ЯНИС РИЦОС 1909-1990
Свечеряваше се, когато излезе в градината да откъсне цветя. Много цветя, за да ги сложи във вазите в трапезарията и в спалните на мъртъвците.
По пръстите му останаха жълти петня от цветния прашец и от уличната прах, посипала стъбълцата.
Една нищожна крилата гадинка полази по дланта му. Една хладна росна капка увисна на дясното му ухо като обица, една тънка паяжина увенча косата му.
Влезе в къщата. От ножа още капеше кръвта и млякото на цветята. Остави го на чешмата без да го измие.
Сложи цветята във вазите, освен едно, което постави в бутониерата си. „Единственият образ на свободата е тишината“ – прошепна той.
Излезе от къщата и заключи вратата. В градината един ангел го докосна по рамото: „Ти си безсмъртен“ – му каза. – „Ти си безсмъртен“.
Захвърли ключа и излезе на улицата, гледайки как луната посребрява стъклата на съседната къща.
Домът на Янис Рицос на ул. „Михаил Корака“ № 39 в Атина е от няколко месеца насам затворен. Поетът се премести без да ни остави новия си адрес.
Панос Статоянис
ИЗ „СТАРЕЦЪТ С ХВЪРЧИЛАТА“
Лято. Старото атическо лято. Горещина, жега, ослепително слънце. Сухо ухание от невидими градини, на вар, на асфалт, на синева, на излющена боя, варен карфиол, оцет, кюфтенца за екскурзия и прано бельо, съхнещо направо по дворовете, по балконите, по терасите, втвърдяващо сe и скърцащо сякаш е осолено. Чуват се и цикади. В безбрежната светлина не можеш да различаваш какъв ден и какъв час е, сряда, петък или неделя – светлината прилича на неделна, но не е; в съседното машинно отделение работниците работят, а на отсрещният строеж слизат и се качват работниците, които бъркат бетон, боси, голи до кръста, по къси, опръскани с кал долни гащи, шегувайки се, напявайки някое ребетико, измазвайки ниското парче небе, върху което сенките им се изрисуват подобно на движещи се ангели, които искаш да забодеш с кабарчета, за да не си отидат. Но кабарчетата не хващат върху прясната мазилка и се губят някакви тъй неповторими възможности, докато изведнъж пладнето се стовари право върху главата ти, тряс, разтопено злато, мед, жупел, амбулантните търговци с панерите и викането се оттеглят, работниците от машинното отделение влизат в таверната на кир Никое, строителите слизат в построения приземен етаж на къщата, плискат се обилно с вода от варела на входа, гащите прилепват о телата им, очертават се задниците и членовете им, закачат се, смеят се, говорят мръсотии, правят гаменски жестове, бършат ръцете си в един голям парцал, развързват възлите на кърпите си и изяждат обеда без да престават да се закачат. Там е малко по-прохладно. Малко по-нататък, на вратата на ергена кир Василис, се топи колона лед. Никой не е излязъл да прибере леда. Да не би пък да е умрял сам-самичък, такъв саможив, какъвто си беше? Не е възможно. При такава нажежена светлина, къде ти място за смърт? Всичко гори, всичко е натегнато мълчание и възбуда. Капаците на прозорците са затворени. В сенчестите стаи чисто голи двойки, загорели от слънцето тела и бели чаршафи. Навън ята златисти птици, се блъскат едни в други, сношават се, не чуруликат, крилете им звънтят, да дойдат кораби, да изчезнат като дим отвъд, господ знае по-добре от нас някои неща, да задуха мистрал, да изсъхнат в крайбрежните къщи банските костюми на момичетата, навън по аврамовите дървета, а някой си е забравил сините плавници на скалата, ако ги намери побратимът Колиас няма да ги видиш пак, и да внимаваш като ядеш морски таралежи да не се набият бодлите в пръстите ти и вече няма да можеш вечер да свириш на мандолина или китара в лодката, където сами ще гребат момичетата, защото знаеш ли, че червените полукръгове на яйцата на морските таралежи са затворени и скрити в гъста зелена течност със зрънца пясък, та затуй са трудни за отваряне, ама страшно вкусни и вървят с карафа узо, в жегата, с предателския бански костюм, с чайките, с рибарските лодки, кожата ти се бели, опъва се, не се побиращ в кожата си, ех, да се свечери малко, да се разхлади; добре са онези, които са край морето; ние какво ще правим в циментовия град; Бог ни е просветлил и оставаме по-встрани, в бедняшките квартали; пониква по някоя радика из тревата,, някоя циклама, някоя анемона; през пролетта потъва в макове, лайкучки, диви маргарити; благословени са и кварталните кина; нещо виждаш, нещо слушаш, нещо мислиш, нещо си спомняш; не различаващ мисъл, спомен, сън; кога в компания с приятел чета, друг път с приятелката си. Елса мина през къщата на Йотис: „Хайде, побързай; дават хубав филм“, казва. „Никой не ни гони“, „Знаеш ли, аз искам да гледам филма отначало“, „а пък аз те искам теб“; „като се върнем“; „Но не виждаш ли как съм?“; „после ще бъде по-добре“. Киното на хълма на Стрефи. Прохлада. Миризма на пинии, звезди, стъпкана трева. На входа купуваш фунийка страгали или фъстъци или семки да чоплиш, да ти размине гладът. Филмът е започнал. На предните редове седят възрастните. На последните – младите двойчици. Глава облегната на рамото. Ръка, която опипва кръста и по- надолу. Хубаво е. Две зрелища – едно на екрана, и друго, по-живо – тук пред теб, по столовете. Смесват се. Един кон тича, препуска, сам, без конник. Гривата му се развява. Къде ли отива? Ще мръкне. От прозорците на Замъка хвърлят долу на двора столове, маси, вази, картини. Една картина в едър план: красива гола жена и едно бяло куче, което суче от дясната ѝ гърда. Вдигат моста над крепостния ров. Каторжниците с бръснати глави, с вериги на краката, ядат в копанките си нещо воднисто, може би бобена чорба, може би рядък чай. Но конят все така неспирно тича. Може по-надолу да срещне Орест или Хенри III във военния лагер след поражението. Има и бледа луна. Ръката на Йотис се плъзга по бедрата на Елса. Колко хубаво се плъзгат пръстите по коприната. Още по-хубаво обаче – под коприната. Елса се навежда, взима един по един пръстите му в устата си, ближе ги, на палеца набляга повече, а после четирите пръста заедно, омекнали, слюнката, движението на езика, зъбите, плътта от вътрешната страна бузите, конят тича, месечинката неподвижна, двойчиците се целуват, косите на момичетата се развяват по раменете на момчетата, пръстите в устата, чакай, не издържам повече, Елса наведена сякаш плаче, пръстите ми в устата ѝ, ето коня, не вдига глава, може би наистина плаче, по пръстите ми слюнката или сълзите ѝ, и двете, по-добре, знаеш ли? опитвал ли си? сега разбираш, пръстите ми са в ерекция, в ерекция са и пръстите на другата ми ръка, които не е близала, и на краката ми, в ерекция са коленете ми, носа ми, брадичката ми, ушите ми, косите ми, неописуемо, казвам ти, познавам близането и по най-чувствителните места, но това е нещо друго, уникално, неизпитвано досега, да се търкаляш по земята върху ситните камъчета заедно с всички двойчици, камъчетата да убиват ребрата ти. Разрошени коси, мустаци, задници, гърди, сперма, слюнка, сълзи, а заедно с това и бягащият кон и пяната на устата му, и луната, и изстрелите, съскането от отваряне на газирана вода, остави ме да се насладя, ти стопи гръбначния ми мозък, устата на Елса ме всмуква, изпразват се петте ми пръста и другите пет, и другите десет на краката ми, плувам в собствената си сперма, вдигат моста с железните въжета и скрипци, падам в калните води на крепостния ров, по бойниците на Замъка запалват огньове, конят стои над мен и ме гледа, между наострените му уши – обърнатият полумесец като корона. „Подобно нещо не ми се е случвало“, заключи Йотис. „Същото изпита и Елса. Само като си го спомня и го разказвам, пак се възбуждам. На теб случвало ли ти се е някога?“ „Не, не ми се е случвало“, казах, а и на мен се беше случило това, което казваше Йотис, затова уж безразлично бързо-бързо: „Поне филмът струваше ли?“ „Сякаш съм видял нещо от него? Очите ми бяха вперени в пръстите . Спомням си само един Замък, един мост, някакви сиви каторжници, един крепостен ров, и един кон, който тича, тича, тича (спря за малко и добави): не сме ли коне и самите ние? тичаме, тичаме, тичаме без да знаем защо и къде отиваме – не, знаем накъде води всеки път; но карай; тичането е хубаво; чуваш как гривата се развява на врата ти, хоп, хоп, и където те изведе пътят. Коне, мойта верица. Чистокръвни коне. Петрос, разбира се, би казал: първо трябва да знаеш къде отиваш, а после да се затичаш. Аз казвам: тичайки, намираш пътя си. Ти какво ще кажеш, Йон?“ „Ще кажа, че и двамата имате право“, казах. Йотис не отговори. Приближи се до стъклената врата, погледна далеч към Парнита сякаш виждаше онзи кон бял като сняг да тича, да тича, да тича.
Атина, 14.11.84 г.
СТРАННА ЛЮБОВ
От хлапе обичах много болните и умрелите. И цялата рода на умрелите. Не само ги съжалявах, но и ги обичах. Разбира се, възхищавах се на силните, на снажните, на красивите жени с големи и набъбнали гърди, на русата фройлайн Луиза, на Кавурас с твърдия мъх по ръцете, на дирека Янакос, рибаря, чиито плещи не можеха да минат през входа на крепостта. От тях се възхищавах и дори не можех да си ги представя мъртви. Но умрелите ги обичам и ми харесваше да ги оплаквам. На всички погребения пръв и най-опечален, аз редом с най-близките роднини и рев, та рев, носът ми да тече, а съм забравил да взема със себе ср носна кърпа. Когато камбаните биеха скръбно, данг, данг, ди, ди, дин, знаехме кой е умрял, и отърчавахме у дома на умрелия да занесем две цветчета от нашата градина, да кажем две утешителни думи, да подкрепим фамилията му в тежък миг. Когато умря кира Статула, заварих единственият ѝ син Янакос, прав над дървения ковчег да бърше с юмруци очите си, коджам дългуч, и да ругае: „море, дърто, мътните те взели, точно сега ли намери да ритнеш камбаната, когато времето е хубаво за риба и няма да виждам през стъклото когато ловя октоподите. Фту, да ти се не знаят и погребалните покрови“. Аз го дръпнах за ръкава и тихо му казах „не приляга да кълнеш пред умрялата“. Янакос ме погледна и избухна в смях; „добре, няма да ругая“, каза през смях и очите му сълзяха. А и стрина Статула може би чуваше и се беше свила – ей толкова мъничка, като бебе, а от бедняшкото ѝ ковчеже стърчаха носът ѝ и двете остри връхчета на чайните ѝ обувки. Оставих цветята до врата ѝ и излязох на двора с Янакос, за да запали цигара. Изглежда миризмата на цветята го беше замаяла, а и димът от свещите, а и май че беше пийнал на обяд. Колко хубаво и несръчно плачат силните мъже. Аз обаче си мислех, че като порасна няма изобщо да плача, нито пък ще ми трябват кърпите, защото и един циганин, който обикаляше с мечката си и с дайрето пееше една песен, не си я спомням добре, която имаше такива думи: „море широко, синьо и безбрежно, ай, ай, морето не плаче, а пее, ай, ай“. Нещо подобно. А когато се разболя Алики на чичо Тодорос, тя отиваше и сядаше сама на каменната пезула на Голяма Дапия и никое от момчетата и момичетата не отиваше при нея, защото се страхуваха от туберколозните, отиваха и играеха в Малка Дапия, за да не ги вижда Алики, а и те да не я виждат, но Алики разбираше и се правеше, че не гледа натам. Само аз отивах и сядах при нея и ѝ разказвах за Мимис, за Нина и как един ден в трапезарията Христос целуваше Нина, „и къде я целуваше?“, попита Алики; „тук, под ухото“ казах; „а защо под ухото?“; „знам ли“ – казах; „може би защото точно там си слага парфюм“ и двамата се засмяхме сякаш Алики не беше болна; е, и какво като беше туберкулозна? нека се заразя и аз; ще седим двамата сами и горди сякаш си имаме наша тайна и може би една вечер тя щеше да хване ръцете ми и да ги положи върху гърдите си, защото в дълбокото минаваха някакви кораби, а ние ги виждаме по-различно от другите, и може би на корабите имаше морски котки, които не страдат от морска болест, и аз ѝ разказвах за моите котки, и техните странности; Клоуна се изкатери върху пианото и събори вазата с цветя, но вазата не се счупи и Клоуна се изплаши и скочи долу ѝ я помириса любопитно да види дали е коте или ваза и нещо си помисли и остана доволна, и започна да я търкаля по пода с краче. И Алики остана много доволна, засмя се, заведе ме у тях и ми подари кутийка за бижута от синьо кадифе, а в нея, казва, пет японски марки с изящни цветенца. Когато се прибрах у дома показах с гордост кутийката на мама. Какво е това? – каза тя. „Синьо кадифе“ – казах. Кой ти го даде? „Алики“. Мама сякаш се натъжи. Не каза нищо. Изглежда обаче го е казала на Христос. А Христос дойде и ме намери на двора със синята ми кутийка и ми каза: „Йон, моля те, изхвърли това.“ „Не, няма да го изхвърля – в нея има пет японски марки.“ „Хвърли я и ще ти подаря един медал“. И той извади от джоба си един кръгъл медал, боядисан със златна боя с релефна глава на някакъв крал, на Отон или на Георгиос или на Констандинос. Беше хубаво. По-хубаво от моята кутийка. Закачи го на гърдите ми. Отстъпих. Дадох му синята кутийка и той я запокити със сила към скалите. Може би е паднала в морето. След това ме отведе вътре и изми ръцете ми обилно със спирт. Изми и своите. Цялата къща замириса на болест и подранила есен. И лампите, които светнаха замирисаха на спирт, а не на газ. И вечерята беше болнава. Изобщо не бях гладен. Свалих и медала. През нощта сънувах, че в кутийката бе затворено нашето канарче и аз се мъчех, но не можех да я отворя. И канарчето ни щеше да умре. На сутринта изтичах долу до скалите и търсих ли търсих, но не я намерих. И сякаш е умрял любим човек, сякаш бе умряла самата ми братовчедка Алики. И си спомних един голям влак с много вагони (не знам дали го бях видял или бях прочел, или някой ми го беше разказвал), от който разтоварваха увити в одеала с цвят каки убити войници и ги хвърляха накуп един върху друг. И дойдоха някакви други с униформи, и покриха най-дебелия с някакво знаме. Но умрелите бяха толкова много, че не сварвах кого пръв да оплача. И не оплаках никого. Въпреки че имаше и един дребен с черни мустачки и накривена пилотка, в поза сякаш се любеше с нощта, която миришеше на пушек, въглени, дърва и кървави дамски превръзки в голям глинен леген. Толкова много умрели видях по-късно само в моргата на болницата „Сотирия“. Но тогава бе друго. Тогава вече знаех. Не ми трябваха нито цветя, нито плач, нито кърпи. Нещо в мен и около мен крещеше „не, не, не“. Следобедите седях на верандата в един платнен фотьойл до първите революционери, с които се запознавах, четях „Бесове“ на Достоевски или някои страници от „Капитала“ на Маркс или пишех в малко тефтерче каквото ми дойде наум, тайничко от моя приятел Василакис Герангелос (когото германците убиха по време на окупацията), тайничко и от хубавата ми приятелка Фифи, пишех за болни и умрели, сякаш всички те бяха здрави, силни, живи и се разхождаха по здрач под уханните акации и тогава написах:
отместете креватите да танцуваме
тук в тази болнична стая,
където са умрели толкова хора
и наистина танцувахме по празниците така, по фанелки и гащи, а светът се разширяваше, разширяваше, цикадите пееха, светлината навън в горичката от пинии ставаше по-силна, почти се чуваше, някакви птици влизаха в болничната стая и кръжаха сащисани над главите ни, не знаеха откъде да отлетят, и те танцуваха над нашия танц, а рентгеновите снимки на един гръден кош в кабинета на главния лекар бяха красиви скици на фантастични пейзажи в утринна омара, докато дойде Рубини и каза ето ме – не, не го каза; тя беше: ето ме и светлината стана още по-силна посред нощ, а птиците бяха долетели именно, за да донесат поличбата: живот, любов, живот, любов.
Атина, 20.11.84 г.
Превела от гръцки: Здравка МИХАЙЛОВА