Камъкът на слънцето

Октавио Пас

(фрагмент)

……………………………………………………………………………………………………………
няма нищо в мен освен една голяма рана,
една кухина, която никой не обхожда вече,
настояще без прозорец, мисъл,
която се връща, повтаря се, отразява се
и се изгубва в своята собствена прозрачност,
съзнание, пробито от едно око,
което гледа своя собствен поглед, докато го опустоши светлината:
видях твоята чудовищна люспа,
Мелюзин, зората да блести, зеленикава,
ти спеше свита на кълбо в чаршафите,
събуждайки се, изкрещя като птица
и безкрайно разпадайки се, счупена и бяла,
от теб не остана нищо, освен твоя вик,
и след векове се виждам кашлящ и с отслабнало зрение, подреждащ
стари снимки:
няма никой, ти не си никой,
купчина пепел и една метла,
един нащърбен нож и една метличка от пера,
една одрана кожа, закачена на кости,
един вече изсъхнал грозд, една черна дупка
и на дъното на дупката двете очи
на едно дете, удавено преди хиляди години,
погледи, погребани в един кладенец,
погледи, които ни следят от самото начало,
детският поглед на остарялата майка,
която вижда в своя голям син един млад баща,
майчиният поглед на изоставеното момиче,
което вижда в своя баща един невръстен син,
погледи, които ни гледат от дъното
на живота и са капани на смъртта
– или обратното: падайки в тези очи
завръщаш ли се в истинския живот?

да паднеш, да се завърнеш, да се сънувам и нека ме сънуват
други очи от бъдещето, един друг живот,
други облаци, да умреш от друга смърт!
– тази нощ ми стига и този миг,
който се разтваря и ме открива
където бях, какъвто бях, как се казваш,
как се казвам аз:
чертаех ли планове
за лятото – и за всички лета –
на Кристофър стрийт, ето вече десет години
с Филис, която имаше две трапчинки на бузите,
от който врабчетата пиеха светлина?
върху Пазео де ла Реформа, дали Кармен ми казваше
„въздухът няма тежест, тук е винаги октомври“
или го казваше на някой друг, когото изгубих
или измислих и никой не ми каза това?
вървях ли в нощта на Оаксака,
огромен и мрачнозелен като дърво,
говорейки си сам като лудия вятър
и влизайки в моята стая – винаги една стая –
не ме ли познаха огледалата?
от хотел Верне видяхме ли зората
да танцува с кестените – „много е късно“
казваше ти като се решеше и виждах
петна върху стената без да казвам нищо?
заедно ли се изкачихме до върха на кулата, видяхме ли
вечерта да пада от височината на крайморските скали
ядохме ли грозде в Бидар? купихме ли
гардении в Перот?
имена, места
улици и улици, лица, площади, улици,
гари, един парк, самотни стаи,
петна върху стената, някой се реши,
някой пее до мен, някой се облича,
стаи, места, улици, имена, стаи,

Мадрид, 1937,
върху площада на Ангела жените
шиеха и пееха със своите деца,
после биха тревога и се чуха викове,
къщи коленичили в прахта,
напукани кули, омърсени с храчки чела
и непрекъснатия вой на мотори:
двамата се съблякоха и се любиха,
за да запазят нашата изконна част,
отреденото ни време и рай,
да докоснат нашия корен и да ни приобщят отново,
да открият нашето наследство, ограбено
от крадци на живот преди хиляди векове,
двамата се съблякоха, целунаха се,
защото прегърнатите голи тела
преодоляват времето и са неуязвими,
нищо не ги вълнува, те се връщат в самото начало,
няма теб нито мен, нито утре или вчера, нито имена,
нито двуликата истина в едно единствено тяло,
една единствена душа,
цялостно същество…
изоставени стаи
между градовете, конто потъват отвесно,
стаи и улици, имена като рани,
стаята с прозорци, конто гледат към други стаи
със същия избледнял тапет,
където един мъж по риза чете вестник,
където една жена глади; светлата стая,
в която влизат клоните на прасковата;
другата стая: навън вечно вали
и един двор и три меланхолични деца;
стаи като кораби, който се поклащат
в един залив от светлина; стаи-подводници:
мълчанието се разлива на зелени вълни,
всичко, което докосваме фосфоресцира;
луксозни мавзолеи, портретите
вече проядени, износените килими,
капани, клетки, омагьосани пещери,
гълъбарници и номерирани стаи,
всички те се преобразяват, всички летят,
всеки корниз е един облак, всяка врата
гледа към морето, полетата, въздухът, всяка трапеза
е един пир; затворени като мидени черупки,
времето напразно ги обсажда:
няма нито време, нито преграда: пространство,
пространство
отвори ръка, събери това богатство,
вземи плодовете, изяж живота,
изтегни се в подножието на дървото, пий вода!
всичко се преобразява, всичко е свещено,
всяка стая е центърът на света,
и първата нощ, първият ден,
светът се ражда, когато тя и той се целуват,
капка светлина в прозрачната утроба,
стаята се разтваря като плод
или избухва като мълчаливо звездно тяло
и законите изгризани от плъховете,
решетките на банките и на затворите,
решетките от хартия, бодливата тел,
печатите, тръните и бодилите,
монотонната проповед на оръжията,
лицемерният скорпион с барета,
тигърът с цилиндър, президент
на Вегетарианския клуб и на Червения кръст,
магарето педагог, крокодилът,
който си играе на изкупител, бащата на народите,
Шефът, акулата, архитектът
на бъдещето, свинята в униформа,
предпочитаният син на Църквата,
който мие черните си зъби
със светена вода и взема уроци
по английски и демокрация, невидимите
стени, покварените маски,
които отделят човека от хората,
човека от него самия,
сгромолясват се
в продължение на един безкраен миг и ние съзираме
нашето изгубено единство, отчаянието
да бъдеш, славата още да бъдеш,
поделянето на хляба, слънцето, смъртта,
забравеното изумление да живееш.
………………………………………………………………………………………..

 

Превод: Аксиния Михайлова

Редактор: Румен Баросов

Коментари