изтощени от този безпомощен бяг, почти мъртви, с изплезен и увиснал между зъбите език, се нахвърлят едно срещу друго, без да знаят какво правят, и се разкъсват на хиляди парчета с една невъобразима бързина. И не го правят от жестокост. Един ден, с изцъклени очи, моята майка ми каза: „Когато си в леглото и дочуеш лай на кучета в полето, скрий се в постелите си, не се отнасяй подигравателно към това, което правят; те носят една неутолима жажда за безкрайното, като теб и мен, като всички останали човеци с бледо и издължено лице. Дори ти позволявам да застанеш до прозореца и да съзерцаваш това изключително зрелище.“ Оттогава уважавам молбата на мъртвата. И аз като кучетата копнея по безкрайното. И не бих могъл, не бих могъл да угася този копнеж! Аз съм синът на мъжа и жената, според това, което ми е казано. И то ме учудва… мислех, че съм нещо повече от това! Впрочем, какво ме засяга откъде произлизам? Аз, ако това можеше да зависи от моето желание, бих искал да съм по-скоро синът на женската акула, чийто глад е спътник на бурите, и на тигъра с призната жестокост; нямаше да бъда толкова опасен. Вие, които ме гледате, отдръпнете се, защото моят дъх изпуска отровни изпарения. Никой все още не е видял зелените бръчки по моето чело; нито изпъкналите кости на мършавото ми лице, приличащи на костите на някаква огромна риба, или на скалите, покриващи морските брегове, или на стръмните алпийски планини, които прекосявах често, когато цветът на косите ми беше друг. И когато бродя около човешките жилища, в бурните нощи, с пламтящи очи, с коси, разпилени от ураганния вятър, самотен, като камък в средата на пътя, покривам посърналото си лице с кадифено парче, черно като саждите, изпълващи вътрешността на камината; очите ми не трябва да бъдат свидетели на грозотата, която Върховното същество с усмивка на силна омраза положи върху ми. Всяка сутрин, когато слънцето изгрява за другите, разливайки радост и благотворна топлина в природата, никоя от мойте черти не потрепва, и гледайки неподвижно изпълненото със сумрак пространство, коленичил на пода на моя любим вертеп, обзет от едно отчаяние, което ме опива като вино, мойте ръце умъртвяват къс по къс гърдите ми. При все това, усещам че не съм болен от бяс! При все това, усещам, че не съм единственият, който страда! При все това, усещам, че дишам! Както осъден, който след малко ще се качи на ешафода, опипва мускулите си, разсъждавайки за бъдещата им участ, прав, върху моя сламеник, със затворени очи, въртя бавно врата си отдясно наляво, отляво надясно, в продължение на цели часове; няма да умра ненадейно. От време на време, когато врата ми не може повече да се извива в дадена посока, когато спре, за да започне да се върти в обратна посока, поглеждам за миг хоризонта, през редките пролуки в гъстия храсталак, който покрива входа: Не виждам нищо! Нищо… ако не смятам полята, които се въртят във вихрен танц с дърветата и с дългите птичи върволици, които порят въздуха. Това размътва кръвта и мозъка ми… Кой тогава ме удря с желязна пръчка по главата, като чук, който се стоварва върху наковалня?
Възнамерявам, без да съм развълнуван, да кажа на висок глас съществената и напрегната строфа, която ще чуете. Обърнете внимание на това, което тя съдържа, и се пазете от тягостното впечатление, което тя не ще пропусне да остави, като белег, в смутеното ви въображение. Не мислете, че съм на път да умра, защото все още не съм станал скелет и старостта не е докоснала челото ми. Да отстраним, следователно, каквото и да е намерение за сравнение с лебеда, в мига, когато неговото съществувание си отива, и виждате пред вас само едно чудовище, но аз съм щастлив, че не бихте могли да видите лицето; дали е по-малко ужасно от душата му? Все пак, аз не съм престъпник… Стига по този въпрос. Неотдавна видях отново морето, бродих по палубите на корабите и мойте спомени бяха толкова живи, сякаш съм го напуснал предишната вечер. Бъдете обаче спокойни, колкото мен, ако можете, при това четене, което не се стърпявам вече да ви предложа, и не се изчервявайте при мисълта за това, какво представлява човешкото сърце. О, октоподе с мек поглед! ти, чиято душа е неотделима от моята; ти, най-красивият от обитателите на земното кълбо, който храниш един харем от четиристотин смукала; ти, в когото благородно пребивават, като в естествената си резиденция, в общо съгласие, в неразрушима връзка, нежната общителна добродетел и божествената милост, защо не си с мен, твоят корем от живак срещу алуминиевата ми гръд, седнали и двамата върху някоя крайбрежна скала, да съзерцаваме това зрелище, което обожавам!
Стари океане с кристални вълни, ти приличаш на небесносините белези, конто се виждат върху натъртения гръб на юнгата; ти си едно огромно синьо, пришито върху тялото на земята; обичам това сравнение. Така, при първия ти изглед, усещам един тъжен продължителен полъх, сякаш се чува шепота на твоя пленителен бриз, оставяйки неизлечими следи върху една дълбоко разтърсена душа, и ти припомняш за своите любовници, без да си даваш винаги сметка за това, за трудното начало на човека, където той опознава болката, която не го напуска никога вече. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, твоята хармонично кръгла форма, която развеселява сериозното лице на геометрията, страшно ми напомня прекалено малките очи на човека, подобни на малките очи на глигана и на нощните птици по кръглото съвършенство на контура. Въпреки това човекът се е възприемал като красив през всички векове. Аз по-скоро предполагам, че човекът вярва в своята красота единствено от самолюбие; че в действителност не е красив и го подозира, иначе защо гледа лицето на себеподобните си с толкова омраза? Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, ти си символ на идентичността, винаги еднакъв със самия себе си. Ти не се променяш съществено и ако твоите вълни някъде са яростни, по-далеч, в някоя друга област, те са напълно спокойни. Ти не си като човека, който се спира на улицата, за да гледа как два булдога се сграбчват за вратовете, но който не се спира, когато минава погребение, който е чувственото утро и вечерта в лошо настроение, който днес се смее, а утре плаче. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, няма нищо невероятно в това, че криеш в утробата си бъдещи изгоди за човека. Ти вече му даде кита. Ти не се оставяш на алчните очи на естествените науки да разгадаят лесно хилядите тайни на твоите вътрешни заложби: ти си скромен. Човекът непрекъснато се хвали и то за дреболии. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, различните видове риби, който отглеждаш, не се заклеха в братство помежду си. Всеки вид живее за себе си. Характерът и устройството, който се променят във всеки един от тях, обясняват задоволително онова, което на пръв поглед изглежда аномалия. Така е и при човека, който обаче няма същите мотиви за оправдание. Ако едно парче земя е населено с тридесет милиона човешки същества, те се считат задължени да не се бъркат в съществуването на техните съседи, неподвижни като корени в принадлежащото им парче земя. Слизайки от големия към малкия, всеки човек живее като див звяр в своята бърлога и рядко излиза от нея, за да посети себеподобния си, сгушен по същия начин в някоя друга бърлога. Голямото общо човешко семейство е една утопия, достойна за най-посредствената логика. Освен това, от зрелището на твоите плодородни недра се отделя идеята за неблагодарността; защото веднага се замисляш за тези многобройни прадеди, доста неблагодарни към Създателя, за да изоставят плода на техния жалък съюз. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, твоето телесно величие не може да се сравни с нищо друго освен с мярката, която човек създава за дейната сила, достатъчна да даде живот на цялата твоя маса. Човекът не може да те обгърне с един поглед. За да може да те съзерцава, окото трябва да бъде като телескоп, който бавно се върти в четирите точки на хоризонта, както математик, който е задължен, преди да се справи с трудността, да изследва всички възможни случаи при решаването на едно алгебрично уравнение. Човекът, за да изглежда угоен, поглъща хранителни вещества и полага най-различни други усилия, достойни за по-добра участ. Нека се издува колкото си иска тази очарователна жаба. Бъди спокоен, тя няма да достигне твоите размери, най-малко мога да се надявам на това. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, горчиви са водите ти. Това е вкусът на жлъчта, която критиката излива върху изящните изкуства, върху науките, върху всичко. Ако някой притежава изключителна дарба го обявяват за идиот, ако друг някой има красиво тяло, той е ужасен гърбушко. За да бъде критикуван, човек сигурно трябва насила да усети своето несъвършенство, три- четвърти от което не се дължат на него. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, хората, въпреки превъзходството на своите методи и подпомогнати от научните средства за изследване, не са успели още да измерят главозамайващата дълбина на твоите бездни, ти поемаш най-дългите, най-тежките сонди, признали недостъпността ти. Това е позволено на рибите, но не и на хората. Често съм се питал кое нещо беше по-лесно за опознаване: дълбината на океана или тази на човешкото сърце! Много често с ръка над очите, прав на корабите, докато луната се люлееше между мачтите, се улавях, че мисля за това, оставайки настрана всичко, което беше извън целта, която преследвах, мъчейки се да си отговоря на този труден въпрос! Да, кое е по-трудно, по-непроницаемо от двете: океанът или човешкото сърце? Ако тридесет години жизнен опит могат да наклонят в някаква степен везните към единия или другия отговор, ще ми бъде позволено да кажа, че въпреки дълбочината си океанът не може да бъде поставен на една плоскост с човешкото сърце. Познавах хора, които бяха добродетелни. Те умираха шестдесетгодишни и никой не пропускаше да извика: „Те правиха добро върху тази земя, т.е. че са се занимавали с благотворителност. Това е всичко, не е трудно, всеки може да го направи.“ Кой може да каже защо двама любовника, обожавали се до вчера, се разделят заради една зле изтълкувана дума, единият на изток, другият на запад, отнасяйки жилото на омразата, на отмъщението, на любовта и угризението, и няма да се срещнат никога вече, всеки облякъл своята самотна гордост? Това е едно чудо, което се обновява всеки ден, и при все това си остава чудо. Кой ще разбере защо човек се наслаждава не само на общите нещастия на себеподобните си, а в същото време и на личния живот на най-скъпите си приятели, дори когато е огорчен от тях? Едно неопровержимо доказателство: човекът лицемерно казва „да“, а мисли „не“. Ето затова мръсниците на човечеството имат такова доверие един на друг и не са егоисти. На психологията са й необходими още много открития. Поздравявам те, стари океане!
Стари океане, ти си толкова могъщ и хората го изпитаха върху себе си. Те напразно използваха всички възможности на своя гений… Неспособни да властват над теб. Намериха си майстора. Искам да кажа, че намериха нещо много по-силно от тях. Това нещо има име. Името е: океан! Страхът, който им вдъхваш, ги кара да те почитат. Въпреки това ти принуждаваш и най-тежките им машини да танцуват грациозно, елегантно и непринудено. Ти ги караш да правят гимнастически отскоци чак до небето и възхитителни гмуркания до дъното на твоите владения. Един въжеиграч би им завидял. Блажени са, когато не ги обгръщаш в кипящите си гънки, за да отидат и видят, не по железопътни релси, как се чувстват рибите и най-вече те самите в твоята водна утроба. Човекът казва: „Аз съм по-умен от океана.“ Възможно е, дори е доста вярно: но океанът е много по-страшен за него, отколкото той за океана и точно това няма нужда от доказателство. Този патриарх-наблюдател, съвременник на най-старите епохи на нашето висящо кълбо, се усмихва милостиво, когато присъства на морските битки между народите. Вече цяла стотица левиатани са излезли изпод крилото на човечеството. Надменните заповеди на висшестоящите, виковете на ранените, оръдейните изстрели, това е шум, предизвикан умишлено, за да хвърли в небитието няколко секунди. Изглежда, драмата е свършила и океанът е погълнал всичко в корема си. Муцуната е забележителна. Тя трябва да бъде огромна в долната си част, обърната към непознатото! За да увенчае накрая тази глупава комедия, която даже не е забавна, във въздуха се появява някакъв щъркел, закъснял от умора, който започва да трака с клюн, без да прекъсва своя полет: „Я, гледай?… Намирам го грозен! Имаше черни точки по корема; затворих очи и точките изчезнаха.“ Поздравлявам те, стари океане!
Стари океане, о, заклет ерген, прекосявайки тържествената самота на своите хладни царства, ти заслужено се възгордяваш от своя първичен блясък и искрените възхвали, които бързам да ти поднеса. Люлян сладострастно от влажните изпарения на своята величествена ленивост, най-грандиозният от атрибутите, с които върховната власт те е дарила, ти разгръщаш върху възвишената повърхност на една мрачна мистерия несравнимите си вълни, със спокойното усещане за вечната си мощ. Те прииждат успоредно на къси интервали. Едва намалява едната, когато някоя друга я застига, разстилайки се, придружени от меланхоличния шум на разтапящата се пяна, за да ни предупреди, че всичко е пяна. (Така човешките същества, тези живи вълни, умират едно след друго, съвсем еднообразно и без да оставят след тях пенестия шум). Прелитащата птица си отпочива доверчиво върху тях и се оставя напълно на техните изпълнени с горда грация движения, докато костите на техните крила възстановят обичайната си здравина, за да продължат своето въздушно странстване. Бих искал човешкото величие да бъде въплъщение на отблясъка от твоето. Изисквам много и това искрено желание е слава за теб. Твоето морално величие, образ на безкрайността, е необхватно като разсъжденията на философа, като съзерцанията на поета. Ти си по-красив от нощта. Отговори ми, океане, искаш ли да бъдеш мой брат? Развълнувай се неудържимо… Още… Още повече, ако искаш да те сравня с Божественото отмъщение; Протегни оловносините си нокти, очертавайки път върху своята собствена гръд… Много добре. Разгърни своите ужасяващи вълни, уродливи океане, разбран единствено от мен и пред когото затихвам, коленичил в нозете ти. Величието на човека е престорено и не може да ми вдъхне уважение, но ти можеш. О! Когато приближаваш с високия си и ужасен гребен, заобиколен от извитите си гънки като кралска свита, хипнотизираща и дива, търкаляйки една след друга вълните си с пълното съзнание за това, което си, докато издаваш от дълбината на гърдите си, смазван от някакво силно угризение, което не бих могъл да открия, онова глухо и нескончаемо бучене, което толкова плаши хората, треперещи на брега, дори когато те съзерцават от сигурно място, тогава разбирам, че не ми принадлежи славното право да се нарека твой равен. Ето защо, в присъствие на твоето надмощие, бих ти отдал цялата си любов (а никой не знае колко любов съдържат мойте пориви към красивото), ако ти болезнено не припомняше за себеподобните ми, който образуват с теб най-ироничния контраст, най-смешната антитеза, съществувала някога от сътворението насам, не бих могъл да те обичам, ненавиждам те. Защо отново, за хиляден път се връщам към теб, към приятелските ти ръце, който се разтварят, за да погалят пламналото ми чело и да отнемат треската му с допира си! Не познавам скритата ти участ, всичко, отнасящо се до теб, ме интересува. Кажи ми тогава, ти ли си убежището на демона? Кажи ми го… Кажи ми го, океане (само на мен, за да не се натъжават онези, който не са познали нищо друго освен илюзиите) и ако духът на Сатаната ражда бурите, кой повдига солените ти води чак до облаците. Трябва да ми го кажеш, защото бих се забавлявал да знам, че адът е толкова близо до човека. Искам това да бъде последната строфа на моя призив. Следователно искам да те поздравя и да се сбогувам с теб! Стари океане, с кристални вълни… Обилни сълзи мокрят очите ми и нямам сили да продължа, защото усещам, че е дошъл мигът да се върна при хората, в грубия смисъл на думата, но… смелост! Да направим последно усилие и да изпълним с чувство на отговорност нашето предопределение върху тази земя. Поздравявам те, стари океане!
*
Няма да ме видят, заобиколен от свещеници, в последния ми час (пиша това на смъртното си легло). Искам да умра, люлян от вълните на бурното море или прав върху планината… С очи, устремени нагоре, не: знам, че моят крах ще бъде пълен. При все това не бих имал благоразумието да се надявам. Кой отваря вратата на моята погребална стая? Бях казал никой да не влиза. Който и да сте вие, отдалечете се, но ако се надявате да забележите някакъв знак на болка или страх върху лицето ми на хиена (служа си с това сравнение, въпреки че хиената е по- красива от мен и по-приятна за гледане), ще бъдете спасен от заблудата; нека се доближи. Ние сме в една зимна нощ, когато елементите се блъскат един друг от всички страни и човек е обзет от страх, и младежът замисля злодеяние срещу някой от своите приятели, ако е това, което бях аз в своята младост. Нека вятърът, чието стенещо свистене натъжава човечеството, откакто вятърът и човечеството съществуват, ме понесе върху костите на своите крила през света, нетърпелив за моята смърт. Ще се наслаждавам още, тайно, на многобройните примери на човешка жестокост (един брат обича да наблюдава незабелязан действията на своите братя). Орелът, гарванът, безсмъртният пеликан, дивата патица, жеравът-пътешественик, пробудени, зъзнещи от студ, ще ме видят да преминавам, ужасен и доволен призрак в отблясъка на светкавиците. И няма да научат какво означава това. Върху земята, пепелянката, голямото око на градинската жаба, тигърът, слонът; в морето, китът, акулата, акулата-чук, безформеният калкан, зъбът на полярния морж ще се питат какво е това отклонение от природния закон. Човекът, треперещ, ще долепи чело до земята сред своите стенания. „Да, надминавам всички ви с вродената си жестокост, която не зависеше от мен да превъзмогна. Това ли е причината за вашето раболепие? или пък защото ме виждате да прекосявам, непознат феномен, като застрашителна комета окървавеното пространство? (Кървав дъжд вали от моето огромно тяло, подобно на черен облак, който ураганът тласка пред себе си). Не се страхувайте от нищо, деца, няма да ви прокълна. Злото, което ми причинихте, е прекалено голямо, прекалено голямо, злото, което ви причиних, за да бъде случайно. Вие, другите, вървяхте по вашия път, аз, по моя, но и двата – еднакви, и двата – порочни. Непременно трябваше да се срещнем, с това сходство в характерите, шокът, който последва беше взаимно фатален. Тогава хората, източили врат като охлюви, ще повдигнат малко по малко глава, добили отново кураж, и ще видят онзи, който им говори така. Ненадейно тяхното лице, пламтящо и разстроено, изразяващо най-мъчителни страсти, ще се сгърчи по такъв начин, че дори вълците ще потреперят. Изведнъж те ще се изправят като огромна пружина. Какво проклятие! Какви раздиращи се гласове! Те ме бяха разпознали. Ето че животните по цялата земя се събират с хората, отекват странните им викове. Нещо повече от взаимна омраза; две омрази, насочени към мен, общия им враг, приближават се с всеобщо съгласие. Ветрове, които ме крепите, издигнете ме по-високо, страхувам се от коварството. Да, изгубваме се малко по малко от очите им, още веднъж, напълно удовлетворен свидетел на последствията от страстите… Благодаря ти, о, прилеп-подковонос, че ме събуди с движението на крилете си, ти, на чийто гребен стърчи гребен във форма на подкова, наистина разбирам, че за нещастие това беше само временно заболяване и с погнуса усещам, че възкръсвам за живота. Някой казват, че ти идваше към мен, за да изсмучеш и малкото кръв от моето тяло. Защо това предположение не беше истина!
*
Едно семейство, събрано в кръг, около поставената върху масата лампа:
– Сине мой, подай ми ножиците, които са сложени върху стола.
– Те не са там, мамо.
– Иди ги потърси тогава в другата стая.
Спомняш ли си, мили мой стопанино, онова време, когато мечтаехме да имаме дете, в което да се преродим и то да бъде подкрепа в старостта ни?
– Спомням си и Бог изпълни молбата ни. Няма за какво да се оплакваме от нашия дял на тази земя. Всеки ден благославяме Провидението за неговите благодеяния. Нашият Едуард притежава всички прелести на своята майка.
– И лошите качества на баща си.
– Ето ножиците, мамо. Най-после ги намерих.
Той отново се заема с работата си… Но някой е застанал на входната врата и съзерцава няколко мига картината, която се открива пред очите му:
– Какво означава този спектакъл? Има много хора, по-малко щастливи от тези тук. Какво обяснение си дават, за да обичат така това съществувание? Отдалечи се, Малдорор, от това тихо огнище, твоето място не е тук.
Той се оттегли!
Не знам как става това, но усещам човешките възможности, които започват битка в сърцето ми. Моята душа е неспокойна и без да знам защо, атмосферата е тежка.
– Жено, имам същите предчувствия като теб, страхувам се да не ни се случи някакво нещастие. Да се доверим на Бога, в него е върховната надежда.
– Мамо, едва дишам, боли ме главата.
– И ти ли, сине! Ще намокря челото ти и слепоочията с оцет.
– Не, мила мамо…
Вижте, той подпира тялото си на облегалката на стола, уморен.
– Нещо се преобръща в мен, нещо, което не бих могъл да обясня. Сега и най-малката вещ ме дразни.
– Колко си блед! Краят на тази вечер няма да мине, без някакво зловещо събитие, което ще ни хвърли и три мата в езерото на безнадеждността!
Чувам в далечината проточените стенания на най-покъртителната болка.
– Сине мой!
– А! мамо!… страх ме е.
– Кажи ми веднага, ако страдаш!
– Не страдам, мамо… Не, не казвам истината.
Бащата не може да се съвземе от учудването си:
– Това са виковете, които се чуват понякога в тишината на беззвездните нощи. Въпреки че ги чуваме, този който, ги издава, не е близо, защото неговите стенания се чуват на три левги разстояние, разнасяни от вятъра от място на място. Често са ми говорили За този феномен, но аз никога не съм имал възможност да се уверя сам в неговата истинност. Жено, ти ми говореше за нещастие, ако в дългата спирала на времето е съществувало истинско нещастие, то това е нещастието на този, който сега смущава съня на себеподобните си…
Чувам в далечината проточените стенания на най-покъртителната болка.
Богоугодно е, че неговото рождение не е бедствие за родината му, която го отби от гръдта си. Той върви от местност на местност, мразен навсякъде. Едни казват, че е обременен от някаква първична лудост, още в детството си. Други предполагат, че притежава една крайна и инстинктивна жестокост, от която самият той се срамува, и че родителите му са умрели в страдания от това. Има и такива, които твърдят, че е бил опозорен от някакво прозвище в младостта си и е останал безутешен през цялото си по-нататъшно съществуване, защото именно в това, наранената му гордост намираше явно доказателство за жестокостта на хората, която се проявява в първите години и расте с възрастта. Това прозвище беше вампирът!…
Чувам в далечината проточените стенания на най-покъртителната болка.
– Те казват още, че денем и нощем, без мир и покой, ужасни кошмари карат кръвта му да избликва от устата и ушите и че призраци присядат до леглото му и хвърлят в неговото лице, подтикнати, въпреки желанието си, от някаква незнайна сила, ту с нежен, ту с подобен на ревовете в битките глас, с безпощадно постоянство, това все така жизнеспособно, все така отвратително прозвище, което ще изчезне с края на света. Някои дори твърдят, че любовта го е довела до това състояние или че виковете му свидетелствуват за разкаянието от някакво престъпление, погребано в нощта на неговото загадъчно минало. Но по-голямата част от хората мислят, че го измъчва едно неизмеримо високомерие, както едно време Сатаната, и че би искал да се приравни с Бога…
Чувам в далечината проточените стенания на най-покъртителната болка.
– Сине мой, това там са изключителни признания. Съжалявам, че трябваше да ги чуеш на твоята възраст и се надявам, че никога няма да подражаваш на този човек.
– Кажи, о, мой Едуард, отговори, че никога няма да подражаваш на този човек.
– О, любима мамо, на теб дължа появяването си на този свят, обещавам ти, ако свещеното обещание на едно дете има някаква стойност, да не подражавам никога на този човек.
– Чудесно, сине мой, трябва да слушаш майка си за всичко.
Стенанията са заглъхнали.
–Жено, привърши ли работата си?
– Останаха ми още няколко бода на тази риза, въпреки че удължихме доста вечерта.
– Аз също не можах да довърша започнатата глава. Да се възползваме от последните проблясъци на лампата, защото вече почти няма масло, и всеки да свърши своята работа…
Детето извика:
– Ако бог ни остави да живеем!
Лъчезарни ангеле, ела при мен: ще се разхождаш в ливадите от сутрин до вечер и изобщо няма да работиш. Моят великолепен палат е изграден със сребърни стени, златни колони и врати от диаманти. Ще си лягаш, когато поискаш, под звуците на една божествена музика, без да си казваш молитвата. Когато на сутринта слънцето покажe сияйните си лъчи и радостната чучулига отнесе със себе си своята песен надалеч в простора, ти ще можеш да се излежаваш, докато това те измори. Ще ходиш върху най-скъпоценните килими, ще бъдеш обгърнат от въздух, ухаещ на есенции от най-ароматните цветя.
– Време е да починат тялото и духа. Изправи се, майко на семейството, върху здравите си глезени. Редно е вцепенените ти пръсти да изоставят иглата на изнурителния труд. Крайностите не носят нищо добро.
– О, нека бъде приятно твоето съществувание! Ще ти дам вълшебен пръстен, когато завъртиш рубина му, ще ставаш невидим, като принцовете от вълшебните приказки.
– Подреди всекидневните си оръдия в скрина-пазител, докато и аз от своя страна подредя вещите си.
– Когато го върнеш в обичайната му позиция, ще станеш отново такъв, какъвто те е създала природата, о, млади магьоснико. Това е, защото те обичам и искам да ти сторя добро.
– Махни се, който и да си, и не ме хващай за раменете.
– Сине мой, не заспивай още, залюлян от сънищата на детството: общата ни молитва не е започнала и дрехите ти не са подредени грижливо върху стола… На колене! Вечни създателю на вселената, ти проявяваш неизчерпаемата си доброта и в най-дребните неща.
– Значи, ти не обичаш бистрите поточета, в който се гмуркат хиляди малки рибки, червени, сини и сребристи? Ще ги ловиш в една красива мрежа, която ще ги привлича от само себе си, докато бъде напълнена. От повърхността ще можеш да гледаш блестящите камъчета, по-гладки и от мрамора.
– Мамо, виж тези нокти; отнасям се с недоверие към него, но моето съзнание е спокойно, защото няма в какво да се укорявам.
– Ти ни виждаш, коленичили в нозете ти, смазани от чувството за твоето величие. Ако някаква горделива мисъл се промъкне във въображението ни, ние я изхвърляме мигновено със слюнката на презрението и с това ти правим неоправдано жертвоприношение.
– Там ще се къпеш с малки момиченца, които ще те обгръщат с ръцете си. Щом излезеш от банята, те ще ти изплитат венци от рози и карамфили. Те ще са с прозрачните криле на пеперуди и с дълги вълнисти коси, които се развяват около нежните им челца.
– Дори твоят палат да бъде по-красив от кристала, няма да напусна този дом и да те последвам. Мисля, че ти си просто един измамник, тъй като ми говориш толкова тихо, от страх да не те чуят. Да изоставиш своите родители е лоша постъпка. Аз няма да стана неблагодарния син. Колкото до твоите момиченца, те не са толкова красиви, колкото очите на моята майка.
– Целият ни живот изтече в химни за твоята слава. Такива бяхме досега, такива ще останем до мига, когато получим от теб заповед да напуснем тази земя.
– Те ще се подчиняват и на най-малкия ти жест и ще мислят как да ти се харесат. Ако пожелаеш птица, която непрекъснато пее, ще ти я донесат. Ако пожелаеш шейна, която да те отнесе до слънцето, само докато мигнеш, ще ти я донесат. Те ще ти донесат хвърчилото, което бяха потулили в луната, високо колкото кула хвърчило, на чиято опашка са закачени с копринени върви всякакви видове птици. Внимавай за себе си… Слушай мойте съвети.
– Прави каквото искаш, не желая да прекъсвам молитвата си и да викам за помощ. Макар и тялото ти да се изпарява, когато искам да го отстраня, знай, че не се страхувам от теб.
– Пред теб всичко се смалява, освен отдадения плам на едно чисто сърце.
– Помисли върху това, което ти казах, ако не искаш да се разкайваш.
– Небесни Отче, моля те, предотврати нещастията, които могат да връхлетят върху нашето семейство.
– Хайде, няма ли да се махнеш, зъл дух!
– Опази тази възлюбена съпруга, която ме утешаваше в отчаянието ми…
– Понеже отказваш, ще те накарам да плачеш и скърцаш със зъби като обесен.
– И този любещ син, чиито целомъдрени устни едва се разтварят при целувките в зората на живота.
– Мамо, той ме душѝ… Татко, помогнете ми… Не мога повече да дишам… Искам благословията ви!
Един безкрайно ироничен вик се издигна във въздуха. Като орлите, които, извисили се до облаците, падат зашеметени, въртейки се около самите себе си, напълно поразени от въздушния стълб.
– Сърцето му не тупти вече… И тя умря едновременно с плода на своята утроба, плод, който не разпознавам вече, толкова е обезобразен… Съпруго моя!… Сине мой! Припомням си едно далечно време, когато бях съпруг и баща.
Той си помисли, пред картината, която се разкри пред погледа му, че не би понесъл тази несправедливост. Ако е истинска силата, която му дадоха адските духове, или по-скоро, която черпи от самия себе си, това дете, преди още да е изтекла нощта, не трябваше повече да живее.
*
Този, който не можеше да плаче (понеже подтискаше страданието вътре в себе си), забеляза, че се намира в Норвегия. На Фарьорските острови той присъстваше при издирването на гнездата на морски птици в стръмните пропасти и беше учуден от здравината на тристаметровото въже, което държеше търсача над пропастта. Той виждаше в това, както се казва, един поразителен пример за човешката доброта и не можеше да повярва на очите си. Ако трябваше да приготвя въжето, щеше да го нареже на много места, така че да се скъса и да хвърли ловеца в морето! Една вечер той се отправи към гробището и подрастващите, които намират удоволствие в това да изнасилват труповете на красиви млади жени, умрели съвсем наскоро, биха могли, ако поискат, да чуят следния разговор, изгубен в кадъра на действието, което щеше да се развива в същото време.
– Ей, гробарю, ти би искал да разговаряш с мен, нали? Един кашалот се издига малко по малко от дъното на морето и показва своята глава над водите, за да наблюдава кораба, който пресича неговите водни пространства. Любопитството се е зародило със света.
– Приятелю, невъзможно ми е да разменям мисли с теб. Отдавна нежните лъчи на луната карат мрамора на гробовете да свети. Това е мълчаливият час, когато не едно човешко същество сънува как се появяват оковани жени, повлекли своите савани, покрити с кървави петна, като едно черно небе, изпълнено със звезди. Спящият стене, като осъден на смърт, докато се събуди и разбере, че реалността е три пъти по-лоша от съня. Трябва да довърша с копаенето на този гроб, с неуморната си лопата, за да бъде готов утре сутринта. За да се свърши една сериозна работа, не трябва да правиш две неща едновременно.
– Той мисли, че копаенето на гроб е сериозна работа! Ти мислиш, че копаенето на гроб е сериозна работа?
Когато дивият пеликан се реши да даде своите гърди да бъдат изядени от малките му, имаш за свидетел единствено този, който съумя да създаде една подобна любов, с която да засрами хората, колкото и голяма да е жертвата, тази любов е разбираема. Когато един млад мъж вижда в прегръдката на своя приятел жената, която обожава; той си запалва пура; той не напуска дома си и се свързва в едно неразривно приятелство с болката и тази постъпка е разбираема. Когато един пансионер в лицей е възпитаван в продължение на години, които му се струват векове, от сутрин до вечер, от вечерта до следващия ден, от един парий на цивилизацията, който го наблюдава неотклонно, той усеща шумните вълни на една жива омраза да изпълват като гъст дим неговия мозък, който сякаш е готов да избухне. От мига, когато са го хвърлили в затвора, до наближаващия миг на неговото освобождаване силна треска пожълтява лицето му, събира веждите му и издълбава очите му. През нощта той размишлява, защото не може да заспи. През деня неговата мисъл се устремява над стените на това жилище, което го прави скот, до момента, когато той се измъква или го изхвърлят като чумав от тази вечна обител; и тази постъпка е разбираема. Да се копае гроб, това често надхвърля човешките сили. Как може да искаш, чужденецо, кирката да разбива тази земя, която първо ни храни, а после ни постила удобно легло, защитено от зимния вятър, който духа със ярост в тези студени краища, когато този, който държи кирката с треперещи ръце, след като целия ден е опипвал конвулсивно страните на живите ня- кога хора, конто се завръщат в царството си, вечер вижда пред себе си, написан върху всеки дървен кръст с букви от пламъци, ужасяващия въпрос, който човечеството още не е разрешило: смъртността или безсмъртието на душата. Винаги съм обичал създателя на вселената, но ако след смъртта ние не съществуваме вече, виждам как се отваря всеки гроб и обитателите му повдигат тихо оловните капаци, за да подишат свежия въздух.
– Спри тази работа. Вълнението изсмуква силите ти, изглеждаш ми слаб като тръстика, ще бъде истинска лудост, ако продължиш, аз съм силен, ще заема твоето място. Ти се отдръпни настра- на, ще ми даваш съвети, ако не работя добре.
– Колко са мускулести ръцете му. Удоволствие е да го гледаш как копае земята с такава лекота!
– Не трябва някакво ненужно съмнение да измъчва мисълта ти: всички тези гробове, разпилени като цветята в някоя поляна, навярно без съмнение са достойни да бъдат измерени със спокойния пергел на философа. Опасните халюцинации могат да те споходят през деня, но те идват предимно нощем, следователно не се учудвай на фантастичните видения, който се появяват пред очите ти. През деня, когато съзнанието почива, запитай съвестта си и тя ще ти каже със сигурност, че Бог, който сътвори човека с една частичка от своя собствен разум, притежава безгранична доброта и ще приеме след земната смърт това велико творение на утробата си. Гробарю, защо плачеш? Защо са тези сълзи, като женските? Спомни си за доброто, ние сме върху този кораб без мачти, за да страдаме. Това е заслужено от човека, когото Бог е счел за способен да превъзмогне и най-тежките страдания. Говори, и тъй като според най-искрените ти молби човек не би трябвало да страда, кажи тогава в какво се изразява същността на добродетелта, идеал, който всеки се мъчи да достигне, ако езикът ти е направен като този на другите хора.
– Къде съм аз? Не съм ли променил нрава си? Усещам как един мощен полъх на утеха леко докосва проясненото ми чело, както пролетният бриз съживява надеждата у старците. Какъв е този човек, чийто възвишен език каза неща, които първият срещнат не би могъл да произнесе? Каква красива музика в несравнимата мелодия на неговия глас! Предпочитам да го слушам как говори, вместо други да пеят. Обаче колкото повече го наблюдавам, толкова повече лицето му губи искреността си. Общото изражение на неговите черти контрастира странно с думите, че единствено Божествената любов го вдъхновява. Челото му, прорязано от няколко бръчки, е белязано от неизлечим белег, състарил го преждевременно, достоен ли е или позорен? С благоговение ли трябва да бъдат гледани тези бръчки? Не знам това и се страхувам да го науча. Макар и да казва не това, което мисли, считам, че той няма причини да постъпва така, както досега, предизвикван от дрипавите остатъци на разрушеното в него милосърдие. Потънал в размишления, непознати за мен, той удвоява усърдието си в едно мъчително начинание, с което няма навика да се захваща. Пот го облива навсякъде, но той не забелязва. По-тъжен е от чувството, което събужда едно дете в люлката си. О, колко е мрачен!… Откъде идваш ти?… Чужденецо, позволи ми да те докосна и да положа ръцете си, които рядко се здрависват с тези на живите, върху благородното ти тяло. Каквото и да се случи, ще знам как да постъпя. Тези коси са най-красивите, които съм докосвал някога през живота си. Кой ще бъде достатъчно дързък да оспори, че не познавам качеството на косите?
– Какво искаш от мен, когато копая гроб? Лъвът не понася да го дразнят, когато се храни. Ако не знаеш, казвам ти го. Хайде, побързай, довърши това, което искаш.
– Това, което потръпва при допир и ме кара и мен самия да потръпна, е плътта, без съмнение. Истина е… Не сънувам! Кой си ти, тогава, ти, който наведен копаеш гроб, докато аз, мързеливецът, който живее от хляба на другите, не прави нищо? Това е час, в който трябва да спиш или да посветиш своята почивка на науката. Във всеки случай, всеки е във своя дом и внимава да не остави вратата отворена; и да не влязат крадци. Той се затваря в своята стая, най-доброто, което може да направи, докато въглените в старата камина отдават последната си живинка и затоплят стаята. Ти, ти не правиш като другите; твоите дрехи показват, че живееш в някаква далечна страна.
– Въпреки че не съм уморен, безполезно е да копая повече този гроб. Сега ме разсъблечи, а после ще ме положиш вътре.
– Разговорът, който ние двамата водим от няколко минути, е толкова странен, че не знам какво да ти отговоря.. . Мисля, че иска да се пошегува.
– Да, да, истина е, искам да се пошегувам. Не обръщай повече внимание, на това, което ти казах.
Той се олюля и гробарят се спусна да го хване!
– Какво ти е?
– Да, да, вярно е, излъгах. .. Бях уморен, когато изпуснах кирката… за пръв път се заемам с такава работа… не обръщай повече внимание на това, което казах.
– Моето мнение се затвърждава все повече и повече: това е някой, който носи в себе си страшна мъка. Нека небето отнеме желанието ми да го разпитвам. Предпочитам да остана в неведение, толкова състрадание ми вдъхва той. И после, той не би пожелал да ми отговори, това е сигурно: да разказваш какво има в сърцето ти, в това неестествено състояние, значи да страдаш два пъти по-силно.
– Остави ме да изляза от това гробище, искам да продължа пътя си.
– Краката ти вече съвсем не те държат, ще се заблудиш, вървейки. Мой дълг е да ти предложа едно грубо легло, нямам друго. Довери ми се, защото гостоприемството не допуска насилие върху твоите тайни.
– О, дълбокоуважаема въшко, чието тяло е лишено от твърди крила, един ден ще ме упрекнеш язвително, че не съм обикнал достатъчно твоя възвишен ум, в който не мога да проникна. Може би имаш право, защото не мога да разпозная дори този тук. Огнен знак на Малдорор, накъде водят стъпките ти?
– При мен. Дори да си престъпник, който не е взел предпазни мерки да измие дясната си ръка със сапун, след като е извършил своето злодеяние и лесно може да бъде разпознат при оглед на тази ръка; или брат, който е изгубил своята сестра; или някои монарх, лишен от власт и напуснал царството си, моят наистина величествен дворец е достоен да те приеме. Той не е издигнат от диаманти и скъпоценни камъни, а е една бедна, зле построена сламена колиба; но тази прословута колиба има историческо минало, което настоящето си припомня и ще продължава безкрайно да си припомня. Ако можеше да говори, тя би те учудила, теб, който нищо не може да учуди. Колко пъти, заедно с нея, виждах как преминават пред мен погребалните ковчези, съдържащи кости, проядени от червей много повече, отколкото обратната страна на дървената врата, върху която се облягах. Мойте безбройни трупове се увеличават с всеки изминал ден. Не е необходимо да разделя времето на определени отрязъци, за да ги преброя. Тук е като при живите, всеки плаща данък според разкоша на жилището, което си е избрал; и ако някой скъперник откаже да даде своя дял, имам заповед да постъпвам с неговата личност като съдебните пристави: не липсват чакали и лешояди, които бяха желали да похапнат добре. Виждах да се подреждат под знамената на смъртта този, който е бил красив, този, който не е погрознял от смъртта; мъжът, жената, просякът, синовете на краля; илюзиите на младостта, скелетите на старци; геният, лудостта; мързелът, неговата противоположност; маската на горделивия, скромността на смирения; порокът, обкичен с цветя и предадената невинност.
– Не, разбира се, не се отказвам от твоята постеля, която е достойна за мен, докато съвсем скоро се покаже зората. Благодаря ти за твоето доброжелателство… гробарю, хубаво е да съзерцаваш руините на градовете, но още по-хубаво е да съзерцаваш човешките руини!
*
Братът на пиявицата вървеше с бавни стъпки из гората. Той спира неколкократно, отваряйки уста, за да говори. Но всеки път гърлото му се свива и връща неуспялото усилие. Накрая той изкрещява: „Човеко, когато се натъкнеш случайно на едно обърнато по гръб мъртво куче, опряно до някаква преграда, която му пречи да продължи, не се опитвай да вземеш с ръка, като другите, червеите, които пълзят в подутия му корем, и да ги разглеждаш учудено, да отваряш нож и после да нарязваш на парчета много от тях, мислейки, че ти също няма да бъдеш по- различен от това куче. Каква е загадката, която търсиш? Нито аз, нито четирите плавника на морската котка от Северния ледовит океан, не можахме да разрешим въпроса на живота. Пази се, нощта приближава, а ти си сам още от сутринта. Какво ще каже твоето семейство, малката ти сестричка, като те видят, че се връщаш толкова късно? Измий ръцете си, поеми отново пътя, който ще те отведе натам, където спиш… Какво е това същество, там долу, на хоризонта, което се осмелява да ме доближи, без страх, на криволичещи и измъчени подскоци; и какво е това величие, смесено с една спокойна доброта! Неговият поглед, макар и спокоен, е дълбок. Огромните му клепачи си играят с бриза, сякаш оживяват. Не го познавам. Съсредоточавайки се в неговите чудовищни очи, тялото ми потръпва; за пръв път, откакто съм сукал от сухите гърди на онова, което наричат майка. Има нещо като ореол от ослепителна светлина около него. Когато той проговори, всичко в природата замлъкна и силна тръпка я прониза. Тъй като ти харесва да дойдеш при мен, сякаш привлечен от любим, няма да се противопоставя. Колко е красив! Трудно ми е да го изразя. Ти трябва да бъдеш могъщ, защото имаш лице повече от човешко, тъжно като вселената, красиво като самоубийство. Отвращаваш ме, колкото не можеш да си представиш, предпочитам да гледам змия, увита около врата ми, още от сътворението на земята, отколкото твоите очи… Как!… това си ти, градинска жабо!… дебела жабо!… злочеста жабо!… Прости!… Прости!… Какво ще правиш ти, върху тази земя на прокълнати! И какво, впрочем, направи с лепкавите си и зловонни циреи, че изглеждаш толкова добре? Когато ти слезе отгоре, по висша заповед, за да утешиш различните видове живи твари, ти връхлетя върху земята със стремителността на червена каня, с още неуморени от това продължително великолепно спускане крила; аз те видях! Нещастна жабо! Колко мислех тогава за безкрайността и за моята слабост, едновременно! „Още един, който е по-висш от тези на земята, си казах: и това по божията воля. Защо не аз? Защо е тази несправедливост на божите заповеди? Безумен ли е Създателят, но е и най-силният, и гневът му е ужасен! Откакто ти ми се яви, владетелю на блатата и тресавищата! покрит със слава, равна само на Божията, ти отчасти ме утеши; но моят разколебан разум се срутва пред такова величие! Кой си ти всъщност? Остани… О! остани още върху тази земя! Събери белите си крила и не гледай нагоре, с трепкащи клепачи… Ако тръгваш, нека тръгнем заедно“. Жабата седна върху задните си крака (които толкова приличат на човешките бедра!) и докато голите охлюви, мокриците и градинските охлюви се разбягваха при вида на техния смъртен неприятел, заговори със следните думи: „Малдорор, слушай ме. Виж лицето ми, спокойно като огледало и равно по интелигентност на твоето. Един ден, ти ме нарече опората на твоя живот. Оттогава не съм излъгал доверието, което ми беше оказал. Аз съм само един обикновен обитател на тръстиките, това е вярно; но благодарение на допира си с теб, вземайки само хубавото от теб, моят интелект нарасна и мога да ти говоря. Дойдох при теб, за да те измъкна от бездната. Тези, който се назовават твои приятели, те гледат с изумление, всеки път, когато те срещат бледен и прегърбен в театрите, на обществени места, в църквите или забързан, с две нервни бедра, този кон, галопиращ само нощем, защото носи своя господар-призрак, загърнат в черно наметало. Остави тези мисли, който превръщат сърцето ти в пустиня, те са по-парещи от огъня. Твоето съзнание е толкова болно, но ти не се досещаш за това и мислиш, че си съвсем нормален, всеки път, когато от устата ти излизат безумни слова, макар и изпълнени с адско величие. Нещастнико! какво си казал от деня на своето раждане? О, тъжна останка от безсмъртен интелект, която Бог сътвори с толкова любов! Ти даде живот единствено на проклятия, по-страшни от изгладнели пантери. Аз бих предпочел да съм сляп, без крака и ръце, да съм убил човек, но да не съм като теб! Защото те мразя. Защо да имам нрав, който те удивлява? С какво право идваш на тази земя и се надсмиваш над тези, който я обитават, изгнила отломко, люляна от скептицизъм? Ако тя не ти харесва, трябва да се върнеш обратно в световете, от който си дошъл. Един жител на градовете не трябва да пребивава в селата, като чужденец. Ние знаем, че в пространството съществуват светове, по-обширни от нашия и чиито интелект не можем дори да проумеем. Е, добре, махай се!… оттегли се от тази подвижна земя!… Покажи накрая своята божествена същност, която си крил досега; и колкото е възможно по-бързо, горделивец такъв, насочи своя възходящ полет към своя свят, който дори не сме пожелавали! защото аз не съм дошъл да узная човек ли си или си нещо повече от човек! Така че, сбогом; не се надявай повече да срещнеш жабата по своя път. Ти беше причина за моята смърт. Аз, аз тръгвам към вечността, за да искам твоята прошка!“
Ако е логично понякога да се подчиним на видимостта на явленията, то тази първа песен свършва тук. Не бъдете сурови към този, който още настройва своята лира: тя издава един толкова странен звук! Ако искате да бъдете справедливи, вие ще признаете силния отпечатък сред несъвършенствата. Що се отнася до мен, ще се отдам основно на работата, за да може в най-близко време да се появи една втора песен. Краят на деветнадесети век ще дочака своя поет (в началото, все пак, той не може да започне с шедьовър, а ще следва природния закон); той е роден на американското крайбрежие, в устието на Плата, там, където два народа, някога съперници, сега правят усилия да надминат себе си чрез материално и морално развитие. Буенос Айрес, царицата на Юга, и Монтевидео, кокетният, си протягат приятелска ръка над сребристите води на голямото устие. Но вечната война е наложила своята разрушителна власт над полетата и с радост жъне многобройни жертви. Сбогом, старецо, и мисли за мен, ако си ме прочел. Ти, млади човече, никак не се отчайвай; защото в лицето на вампира ти имаш един приятел, въпреки че мислиш обратното. Като добавим и паякообразния паразит, който причинява крастата, ти ще имаш двама приятели.
край на Първа песен
Превод: Ясен Атанасов