Тази вечер бях излязъл късно. Навън улицата беше тъмна, без светлини, като през онези безлунни нощи, в които зимният вятър отвява натрупания сняг. И вече не помня как някаква врата изтрака, как някъде изскърцаха кепенци от мъртвите вече фасади на бившите работнически къщи на Кооператива – така, както скърцат в настъпващата вечер пантите на старите скучаещи врати, дари не помня как кучето на старите фермери излая от дъното на съседната плевня. Честно казано, си спомням зле за тези дни, прекарвани сред цифрите, така както селяните, които посрещах в „бюрото“ си всеки четвъртък, ги прекарваха сред животните. Да ги анализирам, тези цифри, да жонглирам с тях – това е в същност нещо, за което ни смятат способни селяните, а в действителност, то е нищо – да ги накарам да издадат, натискайки с молива върху хартията не знам си какво, което би могло да измами администрацията и да отмени общинския налог върху някоя парична помощ, да кажат с какво да се задоволи до следващото бедствие обречения малък, черен свят на селското стопанство. Или по-скоро, струва ми се, че благодарение на моята памет, отдала се на една гигантска и опасна амалгама, не различавам във всекидневното опиянение на спомените вълненията от онези дни. Към това се прибавя и голямата лихва на моя живот, обречен като толкова други, на работата, с някаква много по-патетична от самата работа упоритост и това, аз го предчувствувах, ми изглежда днес като нещо съвсем безполезно.
На двадесет метра от главната улица, в края на малката пресечка, където всеки четвъртък паркирах колата си пред моето „бюро“, месарницата беше затворена, а витрината закрита с четвъртит бял плат. Малко по-горе по улицата, близо до пощата, светеше лампа, която не разпръскваше сенките и тогава аз забелязах, че белият плат не покриваше съвсем витрината. Той откриваше малки черни локвички, които изглеждаха още по-тъмни на белия фон. Но не помня да съм забелязал някаква бележка на стъклото, каквато без съмнение щяха да поставят следващите дни, подобна на тези табелки, на които е написано с кръгли червени букви „отворено“ – „затворено“. Между другото не е възможно цветът на буквите да е бил друг, този цвят, който в съзнанието ми е останал свързан с живота на месарниците, цвят който винаги търся с поглед при влизането си в тях и то много повече отколкото смисъла на някоя от изписаните думи.
Щях да забравя да спомена, а може би точно оттам трябваше да започна, че тази вечер вратата на месарницата, както и рамката на витрината бяха боядисани в сиво, даже в бледо-сиво, че бяха затворени не само магазинът и вратата на лабораторията, затворени бяха даже и кепенците на апартамента отгоре. Иначе казано, цялата къща спеше, но това не е точната дума, цялата къща беше затворена, ето така трябва да се каже, защото така човек по-лесно би си представил как някаква затворена къща още повече селска месарница, може да разпръсква около себе си във влажната зимна вечер опиянение вместо нещо друго и това се обяснява най-напред с неминуемото впечатление за болен при вида ѝ. Мисълта за това идваше не само от цвета, тя произтичаше от някаква светлина, по-скоро от някакво блещукане, което, струва ми се, виждах да трепти тогава, когато затварях багажника на колата си. Тя идваше от дъното, от вътрешността зад матовото стъкло на прозореца на лабораторията.
А тази година, в тази влажна зима, моята приятелка очакваше дете. Тя беше съвсем в началото на бременността и това раждане бе за мен (скоро щях да навърша четиридесет), нещо, което не можех да си представя добре, нещо, на което не можех да дам нито форма, нито тяло. Нали познавате това състояние? Това не е нищо или някой, който, чакате, а просто вие се надявате по най-абстрактния начин, т.е. не знаете все още какво ще дойде, и това очакване е за вас преди всичко нещо като поведение. Въпреки времето, в което то се е наслагвало, неговият обект все още не е добил плът. Все едно излизате някоя вечер на улицата след дългия работен ден, когато вече е късно, може би е почти 20:30 ч. и, когато е зима, зима като тази, дебела, „почти до кръста“, както казват селяните, и тази чернилка, която напира отвсякъде, от улицата, от прозорците, от камъните…, сянката ви не се докосва до нищо, нищо не я задържа, нито улицата, нито камъните, нито прозорците на изоставените завинаги къщи на Кооператива, с разкривените стъпала на покритите с мъх стълби, който бавно подхранва камъка.
Никога през тези години не напуснах „бюрото“ си – всяка седмица нагласявах с усилие капака на вратата, но без да погледна към главната улица. Към месарницата. Вечер, макар и често да нямаше клиенти в този сезон, магазинът продължаваше да свети отвъд витрината. Не знам дали сте виждали закачените сред изпарения свински бутове в селските месарници. Светлината отслабва, а дъхът на мъртвите животни се издига зад стъклото. Отвън,,от това разстояние не се виждат месарските ножове с черни дръжки, които се преструват, че спят, с насочени към земята остриета. В тази червена само в спомените пара, с която се смесва лепкавата мъгла на пропадащата зима, свинските бутове, с обвити в лъскава хартия кокали, са като боздугани, които приличат на Африка, обърната наопаки.
Научих новината за предстоящото раждане, поне моята приятелка я потвърди, няколко седмици преди, или горе-долу, по същото време с другата новина, която честно казано ме засягаше твърде малко, тъй като оповестяваше смъртта на месаря и, която не предполагай, ще се загнезди така в мен. Вече не е толкова лесно да се предпазваш от смъртта, искам да кажа от смъртта на Другите, отколкото от живота и, струва ми се, иначе нищо не се беше променило в мен. С изключение може би на миговете, когато вечер мислите нахлуваха в главата ми, аз не бях съвсем сам, т.е. в един момент – той не идваше всеки ден по едно и също време – аз срещах това „нещо“, на което бях съвсем неспособен да дам тяло. Единственото, което можех да си представя, беше, че скоро една сянка щеше да се прилепи към моята и то за дълго, поне така си го представях, и това продължаваше да ме смущава мене, който нямах никакво отношение към живота до този момент, освен в твърде кратки мигове.
Тази година, по Коледа, в едно съседно село, жената на един от „моите“ селяни умря от рак с разсейки. Не го казах точно. Да кажем, че болестта ѝ, дългият път, който тя представлява, като изключим ежедневните пътувания с линейка до болницата, завърши в този ден. Но това се случи в навечерието на Коледа, за да бъда по-точен, в една влажна и мъглива Коледа, в която месарят реши да изчезне. „Да изчезне“ – вече не звучи добре. Той избра да остане „с“ нас, „сред“ нас но по свой начин, на своето място. И неговото място, в навечерието на тази Коледа, без сняг, без светлина, беше за него средата на стаята, която служеше за лаборатория. И ето там, той, месарят прекара Коледа сам – жена му тогава беше в болница за операция,– увиснал на въжето, в голямата си бяла престилка, с леко наклонена глава и опънат врат, с фина черна вратовръзка около бялата яка, подобен на голите птици, с по три черни пера в крилете, с пробите от студените, железни куки слепоочия, които висяха от другата страна на преградата.
Честно казано, вида на тази светлина в лабораторията, ако наистина в момента ми се е сторило, че тя трепти, трябва да припиша на вълнението – светлинката не идваше от пламък, никакъв полъх не я караше да танцува. При нейния вид почувствувах тази вечер някакъв страх, нещо, което ми стегна стомаха веднага. Както вече казах, духът ми понякога се отдалечаваше от мен и може би този ден се беше случило същото. Бях натъпкал багажника на колата си и се готвех да затворя капака, когато моят поглед бе привлечен от светлината, която се процеждаше през матовото стъкло на прозореца на лабораторията. В нито един момент, впрочем, не съм си помислял, че може да става дума за обир – нещо, наистина твърде малко вероятно, тъй като човек не става крадец заради старо, от няколко седмици, дори и повече, месо. Макар че селата, както и тук, са обхождани малко по малко от слухове за умели крадци и откраднати дребни предмети. Трудно е да се каже, но видът на месаря от „плът и кости“ (и този израз ми изглежда някак прекалено красноречив, когато става дума за един месар), не ме изненада въобще тази вечер.
Както аз, по време на дежурствата си всеки четвъртък, така и месарят, в навечерието на Коледа, отчиташе своите сметки. Би ми се искало да кажа, че той бе върнал дори и престилката си, но това не е истина, голямата му престилка си беше на него, една широка и бяла престилка, която го обгръщаше изцяло, съвсем чиста, с големите квадратни гънки отпред, получени при гладенето.
Винаги съм бил изненадан, дори може би раздразнен понякога от начина, по който се възприемат от по-елементарните духом „военните неща“. Така месарят реши да ни остави освен ножовете с черни дръжки трионите, сатърите, освен провесените в студената стая меса и птиците с пробити слепоочия, и образа на войник, който е служил добре, и който се е борил докрая. Но Краят беше дошъл заедно с Коледа и може би, месарят е смятал, че няма да може да покаже пред хората нищо друго, освен тези пожълтели дипломи, с тяхната отминала слава.
Вие познавате зимната мъгла, начинът който се стеле край ъглите и прави от всяка затворена врата в загасените фасади един възможен отвор, едно убежище. Без съмнение, тази вечер тя, мъглата, беше там, на малката улица заради нещо важно. Но за първи път, откакто давах дежурства всеки четвъртък в това село, аз реших да отместя погледа си от месарницата. Нашият избор ни приляга, той ни и определя. Нашето отсъствие на избор – също. Може би тогава, когато пресичах улицата за да се убедя, че излизайки съм затворил вратата зад себе си, съм си мислил от известно време за предмета на моето очакване. Скоро, след двайсетина километра, в нощта, ще намеря своята приятелка, ще поговорим или по-скоро ще помълчим за да си покажем, че не мислим за нищо друго освен за светлината, която можеше да бъде сянката на нашия живот. Една толкова неочаквана светлина, че аз трябваше изведнъж, както тогава пред загасената месарница да отместя своя поглед.
– Той беше опитвал вече, последният път беше с нож – жената, която изтърва тези думи, седнала с присвити колене пред моята маса, остана за миг с отворена уста, като че ли думата „нож“, изречена много бързо би могла да ѝ пререже гърлото. Но от улицата аз виждах месаря твърде отдалече, през изпаренията зад стъклата, които не са червени в моята памет, коригирам се, а сиви, непрозрачни като мъглата през тази година, за да мога да разчета последния белег върху врата му.
Превод: Татяна КОСТОВА