Философското изследване на смъртта е неотделимо от тълкуването и разгадаването на мистерията на феномена „страх от смъртта“. Именно страхът от смъртта като израз на метафизическия страх пред Нищото е разкрит с особена сила след Киркегор и изпълва с невероятна мощ съдържанието н а философията на Хайдегер. За него страхът е нашият опит във възприемането на Нищото, фундаментът на съществуването ни; страхът разкрива основната структура на смъртта в човешкото битие. Смъртта не е червеят, който разяжда плода, а – както е при Рилке – същинското ядро на живота. „Да живее – пише Хайдегер – никога не означава нищо друго, освен да живее своята смърт. Щом някой вече е роден, той е веднага достатъчно стар, за да умре.“ С други думи – смъртта е самата структура на човешкия живот, който е битие-за-смъртта. „Автентичното битие за смъртта – продължава Хайдегер – т.е. крайността на временното, преходното, е скритата основа на историчността на човека.“
По този начин според Хайдегер страхът, респективно смъртта, е най-известният и явен фундамент на нашата индивидуалност. Още повече, че не е възможно да се споделя, смъртта, да става тя нещо общо като притежание; смъртта винаги и цялата е самотна и уникална. Прав е Едгар Морен, когато ни казва, че нито един философ до Хайдегер не бе успял така да задълбочи изследването на страха и неговата директна връзка със смъртта – „може да се каже, че хайдегеровият страх „препокрива“ частично това, което ние наричаме антропологическа инадаптация“. И тази антропологическа инадаптация към битието е за Хайдегер битието-за-смъртта, което само въвежда автентичността на човека. Автентичният човешки живот е този, който във всеки момент се знае обещан, обречен на смъртта и я приема смело, достойно.
Фаталната обреченост на човека и неговият неизмерим, изначален страх от смъртта, който прераства в спокойно приемане на нейната неизбежност, е един своеобразен израз на философски догматизъм. Като два „осакатени“ свода на една и съща пропаст са този именно Хайдегеров „догматизъм на смъртта“ и догматизмът на безсмъртието, отстояван от религиозния екзистенциализъм в своето прочуто „Есе за опита на смъртта“ Ландсберг например утвърждава, че „страхът ни разкрива, че смъртта и нищото се противопоставят на най- дълбоката и неизбежна тенденция на нашето битие; човешката личност в своята чиста същност не е съществуване към смъртта.“ А пропастта тук, чиито полуразрушени сводове са споменатите две догматични концепции – Хайдегеровата за смъртта и религиозната за „неизкоренимата тенденция у човека към безсмъртие – е Абсурдът: неиздържим, немислим, негоден за изживяване.
Този именно Абсурд се опитва да „задмине“ Сартр в критиката си на Хайдегер. Много сполучливо е образното сравнение на Морен, че в определен смисъл отношението на Хайдегер и на Сартр към смъртта и страха от нея е отношение съответно на един стоик и на един епикуреец – единият иска да обоснове своето отношение върху абсолютната антропологическа привързаност към смъртта, разкривана и фиксирана без прекъсване, а другият желае да фондира всичко върху момента на свободата, където е абсолютно игнорирана и надмогната тази толкова чужда смърт. Или с други думи: Хайдегер се опитва да елиминира всичко, което се обосновава вън от смъртта, а Сартр желае да елиминира всичко, което се основава върху смъртта.
Приносът на Сартр е в очистването на смъртта от хайдегеровските ѝ атрибути, той отхвърля нейния незаменим характер, изтръгва от смъртта дори монопола на идеята за крайността. „Човешката реалност – пише Сартр в своя главен философски труд – дори да е безсмъртен, аз бих бил краен, страхуващ се да избере, т.е. да отклони възможностите за една само възможност.“ Сравнявайки „своята“ смърт с тази на Хайдегер, Сартр подчертава, че тя не е „моята“ възможност, а отрицанието на моите възможности – „отрицание, винаги възможно, на моите възможности, вън при това от моите възможности.“ Смъртта не е никога това, което придава смисъл на живота, а напротив – това, което го лишава от всякакво значение. И ако ние трябва да умрем, то нашият живот няма смисъл, защото неговите проблеми не получават никакво решение в смъртта и тъй като дори самото значение на проблемите остава индетерминирано.
Започнал с опит да преодолее Абсурда, едната страна на който е Хайдегеровият догматизъм (на смъртта, Сартр стигна също до „общата абсурдност“ като фундаментална характеристика на живота: „Всичко съществуващо се ражда без смисъл, развива се и живее, отслабвайки постоянно, и умира случайно.“ Но Сартр не се отчайва от тази натъжаваща ситуация, защото в хаоса на разпадането той вижда да се появява, макар и самотна, но лъчезарна Свободата. Тя е възможна, защото крайността е разделена вече от смъртта. Ролята, която при Хайдегер се изпълняваше от смъртта, при Сартр се поема от свободата. И прав е тогава Морен, когато отбелязва, че цялата философия на Сартр е обзета от грижата да се спаси на всяка цена свободата – абсолютната, радикалната, постоянната свобода, която винаги е на мое разположение. При това Сартр не се интересува толкова от проявленията на тази свобода, колкото от нейното чисто и собствено „упражняване“ от човека. И ние вярваме на Сартр, защото той търси „експлозията на човешката субективност“ по пътищата на свободата, а не на смъртта, както е у Хайдегер.
Ала доколкото свободата при Сартр е индетерминирана и се обвързва еднозначно само с абстрактността на Избора, дефинира се от него като „участие“ и „абсолютно съществуване“ („човекът е осъден да бъде свободен“), то ние можем да упрекнем Сартр, че е придал на свободата „безумен смисъл“. Както впрочем упрекваме Хайдегер, че, определяйки смъртта като смисъл на живота, е направил от нея един „смисъл без смисъл“ В крайна сметка страхът, който „помага“ на човека да проумее своята антропологическа инадаптация, не може да намери своята истина в свободата, след като е изправен очи в очи със смъртта!
В по-ново време немалка част от изследователите приемащ, както сочи Х. Файфел, че „страхът от смъртта е универсална реакция и че никой не е освободен от него.“ Същият автор, като определя смъртта за една от най-съществените реалности на живота, критично се отнася към проникналите до голяма степен в нашето мислене и действие камфулаж и „нездравословно“ избягване на нейната неизбежност – даже думите „смърт“ и „умиране“ са избягвани в голяма част от ежедневната реч.
„Страхът от смъртта – пише Уол – както и страхът от сексуалността, когато е силно потискан, бива подложен на силно символизиране. Когато се страхуваме от смъртта, все по-силно и непрекъснато, ние всъщност често се страхуваме от някой ирационални, несъзнателен символичен еквивалент на смъртта. Така че страхът от смъртта е нещо двояко: реалистична загриженост, че един ден ще престанем да съществуваме, и, второ – множество други страхове, подчинени на страха от смъртта.“
Страхът от смъртта може да бъде и страх от живота, защото животът е „път без изход“, „хоризонтът е затворен“; грижата за живота, за неговото бъдеще изразява на едно последно равнище от анализа самото присъствие – настъпване на смъртта, защото тя е върховното, последното бъдеще, бъдещето на всички възможни бъдещи състояния. И ако страхът от настоящето може да се нарече Бъдеще, то страхът на всички страхове, последният от всички най-страшни страхове се нарича Смърт. Владимир Янкелевич разделя този страх на „две“: първият страх е страхът от бързо течащото време, от извънредно краткия живот и от тъй близката и предстояща смърт; вторият страх е този от твърде бавното движение и от твърде дългия път – тогава, когато животът ни е скучен и ние не сме намерили начина да ги осмислим.“
Но и тогава, когато и пълноценният живот неминуемо трябва да свърши, за да има ценност и смисъл – в този случай смъртта е желана и тя осмисля един достойно извървян път в живота. „Без едно ограничение на нашето време за живот – пише Янкелевич – нашите всекидневни актове не биха притежавали тази единственост и трескава неотложност, която ги характеризира, постоянното качество на избор и на фундаментално достойнство. Нашата собствена крайност е „уникален шанс“, който ни е предложен от живота, или, ако предпочитате, от смъртта.“
Самото това обективно ограничение на нашия живот от смъртта и съзнанието за собствената ни нетрайност придават неизбежно един дълбок хуманен смисъл на самата смърт като нещо дълбоко човешко и не непременно неприятно като преживяване. По този начин страхът от смъртта може да се „омекоти“, да приеме дори благородни черти. „Смъртта е най-човешкото – казва Ян Шчепански, много известен полски философ и социолог – най-личното нещо за всеки от нас… Хората, у които липсва съзнание за нетрайността на съществуването им, не могат да живеят пълнокръвно. Съзнанието за смъртта е условие за пълнокръвен живот и за разбиране на живота във всичките му измерения… Съзнанието, че смъртта ни съпровожда постоянно, не съдържа нищо парализиращо: то позволява да си изработим чувство за независимост и за правилна йерархия на стремежите, на действията.“
Съгласявайки се с това мнение, същевременно ни се иска да подчертаем и парадокса на смъртта. Тя ни държи будни, обути и готови за път, както още Монтен го е казал, индивидуализира ни, но съзнанието за нея предизвиква у нас, по думите на Е. Морен, и инфантилни реакции – та нали смъртта е единственото нещо, което е извън властта на човека, пред което той е тотално безсилен. Също както едно дете!