Стоя на трамвайната спирка и се чудя накъде да тръгна. Изчел съм вестника от край до край и сега той лежи на пейката сякаш съм го забравил. Не съм. Нарочно го оставих.
А сега накъде да тръгна? Трябва да помисля. А за да помисля трябва да запаля цигара. А за да запаля цигара… Оглеждам се. Тук някъде продаваха цигари. А, ето, значи добре си спомням.
Подавам една банкнота през малкото прозорче на будката. В отговор от вътре се показва пакет с двайсет мисли опаковани в целофан. Целофанът е ненужен затова го хвърлям в калта. Пакетът с деветнайсетте цигари слагам в джоба на якето, а двайстата – в устата. Запалвам. Сега вече мога да се замисля и да реша какво да правя.
Облегнал съм рамо на една мръсна стена и съм се отплеснал, пушейки. Единственото което ме занимава е хубавия гъст дим, който излиза от МОЯТА уста и се гърчи В студения въздух. Не му се ще да се разсейва, но няма начин! Разсея се… Я пак да дръпна.
Пакетът В ръката ми твърди, че за половин час през главата ми са минали четири мисли. Дори не съм ги усетил…
– Много пушиш! – на минаване ми подхвърля една говорителка от телевизията, която със сигурност не познавам.
– Тия от телевизията за какви се мислят, бе… – измърморвам под нос. Това ме подсеща, че още нищо не съм измислил.
Паля петата цигара, която се оказва досущ като другите. Димът се кълби на една крачка пред мен, а на втора изчезва. Много внимателно го следя с очи с надеждата да направи нещо необичайно. Например да стане на кръгчета.
Най-после! Доволна усмивка разчупва замисленото ми лице. Две идеални димни кръгчета се люлеят пред очите ми. Не съм ги направил аз, защото не умея. Станаха от само себе си. Двете кръгчета ми дават знак да ги последвам. Правя го с удоволствие, защото това най-после е някакво решение.
Измамен съм. Кръгчетата издържат някакви си триста метра и се разсейват. Няма ги кръгчетата. Намирам се пред едно заведение за книги. Ами да. Ще се мушна тук и проблемът ми е решен. Мушвам се.
Вътре всичко е адски луксозно. Петдесетината бюра са масивни и вдъхват увереност у читателя. А читателите са в изобилие. Оглеждам залата, за да разбера дали това изобилие е оставило свободно място.
Достигам единственото празно бюро и сядам. Като стар чиновник назначен на нова служба доволно прокарвам пръсти по гладката дъбова повърхност. Бюрото е лакирано.
– Какво ще желаете? – чувам глас до себе си.
– Поезия за деца – отвръщам без да се обръщам.
Разчитам на изискания вкус на заведението, затова не поръчвам конкретен автор. „Имайте ни доверие!“– пишеше над входа. Имам добра зрителна памет.
Къде си затрих цигарите?… Разбира се – в последния джоб! Преди да започнеш хубава книга е чудесно да запалиш една цигара и да размислиш.
А, ето я и книгата: „Параграф 22“… оригинално!
Бързо разгръщам пукащите нови корици. Никога не съм ги обичал. Направо се захващам с първата страница, без дори да я погледна. Чак сега усещам колко съм бил гладен.
В заведението се носи приятното шумолене от късане и мачкане на хартия. Дъвченето не се чува. Тук идват само хора гладни за литература. Ама много гладни!
* * *
Така свършва една голяма любов… Той беше убит. Тя беше съсипана. Искаше да се самоубие (естествено…). Таван, бесило, примка. Опита неведнъж, но не успя, защото краката ѝ все достигаха до пода. Тя се отказа и прибра ластичното въже в гардероба. Човек трябва да е подсигурен за бъдещите трагедии.
* * *
Да обичаш значи да се раздаваш. И той го направи. Раздаде се. Заповядайте този крак! Вземете таза ми, обичам Ви! Приемете от мен това елегантно пръстче… Раздаде се. И нищо не остана от него. Изчезна. А подарените части поотделно изгниха и се размирисаха. „Обичта е миризлива работа!“ – обобщиха обичаните.
* * *
Любовта говорила на френски. „Любовта говори на френски!“ – доволни отбелязали хората. „Дрън-дрън!“ – казала любовта и станала полиглот. „Любовта говори на всички езици!“ – провъзгласили хората, доволни, че я разбират. Тук чашата преляла и тя млъкнала. Хората я засипали с думи с надеждата да изкопчат от нея нещо ясно и определено. Не успяли и заключили: „Кучка!“ И тя започнала да вие. Било нощ.
* * *
Любовта е бавно самоубийство. Най-добре разбра това нещастно влюбеният от втория етаж. Умря чак на седмия скок. Мъчителна история.
* * *
Пламенната любов отвори доста работа за пожарникарите. А докато хората прехласнати зяпаха огромните пламъци хладилните техници завършваха гениалното си изобретение – замразител за гъши сърца.
* * *
Любовта давала криле, казват хората. И той взе че повярва. Двайсет етажа свободно падане, докато разбере, че са го преметнали. Трупът му се преметна и замря до кофите за боклук. Приятелката му отлетя в неизвестна посока.
* * *
Ватманът се влюби. Без усилие изкара трамвая от релсите, за да я следва навсякъде. Полянки, тесни улички, заведения, киносалони – трамваят не я. изпускаше от поглед. ‘‘Колко било лесно да изкараш трамвая от релсите!“ – мислеше си ватманът и както си мислеше взе че свали хубавицата. След дългата целувка в тясната ватманска кабинка той се обърна напред и видя, че отново е в релсите. Спирка, втора, трета… „Досада!“ – изкрещя ватманът, глоби хубавицата, която се возеше без билет и я изрита от трамвая. После слезе и той.
* * *
– Каква нощ! – каза тя докато гледаше тревата.
– Ъхъ… – каза той.
– Каква луна! – каза тя докато се взираше в минаващите автомобили.
– Ъхъ… – каза той.
– Каква любов! – каза тя докато търсеше падналата си обица.
– Колко банално – каза той докато си тръгваше.
–Ъхъ… – каза тя и продължи да търси обицата си.