Сребристо-сивите мъгли на здрача се спускаха
над долината. Тъй като лунна светлина през облак
се прокрадва. Но нощ не бе това.
С мъгли сребристо-сиви на мрачна долина
се сливаха и мрачните ми мисли, в морета разлюлени
и прозрачни потъвах тихо и живота аз напусках.
И колко много призрачни цветя, и чашките, горящи
в тъмни блясъци. Храсталак, през който от топази
сякаш на топли струи се излива мъждукаща
червено-жълта светлина. И всичко бе изпълнено
с дълбок кипеж на меланхолна музика. И все пак аз го знаех,
макар да не разбирам, знаех, това смъртта е, превърната
във музика, копнееща тъй силно, сладка и пламтящочерна.
И сродна с най-дълбока меланхолия.
Но странно!
Безименна носталгия в мен за живота плачеше
безшумно, тъй както плаче някой, който вечер
от кораб надалеч понесен, с платна издути и огромножълти
по черно-сините води се плъзга и край града си
роден отминава. И уличките тесни вижда той, шума
на водоскоците долавя и мириса на люлякови храсти.
И вижда себе си – едно дете там нейде на брега,
очите му изпълнени със страх и всеки миг готови да заплачат.
И вижда светлина в прозореца на детската си стая.
Но корабът безмълвно го отнася, по черно-сините води се плъзга,
издул платната си със странна форма, тъй ярко и така огромно жълти.
Превод от немски: Калина Димитрова