(Цял един живот)
На М.
Миналата година, както знаете, бях в Швеция по покана на Института по театрознание. Някоя си госпожа Йохансон, Кристина Йохансон, ми беше придружителка и водач. Видях пет-шест представления, между които заслужава да спомена успеха на пиесата на Бекет „В очакване на Годо“, която се играеше пред затворници. Десет дни по-късно, когато вече се бях върнала у дома, още живеех в онзи далечен свят като в някакъв сън.
Госпожа Йохансон беше жена амбициозна и искаше да ми покаже за тези десет дни всичко, което може да се види в Швеция, всичко, което би могло да ме интересува „като жена“. Така че не пропуснахме и ветрохода „Васа“, който изваден от тинята след няколко века, се съхранява едва ли не като мумия на фараон. Една вечер, след представлението си „Соната на духовете“ в Националния театър моята придружителка ме заведе в Библиотеката. Едва успях да хапна на крак един сандвич в някакво заведение.
Беше вече почти единадесет и библиотеката беше затворена. Но госпожа Йохансон показа на портиера някакъв пропуск и той ни въведе вътре, мърморейки. В ръката си държеше голяма хапка с ключове, също като онзи пазач в Централния затвор, който ни пусна на представлението на „Годо“. Моята придружителка ме предаде в ръцете на този Цербер и ми каза, че ще дойде да ме вземе от хотела в шест сутринта, нека аз на спокойствие да разгледам библиотеката, господинът ще ми повика такси, господинът е на мое разположение… Какво друго можех да направя, освен да приема това любезно предложение. Пазачът ме изпрати до една голяма врата, която отключи, след това запали някаква мъждива лампа и ме остави сама. Чух как зад гърба ми ключът се превъртя в бравата; така се озовах в библиотеката, която приличаше на средновековно подземие.
Отнякъде хлуеше течение и разлюляваше паяжините, които подобно на мръсни, изпокъсани марли се спускаха покрай полиците с книги – също като в някое мазе със сортирани бутилки старо вино. Всички помещения бяха еднакви,свързани помежду си с тесен проход и навсякъде се усещаше това течение, което идваше незнайно откъде.
И тогава разбрах, преди още добре да съм разгледала книгите (или това откритие направих едва когато съзрях буквата „С“ на един от томовете в третото помещение): всяка зала съдържаше по една буква от Енциклопедията. Тази бе третата. И наистина в четвъртия отдел всички книги бяха обозначени с „Д“. Изведнъж, подтикната от някакво неясно предчувствие, започнах да тичам. Чувах как стъпките ми раждат многогласно ехо, което се губеше някъде в мрачната далечина. Развълнувана и задъхана стигнах до буквата „М“ и със съвсем ясно намерение разтворих една от книгите. Бях разбрала, спомняйки си навярно, че за това някъде вече съм чела – та това е прочутата Енциклопедия на мъртвите. В същия миг всичко ми стана ясно, още преди да отворя големия том.
Първото, което видях, беше неговата снимка. Една-единствена, притисната между две колони текст, почти по средата на страницата. Това е онази фотография, която сте виждали на бюрото ми. Направена е през 1936 година, на дванайсти ноември, в Марибор, след уволняването му от армията. Под снимката – името му и, в скоби, годините: 1910-1979.
Вие знаете, че моят баща почина скоро и че още от най-ранно детство бях силно привързана към него. Но за това няма да говоря. Важен е в случая фактът, че той почина по-малко от два месеца преди да замина за Швеция. На това пътуване до голяма степен се реших именно, за да забравя нещастието, което ме сполетя. Мислех си, както си мислят хората в тежки моменти, че промяната на мястото ще ми помогне да забравя болката си, сякаш не носим нещастието вътре в себе си.
Облегнала рамо на разклатените дървени полици, държейки книгата в обятията си, четях биографията му, забравяйки съвсем за времето. Книгите бяха завързани като в средновековна библиотека – с дебела верига към железни халки на полиците. Това осъзнавах в момента, когато посегнах да извадя тежкия том, за да го приближа колкото се може повече до светлината.
Изведнъж ме обзе някаква тревога, защото ми се стори, че съм се забавила прекалено дълго и че господин Цербер (така го наричах мислено) може да ме помоли да прекъсна четенето си. Затова започнах да плъзгам поглед по пасажите, като отгръщах разтворената книга, доколкото ми позволяваше веригата и същевременно я накланях към оскъдната светлина на електрическата крушка. Дебелият слой прах, нападал по ръбовете и разлюляната тъмна паяжина говореха ясно, ме никой не се докосва до тези книги. Томовете бяха оковани във вериги като роби в галера, а веригите бяха без катинари.
Това е, значи, мислех си, тази прочута Енциклопедия на мъртвите. Представях си я като някаква дребна книга, „книга стародавна“, нещо като Тибетската книга на мъртвите или Кабала, или Житията на светците, т.е. като някое от езотеричните творения на човешкия дух, на които могат да се наслаждават само отшелниците, равините и монасите. В един момент, разбирайки, че мога да продължа да чета и до сутринта, а от всичко това за мене няма да остане никаква материална следа, за мене и за моята майка, реших да препиша няколко най-важни факта, да направя нещо като резюме на биографията на моя баща.
Всичко, което е написано тук, в тази тетрадка, са само обикновени енциклопедични данни, без значение за всекиго другиго освен за мене и майка ми: имена, места, дати. И това е единственото, което успях набързо да запиша малко преди да се съмне, а онова, което прави тази енциклопедия единствена в света – не само защото друга такава няма – това е начинът, по който са описани човешките взаимоотношения, срещите, пейзажите; онова изобилие от подробности, от които е съставен човешкият живот. Данните за неговото месторождение, например, пълни и точни („Кралевчани, община Глина, окръг Сисак, област Бания“) са подплатени и с географски и исторически детайли, защото там е записано всичко. Всичко. Неговият роден край е описан така живо, че аз, четейки или по-скоро прелитайки през редовете и пасажите, имах чувството, че съм била там и познавам неповторимостта на тази местност: снега по върховете на далечните планини, голите стволове на дърветата, замръзналата река, по която също като в пейзажите на Брьогел, децата се пързалят с дървени кънки; а между тях видях ясно и него, своя баща, макар че тогава още не беше мой баща, а само онзи, който щеше да бъде мой баща, онзи, който беше мой баща. След това Всичко наоколо бързо се раззелени, дърветата се окичиха с цвят – розов и бял – пред очите ми цъфнаха глогинови храсти, слънцето огря село Кралевчани, зазвъняха камбаните на селската църква, замучаха кравите в оборите, а в прозорците на къщите заблестя руменецът на утринното слънце и заразтапя ледените сталактити по олуците.
Тогава видях, сякаш всичко ставаше пред очите ми, как към селското гробище върви погребално шествие. Четирима гологлави мъже носят чамов ковчег на раменете си, а начело на шествието пристъпва, с шапка в ръка, мъж, за когото знам – така пише в книгата – че е дядо ми, по баща Марко, съпругът на покойницата, която изпращат във вечния ѝ път. Тук е написано и всичко свързано с нея: причината за болестта и смъртта, годината на раждане, хода на болестта. Пише още с какви дрехи е погребана, коя я е окъпал, кой ѝ е затворил очите, кой ѝ е пристегнал брадата с кърпа, кой е издялал ковчега, къде е отсечено дървото за него. Мисля, че от всичко това можете да добиете представа, поне приблизително, за количеството информация, което включват в Енциклопедията на мъртвите тези, които са се нагърбили с трудната и достойна за похвала задача да отбележат – без съмнение обективно и безпристрастно колкото се може повече неща за онези,които са завършили земния си пъти са се отправили във вечното съществувание. Защото те вярват в чудото на библейското възкресение и с огромната си картотека само подготвят идването на този час. Така всеки ще може да намери не само своите близки, но преди всичко собственото си забравено минало. Този регистър тогава ще бъде огромна съкровищница на спомени и единствено доказателство за възкресението. Когато става въпрос за живите, те очевидно не правят разлика между някакъв си търговец на Бания и неговата жена, между селския поп (а това е бил прадядо ми) и селския звънар, някой си Чука, чието име също е записано в книгата, за която говоря. Единственото условие – това разбрах веднага, защото изглежда тази мисъл ми бе хрумнала още преди да я проверя – за включване Енциклопедията на мъртвите е онзи, чието име е записано тук да не е споменат в нито една друга енциклопедия. Това, което ми се наби в очи още на пръв поглед, докато прелиствах том „М“ – един от хилядите томове с тази буква – е отсъствието на известни личности. (Това проверих за миг, докато отгръщах с премръзнали пръсти страниците и търсех името на моя баща). Енциклопедията не включваше в отделна статия нито Мажуранич, нито Мейерхолд, нито Малмберг, нито Маретич, по чиято граматика е учил баща ми, нито Мещрович, когото веднъж срещнал на улицата, нито Драгослав Максимович, стругар, познат на дядо ми, нито Таса Милоевич, преводача на Кауцки, с когото баща ми веднъж разговарял в „Руския цар“. Енциклопедията на мъртвите е дело на някаква секта или религиозна организация, която в своята демократична програма е издигнала егалитарното виждане за света на мъртвите – несъмнено вдъхновено от някой библейски постулат – с намерението да премахне човешката неправда и да даде на всички Божии творения еднакво място във вечността. Скоро разбрах също така, че Енциклопедията не потъва в дълбините на миналото и времето, защото началото на тази книга датира някъде след 1739 година. Тази странна каста от ерудирани личности би трябвало да има навсякъде по света свои привърженици, които се ровят в регистрите на починалите и в биографиите на хората – упорито и дискретно – а след това обработват данните и ги изпращат в централата, която се намира в Стокхолм. (За момент ми мина през ума, че може би и госпожа Йохансон е техен адепт. Затова вероятно ме и доведе в тази библиотека – след като ѝ доверих нещастието си – да открия Енциклопедията на мъртвите и да намеря в нея зрънце утеха). Това е всичко, което мога да знам, да предполагам за тяхната работа. Мисля, че причините за тайната им дейност могат да се открият в дългогодишните църковни гонения, а от друга страна трудът, който се влага за изготвянето на една такава енциклопедия изисква известна дискретност, за да бъде избягната стихията на човешката суета и предотвратен опитът за корупция.
Между впрочем не по-малко странен от тяхната тайна дейност е и стилът им – невероятна амалгама от енциклопедична лапидарност и библейско красноречие. Ето например оскъдните данни, които намирам в тетрадката си, така, както съм ги записала, там, в рамките на няколко абзаца са сгъстени до такава степен, че в душата на онзи, който ги чете за момент, като по някакво чудо се появява озарен от слънцето край, а картините бързо прелитат. Ето, в жегата на слънчевия ден някакви хора носят по планинските пътеки едно тригодишно момче, носят го при дядо му по майка, а отзад, на втори и трети план, не зная как да се изразя, се мержелеят войници, данъчни чиновници, жандарми, долита далечен тътнеж на топове и глухо лаене на кучета. Тук е и сбитата хронология на Първата световна война: край някакво градче прогърмяват влакове, свири духова музика, в гърлото на манерка клокочи вода, хрущи стъкло, ветреят се развети кърпи…
Всичко това са отделни абзаци, всеки период е предаден като своеобразна поетична квинтесенция и метафора, не винаги хронологично, а като някаква странна симбиоза между времената – минало, сегашно и бъдеще. Как иначе да се обясни откъсът от „детската книжка с картинки“ с текста за първите пет години от живота му, прекарани при дядо му в Комоговина и тъжният коментар, които ако добре съм запомнила гласи така: „Това ще бъдат най-хубавите години от неговия живот?“ По-нататък следват сгъстени картини от детството, сведени, тъй да се каже, до идеографски знаци: имена на учители и съученици, момчешките „най-хубави“ години във водовъртежа на сезоните; радостно лице, по което плющи дъждът, къпане в реката, пързаляне с шейна по заснежения хълм, лов на пъстърва и веднага след това или едновременно, ако това е възможно – завръщането на войника от европейските бойни полета, манерката в ръката на младежа, газовата маска със счупено стъкло, захвърлена край насипа. И имена,биографии. Срещата на вдовеца с бъдещата му жена София Ребрача, родом от Комоговина, сватбеното тържество, радостните възгласи, вихреният бяг на селските коне, развятото знаме и панделките, церемонията по размяната на простените, хорото и песните пред вратите на църквата, младежът в официален костюм с бяла риза и клонче розмарин в петлицата.
Тук, в моята тетрадка пише само „Кралевчани“, но в Енциклопедията този период е даден в няколко кратки абзаца, с имена и дати, споменат е часът на ставане, часът в който пропявала кукувицата от стенния часовник и изтръгвала момчето от крехкия му сън. Тук са имената на кочияшите, имената на съседите, които са ги изпратили, портретът на господин учителя и неговите думи, отправени към новата майка на момчето; съветите на свещеника, репликите на онези, които са ги изпроводили до края на селото, за да им махнат още веднъж за довиждане.
Нищо, ама нищо не липсва, нищо не е пропуснато, нито как е изглеждал пътят, нито цвета на небето, а инвентарът на газда Марко е изброен в най- малки подробности. Нищо не е забравено, дори имената на авторите на старите учебници и читанки, пълни с добродушни съвети, поучителни разкази и библейски притчи. Отбелязан е всеки един период, всяко преживяване, всяка риба уловена с въдица, всяка прочетена страница, наименованието на всяко растение, откъснато от момчето.
А ето го, по-късно, баща ми като младеж, ето първата му мека шапка,първото возене с файтон на разсъмване. Ето и имената на момичетата, ето думите на песните, които тогава са се пели, ето текста на едно любовно писмо, ето вестниците, които е четял – целият този период е обхванат в един единствен абзац.
Сега сме вече в Рума, където моят баща е ученик в гимназията. Нека следващият пример ви покаже до каква степен Енциклопедията на мъртвите е всезнаеща. Принципът е ясен, макар че на човек му спира дъхът от такава ерудиция, от тази необходимост всичко да бъде отбелязано, всичко онова, което е съставлявало един човешки живот. И така, тук са дадени кратка история на Рума, климатичните особености на града, описание на железопътния възел; името на печатницата и всичко, печатано в нея. по онова време – вестници и книги; представленията на пътуващите театрални трупи и програмите на гостуващи те циркове; описание на тухларницата… където един младеж, облегнат на ствола на акация шепне на ухото на едно девойка любовни и малко скандални думи (текстът ни е даден изцяло). А всичко това – железопътният възел, печатницата, „Надутата тиква“1, цирковият слон, железопътната линия, която се отделя за Шабац – е споменато във връзка с личността, за която се говори. Тук са също така и извлечението от училищния дневник, оценките, рисунките, имената на съучениците, всички до седми гимназиален (VII6), когато младежът ще влезе в конфликт с Л.Д., преподавател по история и география.
Изведнъж се озоваваме в сърцето на новия град, годината е двадесет и осма, на ученическата барета на младежа виждаме знак VIII, пуснал е мустачки. (Тези мустачки ще носи цял живот. Веднъж, не много отдавна, по невнимание ги засегна при бръснене, след което напълно ги обръсна. Като го видях, заплаках – та това беше вече друг човек. В този плач имаше някакъв моментен, неясен проблясък на мисълта колко много ще ми липсва след като умре.) А сега, ето го пред градското-кафене, след това в киното, в което се разнасят звуците на пиано, а на платното се сменят кадрите на „Пътуване към Луната“. След това го заварваме на площад „Йелачевич“ пред стълба, на които се разлепват афиши и го виждаме да чете току-що поставени съобщения, а едно от тях – и този детайл посочвам като куриоз – известява за предстояща лекция на Кърлежа. Името на Ана Еремия, неговата леля по майка, при която ще живее в Загреб, на улица „Юришич“ тук стои непосредствено до името на оперния певец Крижай, когото срещнал в Горния град, на Иван Лабус – обущар, комуто носел обувките си за поправка и на някой си Анте Дутина, от чиято фурна си купувал хлебчета…
През онази далечна 1929 година в Белград се е влизало по моста на Сава, вероятно така, както и днес – с радостта, породена от срещата. Чува се как тракат колелата на влака по желязната конструкция на моста, Сава тече мътно-зелена, локомотивът завива и забавя ход, а от прозореца на втора класа се показва баща ми, загледан в далечните простори на непознатия град. Утрото е свежо, мъглата полека се вдига над хоризонта, а от комина на парахода „Смедерево“ се вие черен дим, чува се прегракналата сирена на корабчето, което ей-сега ще отплава за Нови Сад.
Моят баща е прекарал, с известни прекъсвания, петдесетина години в Белград и целият този период от живота му, този сбор от около осемнайсет хиляди денонощия (четиристотин трийсет и осем хиляди часа) е даден тук, в Книгата на мъртвите, в рамките на някакви си пет-шест страници! А при това е спазена хронологията, поне в основни линии, защото дните текат като река на времето – към устието, към смъртта.
През септември на същата онази двадесет и девета година баща ми се записва в училището по геодезия, а Книгата дава историята на основаването на училището по геодезия в Белград и встъпителното слово на директора Стойкович (който ще пожелае на бъдещите геодезисти да служат честно на краля и отечеството, защото на тях се възлага трудната задача да очертаят на картата новите граници на нашата родина). Сега се смесват имената на славни битки и не по-малко славни поражения от Първатя световна война с имената на загиналите гимназиални учители и ученици, е оценките по дескриптивна геометрия, рисуване, история, вероучение, краснопис. Тук се появява и името на някоя си Роса, Роксанда, продавачка на цветя, с която Дж.М. е флиртувал, както се казвало по онова време, както и имената на Боривойе – Бора Илич – кафеджия, Миленко Азаня – шивач, Коста Ставровски, при когото се отбивал сутрин за горещ бюрек, някои си Къртинич, който го обрал на карти. Следва списък на филмите и мачовете, които е гледал, датите на излети до Авала 1 и Космай 2, на сватбите и погребенията, на които е присъствувал, на имената на улиците, на които е живял: „Детинска“, „Царица Милица“, „Гаврило Принцип“, „Крал Петър Първи“, „Княз Милош“, „Пожешка“, „Каменичка“, „Космайска“, „Бранкова“; имената на авторите на учебниците по география, геометрия и планиметрия, заглавията на книгите, които е обичал: „Горски цар“, „Хайдут Станко“, „Селски бунт“; богослужения, циркови представления, ученически прояви, изложби на рисунки (където един акварел на баща ми е похвален от журито). Тук е отбелязан и денят, в който ще запали първата си цигара – в училищната тоалетна, по настояване на някой си Иван Герасимов, син на руски емигрант, който седмица по-късно ще го заведе в една от прочутите по онова време белградски кафани, където свири цигански оркестър, а руските графове и офицери плачат под акомпанимента на балалайка и китара… Нищо не липсва тук: тържественото откриване на паметника на Калемегдан, отравянето със сладолед, купен на ъгъла на „Македонска“, обувките за шими, за които парите са дадени от баща му като награда за успешно взетия държавен изпит.
Следващият абзац вече говори за заминаването му в Ужичка Пожега, годината е 1933, месецът – май. С него във влака пътува, във втора класа, и нещастният Герасимов, синът на емигранта. Това за двамата е първата им служба – мерят земята на Сърбия, правят кадастрални и картографски планове, служат си ту с лата, ту с теодолит; на главите им сламени шапки, вече е лято, слънцето прижуря, катерят се по хълмове, викат се един друг, крещят от разстояние; започват есенните дъждове, свинете грухтят, домашните птици са се накокоишнили, трябва да се прибира теодолитът, защото привлича гръмотевиците. А вечер пият ракия при селския учител Миленкович, върти се ръженът, Герасимов псува на руски и сръбски последователно, ракията е люта. Нещастният Герасимов умира от белодробно възпаление през ноември същата година и Дж.М. ще бъде този, който ще седи до смъртния му одър и ще слуша бълнуванията му. Както и ще стои над гроба му, с приведена глава, с шапка в ръка, размишлявайки за преходността на човешкото битие.
Ето какво е останало в паметта ми от прочетеното, ето какво е останало като бележки, записани набързо, с премръзнали пръсти, през оная нощ или по-точно утро. А това са цели две години, две наглед еднообразни години, през които Дж.М. от май до ноември, по хайдушкия календар, кръстосва с лата и теодолит по планините и равнините, годишните времена се менят, реките излизат и се връщат обратно в коритата си, листата се раззеленяват и пак почваш да жълтеят, моят баща седи в хладината на цъфналите сливи, след това се скрива под някоя стряха, мълниите осветяват вечерния пейзаж, силен гръм се разнася по котловините.
Лятно време е, слънцето припича, а нашите земемери (сега е с някой си Драгович) се отбиват един следобед в някаква къща (улица и номер), чукат на вратата, искат вода. От къщата излиза момиче, подава им стомна ледена вода – досущ като в народна песен. Това ще бъде – мисля, че предугаждате – тази, която ще ми стане майка.
Няма да ви преразказвам, сега, по памет, как всичко е отбелязано и описано там: денят на сгодяването и самият годеж, сватбата според старите обичаи, на която всичко се излива като от рог на изобилието, цялото живописно народно празненство, което е било част от някогашния начин на живот – защото всичко това ми се струва недостатъчно и фрагментарно в сравнение с оригинала. Но не мога да не ви кажа, че тук са споменати имената на кумовете и официалните гости, името на свещеника, който ще ги венчае, наздравиците и песните, подаръците и гостите, които са ги донесли, списъкът на ястията и питиетата. След това следва, хронологически, онова прекъсване от пет месеца – между ноември и май – когато младата двойка се настанява в Белград, разпределението на стаите и мебелите, цената на готварската печка, леглото и гардероба, както и онези интимности, които В подобни случаи са сякаш винаги същите, а всъщност така различни. Защото – а това, мисля, е основното послание на съставителите на Енциклопедията – никога нищо не се повтаря в историята на човешките същества, всичко, което на пръв поглед ни се струва, че е еднакво, най-много да е подобно; всеки човек е звезда за себе си, Всичко се случва винаги и никога, всичко се повтаря безкрайно и същевременно е неповторимо. Затова съставителите на Енциклопедията па мъртвите – този величествен паметник на специфичното, слагат ударението върху единичното, затова за тях всяко човешко същество е светиня.
Ако не беше именно тази основна идея на съставителите – за неповторимостта на всяко човешко създание, за уникалността на всяко събитие, тогава какво биха търсили тук имената на завеждащия гражданския регистър и на свещениците, описанието на сватбеното облекло, както и името на някое си село Гледич край Кралево, с всички онези подробности, които осъществяват връзката между човека и мястото? Защото тук е описано идването на баща ми на работа като геодезист и всичко онова, което е преживял в периода май – ноември по селата. Името на Йован Радойкович (в чиято къща земемерите вечер пият изстудено вино, и където им се продава на вересия) е отбелязано редом с името на детето – Светозар, което баща ми ще кръсти на някой си Стеван Янич; а също така и името на лекаря Левстик, словенеца-изгнанник, който ще му предпише лекарства против гастрит или пък на някоя си Радмила – Рада Маврева, която ще повали в сеното на един сбор.
Във връзка с отбиването на военната служба на баща ми, в Книгата са очертани пътеките, по които е вървяла в походи Пета пехотна част, установена в Марибор: отбелязани са имената на офицерите и подофицерите, вписани са и другите по стая, споменато е качеството на храната във войнишката лавка, травмите на коляното по време на нощен поход, наказанието за изгубена ръкавица, името на кафаната, в която служи баща ми гулял по време на престой в Пожаревац.
И всичко това на пръв поглед си прилича, както си прилича и всяка служба, и всяко прехвърляне на военни части от едно място на друго, но онзи Пожаревац и седеммесечното пребиваване на баща ми в казармата са неповторими от гледна точка на съставителите на Енциклопедията; никога вече, никога през втората половина на 1935 година някой си Дж.М, геодезист, няма да чертае планове край печката в казармата на Пожаревац, размишлявайки за това как по време на един нощен поход два-три месеца по-рано е зърнал морето.
Това море, което видял от склоновете на Велебит на двадесет и осми април 1935 година, за пръв път в своя двадесет и пет годишен живот, ще остане у него като откровение, като мечта, която ще носи в себе си почти четиридесет години с неотслабваща сила, като някаква тайна, като видение, за което не се говори пред другите. След толкова години и той самият не беше сигурен дали тогава наистина е видял морската шир или това е бил небесният хоризонт, а за него действителното море щеше да бъде и да си остане единствено онзи аквамарин от географските карти, на които по-големите дълбочини се отбелязват с по-тъмен, а по-малките с по-светъл нюанс на синия цвят.
Мисля, че това бе причината, поради която дълги години отказваше да отиде на почивка, по Времето, когато хората у нас 8ече доста ходеха по морски курорти – по линия на профсъюзите или на туристическите агенции. В тази негова съпротива имаше някакъв необясним страх – като че ли се боеше от разочарование, да не би близката среща с морето да разруши у него онова далечно видение, озарило го на двайсет и осми април трийсет и пета, тогава, когато за пръв път в живота си съзрял отдалече, почти на разсъмване, синевата на Адриатика.
И всичките му предтексти, с които целеше да отложи тази среща с морето, бяха някак си недостатъчно убедителни: не искал да отиде на море без осигурена храна и спане, нямал достатъчно пари (което не беше далеч от истината), не понасял силното слънце (макар че целият си живот е прекарал под палещите лъчи на слънцето) защо ли не го оставим на мира, на него си му е много добре и в Белград зад спуснатите щори. В тази глава на Енциклопедията на мъртвите в детайли е анализирано неговото морско преживяване, от онова първо лирично видение през хиляда деветстотин тридесет и пета, чак до действителната му среща – очи в очи – с морето, около четирийсет години по- късно.
А това се случи, тази негова първа действителна среща с морето, през хиляда деветстотин седемдесет и пета, когато най-накрая, по настояване на всички ни се съгласи да отиде в Ровин заедно с майка ми, в къщата на техни приятели, която през онова лято била свободна.
Върна се преждевременно, недоволен от климата, недоволен от обслужването, недоволен от програмата на телевизията, недоволен от хорското гъмжило, от замърсеното море, от медузите, от скъпотията и безогледния обирджилък. За самото море, освен това че е мръсно („това е туристически обществен клозет“) и освен за медузите („привлича ги човешката смрад, също като въшките“) не каза нищо, ни дума. Само махваше с ръка. Едва сега разбирам какво е означавало това: онази дългогодишна мечта по Адриатика, онова отколешно видение е било по-хубаво и трайно, по-чисто и силно от мръсната вода, в която се плацикат тлъсти, яки мъже и някакви нацапотени с масла жени, черни като катран.
Това бе последният път, когато отиде на почивка на море. Сега вече знам, че тогава у него е умряла, като скъпо същество, една далечна мечта, една далечна илюзия (ако е била илюзия), която е носел в себе си почти четирийсет години.
Но аз, както забелязахте, с един скок напред във времето прелетях около четирийсет години от живота му, а хронологически погледнато сме една, в трийсет и седма – трийсет и осма година. Дж.М. има вече две дъщери (синът ще дойде по-късно), заченати в някоя затънтена сръбска паланка – в Петровац на Млава или в Деспотовац, Степоевац, Буковац, Чуприя, Йелашица, Матеевица, Чечина, Власина, Княжевец или Подвие. Начертавайте мислено картата на този район, увеличете всяка една от тези точки (1:50 000), уедрете ги до реалните им размери, обозначете улиците и къщите, в които е живял, влезте след това в двора, в дома, направете разпределението на помещенията, опишете подредбата на мебелите в тях, съставете списък на овошките в градината и не забравяйте наименованията на цветята, които растат в дворчето зад къщата, нито съобщенията във вестниците, които чете и в които се говори за бягството на кралското правителство, за цените на маста и въглищата, за подвизите на прочутия авиатор Алексич… Ето, така работят майсторите на Енциклопедията.
Защото всяко събитие е свързано, май вече казах, е неговата лична съдба, всяка бомбардировка на Белград и всяко настъпление на немските войски на Изток, както и отстъплението им е дадена така, както той го е виждал и същевременно във връзка с неговия живот. Тук някъде е обозначена и една къща на улица „Палмотичева“ с всичко онова, което е важно да се каже за нейните обитатели, защото в мазето на тази сграда баща ми заедно с нас ще преживее бомбардировката на Белград; описана е и къщата в Степоевац (име на собственика, разпределение на помещенията), в която баща ми ще ни намери подслон по време на войната, тук са и цените на хляба, месото, маста, домашните птици и ракията. В Книгата на мъртвите ще намерите и разговора му с началника на полицията в Княжевац, заповедта за уволнение от работа – хиляда деветстотин четирийсет и втора – и ще видите, ако четете внимателно, как малко по-късно събира шума в Ботаническата градина или на улица „Палмотичева“, как я притиска между книги и подрежда в хербария на дъщеря си, изписвайки с калиграфски букви „Минзухар“ (Taraxacum officiale) или „Липа“ (Tilia), също както е пишел по картите „Адриатическо море“ или „Бласина“.
От тази пълноводна река на неговата биография, от този семеен роман се отделят ръкави, за да може успоредно с неговата работа в захарната фабрика през 1943-1944 г., под формата на резюме и хроника, да бъде дадена и съдбата на майка ми и на нас, неговите деца – цели томове, сведени до няколко най-ярки абзаца. По този начин неговото ранно ставане ще бъде свързано с ранното ставане на майка ми (която отива да размени в някое село старинния стенен часовник, част от чеиза ѝ, за кокошка или парче сланина) и с тръгването на нас, децата, за училище. Този утринен ритуал (като фон от радиото на съседите излиташ звуците на „Лили Марлен“) тук ще бъде използуван като подходящ случаи да се почувствува семейната атмосфера в къщата на един уволнен земемер в годините на окупацията (оскъдна закуска с цикория и сухар), както и да се направи преглед на „модата“ от периода 1943-1944, когато се носят обувки с дървени подметки, наушници и палта, ушити от войнишки одеала.
Това, че баща ми поемаше голям риск като ни донасяше скрита под палтото си захарна меласа от Милишичевата фабрика, в която тогава работеше като надничар, има за Енциклопедията на мъртвите същото значение, както и саботажната акция, проведена в Очната клиника в съседство с нас или пък подвигът на моя чичо Цвея Каракашевич, родом от Рума, който измъкваше провизии от немския офицерски клуб на улица „Френска“ 7, където работеше като „снабдител“. Куриозът, че по време на окупацията, благодарение именно на Цвея Каракашевич ядохме няколко пъти угоени шарани (които през нощта плуваха в голямата емайлирана вана на нашата баня) и че ги поливахме с френско шампанско, донесено от същия офицерски клубове Drei Hussaren („Тримата хусари“) не беше се, разбира се, изплъзнал от вниманието на редакторите на Енциклопедията. А според логиката на своята теория – че в човешкия живот не съществуват незначителни неща и йерархия на събитията – те бяха включили всички детски болести, които сме прекарали: заушки, ангина, магарешка кашлица, краста, както и появяването на въшки и проблемите на баща ми с белите дробове. (Диагноза, която съвпада с диагнозата на д-р Джурович – емфизема – последица от прекалено пушене). Тук ще видите и плаката на стълба за афиши при Баилоновия пазар със списък на разстреляните заложници; сред които има и негови близки, приятели и познати; имената на обесените борци за свобода, чиито тела се люлеят по електрическите стълбове на „Теразие“; думите на немския офицер, който му иска „auswais“ в ресторанта на гарата в Ниш; описание на сватбата на един четник във Власотинци, когато цяла нощ ехтят пушечни гърмежи.
Уличните боеве в Белград през октомври 1944 са дадени така, както той ги е видял от „Палмотичева“ в момента, когато по нея минавала планинската батарея, а на ъгъла лежал един умрял кон. Страхотният тътнеж на танковите вериги заглушавал за миг разпита на някакъв фолкдойчер на име Франьо Херман, чиито неистови молби долитали през тънката стена на съседната сграда, в която офицер Озне се явявал въплъщение на правдата и възмездието на народа. И автоматичната стрелба в двора на съседната къща ще отекне пронизително във внезапната тишина, настъпила след преминаването на съветски танк, а кървавото петно на стената, което баща ми ще види от прозореца на тоалетната и трупът на клетия Херман в поза на фетус, също ще бъдат отбелязани в Книгата на мъртвите, заедно с коментар на скрития наблюдател.
За Книгата на мъртвите историята е сбор от човешки съдби, съвкупност от ефимерни случки. Затова тук е отбелязано всяко действие, всяка мисъл, всеки животворен дъх, всяка кота, вписана в регистъра, всяка лопата, забила се в калта, всяко движение, помръднало тухла от развалините.
Работата на баща ми в Държавния кадастър след войната, когато земята отново се мери и вписва в книги, както след всички големи исторически обрати, тук е дадена с пълни подробности, както и би трябвало да бъде в една подобна глава: качество на земята, кадастрални книги, нови наименования на немските села и нови наименования на селищата, в които се настаняват заселниците. Нищо не е пропуснато тук: глината, която се лепи то гумените ботуши, купени от един пиян войник; тежката форма на диария, предизвикана от развалените сарми на някаква евтина гостилница в Инджия1; авантюрата с една босненка, сервитьорка в Сомбор; падането от велосипед и травмата на лакътя, недалеч от Чантавира; нощното пътуване с говежди вагони по линията Сента-Суботица; покупката на угоена гъска, която ще донесе у дома за новогодишните празници; запивката с руски инженери в Бановичи; ваденето на кътник насред полето, до някакъв кладенец; митинг, на който се измокря до кости; гибелта на Стева Богданов, геодезист, който досами една гора попада на неексплодирала мина и с когото ден преди това са играли билярд; появяването отново на въздушния акробат Алексич в небето над Калемегдан; тежкото алкохолно отравяне в селището Мракодол; пътуването в претъпкан камион по калния път от Зренянин до Елемир; конфликта с новия началник, някой си Шупут в землището недалеч от Яша Томич; покупката на един тон въглища „Бановичи“и чакането на опашка на Дунавската гара от четири сутринта при температура минус петнайсет градуса; купуването на маса с мраморен плот от битпазар; закуската с „американско“ сирене и мляко на прах в стола на „Босна“; болестта и смъртта на баща му; ходенето на гробища на Задушница.
Енциклопедията ни въвежда в атмосферата на времето, в политическите събития.
Страха, който ще обземе баща ми и онова мълчание, което добре си спомням, мълчание тежко и мъчително. Книгата тълкува като страх предаващ се като зараза: един ден баща ми разбрал, че Петър Янкович, негов роднина и колега от службата всяка сутрин в шест отивал в сградата на УДБА на разговор (вследствие доноса на някой си Драгович) и пристигал на работа със закъснение, с лице черно и подпухнало от шамари и недоспиване; и така всеки божи ден, рано сутрин, в продължение на около шест месеца, докато не си спомнил още някои хора, които споделяли неговите „заблуди“ относно руснаците и слушали Радио Москва.
Прескачам отклоненията – караници, одобрявания, ходене на балнеокурорт – цялата тази семейна история на дребно. Прескачам и вещите, които моят баща ще донесе у дома и които са описани в Енциклопедията с къщовническа грижовност. Ще спомена само радиото марка „Орион“, Събраните съчинения на Максим Горки, олеандъра в големия дървен сандък и кацата за кисело зеле, защото те мй се струват по-важни от всички останали дреболии, които също са изброени в Книгата, без да бъдат пропуснати и плата с хастар, който му купих от първата си заплата, и бутилката коняк „Марател“, която изпи за една единствена вечер.
Но Енциклопедията на мъртвите не се занимава само с материалните блага, това не е някакъв дневник за двойно счетоводство или инвентарна книга, нито пък именник както Книгата на царете или Книга „Битие“, макар че е и това: В нея се говори и за душевните състояния на човека, за неговия мироглед, за отношението му към Бога, за неговите съмнения относно съществуването на друг свят, за неговите морални норми. Но това, което прави най-силно впечатление, е онази уникална спойка между външно и вътрешно, акцентирането върху фактите от материалното, които след това логически се свързват с човека, с онова, което се нарича негова душа. И ако редакторите оставят без коментар някои неща като например монтирането на електроинсталация в камините през 1969 година, появяването на тонзура върху главата на баща ми или изненадващата му лакомия, приготвянето на разхладителна напитка от бъз по рецепта от „Политика“, то неговата внезапна страст да колекционира марки на старини те тълкуват като компенсация на продължителната му обездвиженост. Според тях разглеждането на марките през лупа е само част от онази приглушена фантазия, който често се крие у спокойните и стабилни хора, не много склонни към пътешествия и авантюри; частица от онзи притаен романтизъм на градските чада, който бе предопределил и отношението на баща ми към морето. (Защото той бе заменил пътешествията по далечни земи с приятно пътуване в света на фантазията, а интересът на първия му внук към пеперудения свят на марките за него бе само пред текст да не стане смешен в очите на другите и в собствените си очи).
Това е вече, както разбирате, онази част от духовния му пейзаж, която е съвсем близо до устието и където погребенията на приятели и близки стават толкова чести, че всеки човек, дори по-малко склонен към тихо медитиране и от баща ми, става философ, доколкото философията е размишление за смисъла на човешкото съществувание.
Неудовлетворен от живота си, разяждан от старческа меланхолия, която с нищо не може да се облекчи – нито с предани деца, нито с добри внуци, нито с относителното спокойствие на всекидневния живот – баща ми започна да мърмори и все по-често да си пийва. Тогава изпадаше внезапно в бяс съвсем необичаен за спокоен човек с блага усмивка като него. Ругаеше Бога, небето, земята, правителството и онези, които са му дали толкова мизерна пенсия, задето се е трепал цял живот, а от всички най-много ругаеше телевизията, която запълваше пустотата на вечерите му, внасяйки в дома му – безочливо, та чак обидно – голямата илюзия за живота.
На следващия ден, вече поуспокоен, започваше, сякаш каещ се, да храни щиглеца на терасата, да си приказва с него, да му подсвирква, държейки клетката високо над главата си, като че носи фенер в мрака на човешките неволи. Или пък, след като най-накрая си съблечеше пижамата, обличаше се охкайки, слагаше си шапката и отиваше на Централна поща на улица „Таковска“ да купи марки. А следобед, сърбайки кафето си, седнал на крайчеца на креслото, вземаше малки пинцети и заедно с внука си подреждаше марките в албуми.
Понякога, в часове на отчаяние, съжаляваше за отминалия си живот и мърмореше по старчески: как Бог не му бил дал да се образова и как щял да си отиде от тоя свят неук, без да види добро, без да види като хората ни морета, ни градове, без да види нищо от онова, което могат да видят образованите и богатите. Защото неговото пътуване до Триест завърши също така безславно, както и почивката му в Ровин.
Това беше първото му излизане зад граница през шейсет и шест годишния му живот. А и това второ негово пътуване се осъществи след дълги увещания и навивания. И пак се отбраняваше с аргументи, които бяха трудно оборими: че умният човек не отива в страна, чийто език не знае, че няма намерение да се занимава с незаконно пренасяне на разни стоки през границата и че хич не го интересуват макароните и киантите в Триест, че той с много по-голямо удоволствие би си пил вкъщи мостарска жилавка или бяло Вино от Прокупле, от обикновеното. И все пак успяхме да го склоним да си извади паспорт.
От това пътешествие се върна бесен и в ужасно настроение, измокрен и скаран с майка ми; обувките, които му купила в Триест, пропускали вода и го убивали, а милицията, някъде към Инджия, ги спряла за проверка и им претършувала куфарите.
Необходимо ли е да ви казвам, че това пътуване до Триест и дъждът, който се изливал, докато той стоял под стряхата на хотел Adriatico без чадър, нещастен като старо измокрено куче (докато майка ми на „Понте Росо“ се ровела из обувките), че всичко това е отразено в Книгата на мъртвите така, както би трябвало да бъде описан този епизод. Единственото, което му носеше известна утеха от онази злополучна екскурзия до Триест, бе покупката на семена за цветя, които видял изложени пред един магазин. (За щастие, на кесийките били нарисувани самите цветя, а и цената била ясно обозначена, така че му били спестени дългите разправии с продавачката). Следва списък на цветята в саксии и кашпи – на терасите към двора и улицата.
Някак си едновременно, подобно на цветна зараза, той започва да запълва свободното си време с рисуване на флорални мотиви навсякъде из къщата. Тази бурна експлозия на художническия му дар избухна съвсем неочаквано. Недоволен, както си беше недоволен от всичко: от начина, по който някакъв си пенсиониран офицер, пишман-бояджия бе варосал банята (пеейки си по цял ден „Козарчанката“, за да му идва по отръки), където останаха големи неравномерно боядисани повърхности, баща ми се заинати и засука ръкав. И тъй като не успя да отстрани тъмните петна от стената, реши да ги покрие с блажна боя, следвайки линиите, очертани от влагата. Така се появи първото цвете в банята, някаква голяма камбанка или водна лилия, дявол знае какво точно.
Всички го похвалихме. Идваха и комшии да видят майсториите му. А и любимия му внук не скриваше възхищението си. Така започна всичко. След това дойде ред на прозореца в банята, на който изрисува някакви дребни полски цветя, сини като метличина, но ги остави недовършени, някак окосени, така че цветният мотив, нарисуван направо на стъклото, създаваше илюзия за дръпната завеса.
Оттогава започна да рисува по цял ден, неуморно, без да изпуска цигарата от уста. (И в тишината се чуваше как просвирваха гърдите му, като мях.) Изрисува с някакви цветя, едва наподобяващи реалните, старите очукани сандъци, порцелановите абажури, бутилките от коняк, обикновените стъклени вази, стъкления сервиз за Nescafe, дървените кутии за цигари. С букви, с каквито се отбелязват имената на островите по картите, изписа на аквамаринова основа върху един голям сифон за вода имената на белградските кафани: Бриони, Бока, Чайка, Моряк, Зора, Сръбска кафана, Видин-капия, Стамбол-капия, Скадарлия, Трите шапки, Двата елена, Под липата, Трите грозда, Шуматовац, Седемте дни, Поход към Дрина, Калемегдан, Коларец, Отечество, Орачът, Обреновац, Опленац, Градът на Душан, Устието, Смедерево, Ловен рог, Въпросителен знак, Последен шанс.
На съставителите не се е изплъзнало от вниманието и необикновеното обстоятелство, че е починал точна на дванадесетия рожден ден на първия си внук. А са отбелязали и това, че баща ми се съпротивляваше да нарекат последния му внук на негово име. Вярвахме, че с това ще поласкаем суетата му и че ще го възприеме като жест на особена почит и внимание. Той обаче само промърмори нещо, а в очите му видях далечната сянка на ужаса, който щеше да проблесне зад очилата му година по-късно, когато щеше да му стане ясна неизбежността на края. Този низ от живи и мъртви, този всеобщ мит за смяната на поколенията, тази фалшива утеха, която човек си е измислил, за да приеме по-леко мисълта за смъртта, баща ми в онзи момент преживя като обида; като че ли с магическото действие, с което даваха неговото име на току-що роденото дете, макар да бе плът от плътта му, го отписваха от мира сего. Но тогава аз още не знаех, че е пипнал съмнителни израстъци в стомаха и че е подозирал, а може би и със сигурност е знаел, че в утробата му разцъфтява като, от луковица едно непознато отровно цвете.
В една от заключителните глави Енциклопедията дава и церемонията по погребението, името на свещеника, който го е опял, цветята, от които е направен венецът, списък на онези, които са присъствували на опелото в параклиса, броя на свещите, запалени за упокой на душата му, текста на некролога в „Политика“.
Речта, произнесена на гроба от Никола Бешевич, негов дългогодишен колега от Кадастралното управление (Другарят Дж.М. служи честно на родината, както преди войната и по време на окупацията, така и в следвоенния период на обновление и изграждане на нашето отечество, което превъзмогна разрухата и страданията (е дадена изцяло, защото независимо от някои пресилени и изтъркани фрази, независимо от риторичните спадове, тази реч на Бешевич, произнесена над ковчега на починалия другар и земляк съдържа без съмнение и нещо от внушенията, и принципите, които защищава великата Енциклопедия на мъртвите („Споменът за него ще живее от нине и до века. Вечна му памет!“)
Ето, тук би могъл да бъде краят, тук завършват и моите бележки. Няма да изброявам тъжния списък вещи, които остави след себе си: ризи, паспорт, документи, очила. (Светлината на деня болезнено блесна в празните стъкла на очилата, току-що извадени от калъфката). С други думи, всичко онова, което бе предадено на майка ми в болницата на следващия ден след като бе починал. Всичко това старателно е отбелязано в Енциклопедията, не е пропусната нито една-единствена носна кърпичка, нито кутията „Морава“ или пък „Илюстрованата политика“, в която кръстословицата бе отчасти изшарена с неговия ръкопис.
А после следват имената на лекарите, санитарките, посетителите, денят и часът на операцията (когато доктор Петрович го отворил и затворил, разбирайки, че операцията ще бъде излишна – саркомата вече бе засегнала жизнено важни органи). Нямам сили да ви опиша погледа, с който се сбогува с мене на стълбите на болницата ден-два преди операцията; в него бе слят целия му живот и целият ужас от съзнанието за предстоящата смърт. Всичко, което един жив човек може да знае за смъртта.
И така, премръзнала и обляна в сълзи успях да прелистя за няколко часа всички страници, написани за него. Нямах представа за времето. Дали съм в тази ледена библиотека цял час или навън Вече се е съмнало? Бях, казвам ви, напълно забравила за времето и мястото, на което се намирам. Бързах да запиша колкото се може повече неща за баща си. за да мога В часове на отчаяние да имам някакво доказателство за това, че животът му не е бил напразен, че в този свят все още има хора, които не пропускат да отбележат и оценят всеки един живот, всяко страдание, всяко човешко съществувание. (И това е все пак някаква утеха).
Изведнъж съзрях, някъде на последните страници, на които се говори за него, едно цвете, едно необикновено цвете, което на пръв поглед ми се стори, че е отпечатано като винетка или стилизирано изображение на растение, озовало се в света на мъртвите като екземпляр от изчезнала флора. В обяснението обаче прочетох, че това е основният цветен мотив в рисунките на баща ми. Започнах с треперещи ръце да прерисувам това необикновено цвете. Приличаше най-вече на голям обелен и разпукан портокал, по който се кръстосват тънки червени линийки като капиляри. За момент бях разочарована. Добре ми бяха познати всички рисунки, които баща ми бе направил през свободното си време по стените, дъските, бутилките и кутиите, но нито една от тях не приличаше на тази тук. Да, казах си мислено, дори и те могат да сгрешат. А после, след като прерисувах големия обелен портокал, прочетох последния абзац и изпищях. Събудих се вир-вода мокра. Тогава записах всичко, което запомних от съня си. И ето какво остана от всичко това… А знаете ли какво пишеше в последния абзац? Че Дж.М. е започнал да рисува в момента, когато у него се е появил първият симптом на рака. И че неговата страст към рисуването на флорални мотиви съвпада с развитието на болестта.
Когато показах тази рисунка на доктор Петрович, той не без учудване потвърди, че туморът в стомаха на баща ми е изглеждал именно така. И че метастазите несъмнено са се разпространявали в течение на много години.
Превод: Ани Дудева