На тишината на тази която смайва
В леглото, което ми бяха приготвили имаше: едно окървавено и наранено животно, голямо колкото кифла, оловна цев, бурен вятър, вледенена раковина, празна гилза, два пръста от ръкавица, мазно петно, нямаше затворническа врата, но беше останал горчивия вкус, резец за стъкло, един косъм, един ден, един счупен стол, една копринена буба, откраднатият предмет, подплата на палто, опитомена зелена муха, клонка от корал, обущарски пирон, колело от омнибус.
Да поднесеш чаша вода, хвърляйки я с голяма скорост, при преминаването на един конник по хиподрум, залят от тълпата, предполага абсолютна липса на ловкост и от двете страни; Артин донасяше на умовете, които навестяваше тази огромна сухота.
Нетърпеливият отлично си даваше сметка за реда на сънищата, които занапред често щяха да спохождат мозъка му, най-вече във владенията на любовта, където разкъсващия подтик се появяваше обикновено извън сексуалното време; разгръщащото се уподобяване, черната нощ в добре затворените нокти на граблива птица.
Артин преминава, без съпротива, през знатния род на един град. Тишината е, която изтрива тъмните петна на съня.
Предметите, определени и събрани в името на точното естество са част от декора, в който се разгръщат последователно еротичните актове на фаталните последствия, история всекидневна и нощна. Топлите, въображаеми светове, които обикалят неуморно полето по време на жътва правят окото агресивно и самотата непоносима за този, който разполага със мощта на разрушението. Въпреки всичко е по-добре изцяло да се довериш на необичайния безпорядък.
Състоянието на летаргия, което предхождаше Артин, носеше необходимите елементи за прожектиране на поразителни впечатления върху екрана на висящи във въздуха руини: пухена завивка в пламъци, хвърлена от високо в бездънната пропаст на вечно променящия се мрак.
Напразно красивата външност на Артин изпъква сред най-дълбокото отчаяние, любопитните духове стават яростни духове, равнодушните духове – изключително любопитни духове.
Появяването на Артин надхвърляше граничите на тези области на съня, в които за и за са съживени от еднообразно насилие. Те се променяха в гънките на една обгорена коприна, обитавана от дървета с листа на пепел.
Теглената от коне кола, измита и подновена, отнасяше Артин почти винаги към апартамента, застлан с барут, когато трябваше да приема в продължение на една безкрайна вечер множеството нейни смъртни врагове. Лицето от изсъхнало дърво беше особено омразно. Задъханият бяг на двамата любовници по големите пътища без посока се превръщаше изведнъж в едно достатъчно развлечение, което да позволи на драмата да се развие, отново, под открито небе.
Понякога едно неумело движение събаряше върху гърдите на Артин една глава, която не беше моята. Тогава огромният къс от сяра изгаряше бавно, без дим, съществуващ в себе си, тръпнещо неподвижен.
Артин можеше да чете отворената върху колената си книга само в най-мрачните дни. На неравни интервали героите идваха да научат нещастията, които отново щяха да връхлетят върху тях, многобройните и ужасяващи пътища, в които тяхната фатална участ отново щеше да се впусне. Угрижени единствено за Съдбата, повечето от тях бяха с приятна външност. Замислени, те се движеха мудно, бяха неразговорливи. Те показваха своите желания с помощта на свободни, непредвидими движения с глава. Освен това, си даваха вид, сякаш че изобщо не се познават помежду си.
Поетът уби своя модел.
ПОЕТИ
Тъгата на неграмотните в мрака на бутилките
Недоловимото безпокойство на коларите
Конете в дълбоката тиня
В мяховете на ковачницата
Живее самотният поет
Голямата ръчна количка от тресавищата.
Превод: Аксиния Михайлова
Редактор: Румен Баросов