1. Знание за смъртта и гранична ситуация. – Смъртта като обективен факт на насъщието още не е гранична ситуация. За животното, което не знае за смъртта, граничната ситуация е нещо невъзможно. Човекът, които знае, че ще умре, има това си знание като очакване за един неопределен момент; но докато смъртта не започна да играе за него ролята си другояче, а не само като му създава грижата да я избягва, дотогава дори за човека смъртта не е гранична ситуация.
В качеството си на само живеещ аз преследвам цели, стремя се към трайност и устойчивост за Всичко, ценно за мен. Аз страдам от унищожението на реализираното благо, от гибелта на любими същества; свършекът е неизбежен опит за мен; но аз живея, като забравям за неизбежността му и за свършека на всичко.
Ако напротив, екзистрирайки в историческото съзнание за моето насъщие като явление във времето, аз съм убеден: че то е явление, но явление на възможната в това време екзистенция, то опитът за свършека на всички неща възхожда към тази явстваща страна на екзистенцията. Изстрадването на свършека се превръща в проверка за автентичността на екзистенцията.
При едно обективно разглеждане аз не мога да си създам неопровержимо понятие за необходимостта от смъртта и тленността. Но за екзистенцията това разчезване в явлението е нещо свойствено. Ако изчезновението го нямаше, аз, сега в качеството си на битие, бих бил самата безкрайна трайност и нямаше да екзистирам. Като екзистиращ в явлението, аз би трябвало да смятам осъществяването във времето и решението Във времето за абсолютно Важни, но изчезновението аз не бива да наблюдавам пасивно, нито да предизвиквам преднамерено, а трябва да го схвана, като вътрешно се съглася с него. Истината не е нито тежнението към смъртта, нито страхът от смъртта, а истина става изчезновението на явлението като настояще на екзистенцията. Приема ли насъщието абсолютно, като да е битието само по себе си, и обвържа ли се с него така, че да съм само настъщие в смяната на безпаметност и страх, аз загубвам екзистенцията. И обратно, загубвам се за нея, стане ли за мен явлението на насъщното толкова безразлично, че да започна да го презирам и да не се оставям да ме досегне нищо от изчезновението. В качеството на възможна екзистенция аз съм действителен само в насъщното си появление, но и в това появление – бидейки нещо повече от явление. Затова, макар в действителност да не мога да премахна като насъщност страданието от свършека, в същото време аз все пак мога да го преодолея в убедителността на екзистенцията, т.е. да остана господар над него. За екзистенцията смъртта е необходимостта на насъщието посред изчезването на нейното винаги същевременно неистинно явление.
Тези думи не бива да се схващат като обобщение; те не са такива; смъртта не е нещо обобщително, когато става дума за граничната ситуация, нещо обобщително тя е само като обективен факт. В граничната ситуация смъртта става исторична; тя бива или тази определена смърт на ближния ми, или моята смърт. Тя се преодолява не от общото разбиране за нея, нито от някакво обективно утешение, опазващо безпаметността ми с мними обосновки, а само в откровеността на едно убедило се в себе си екзистиране.
2. Смъртта на ближния. – Смъртта на ближния, на най-любимия човек, с когото комуникирам, е най-дълбокият сри в в явлението на живота. Аз съм останал сам, след като съм оставил умиращия сам в сетния му миг, без да мога да го последвам. Нищо не може да се върне; свършекът е веднъж и завинаги. Умиращият не може повече да бъде заговорен; всеки умира сам; самотата преди смъртта изглежда пълна, както за умиращия, така и за оставащия. Проявата на съобщност, докато има съзнание, тази именно болка от раздялата, е сетният безпомощен израз на комуникацията.
Но комуникацията може да има така дълбоки основи, че дори самият ѝ край при умирането да стане пак така нейно явление и комуникацията да запази битието си като вечна действителност. Тогава екзистенцията се преобразява в нейно проявление; насъщието ще е направило безвъзвратно скок напред. Простото насъщие може да забрави, може да се утеши, но този скок е като раждане за нов живот; смъртта е влязла в живота. Животът доказва истината на комуникацията, която надживява смъртта, като се осъществява такъв, какъвто е станал благодарение на комуникацията и какъвто сега трябва да бъде. Собствената смърт е престанала да бъде само празнотата на геената. Става сякаш така, че в нея аз, вече не изоставения, се свързвам с екзистенцията, която е била в най-близка комуникация с мен.
Абсолютната самота в липсата на комуникация радикално се различава от самотата вследствие смъртта на ближния. Първата е безсловесната липса в качеството на съзнание, когато аз съм неведом за самия себе си. Обратно, с всяка комуникация, осъществила се някога, абсолютната самота е премахната завинаги; истински обичаният остава екзистенциално настояще. Унищожителният копнеж на останалия жив самотник, телесната непоносимост на раздялата са въпреки всичко някак защитени в явлението, докато отчаянието на изначално самотния не може всъщност да оплаче никаква загуба, но е беззащитно в копнежа по непознатото битие. Действителната загуба на това, което го е имало, за която аз, сетивно насъщния човек, не мога да намеря утеха, се превръща благодарение на възможната за мен вярност в действителност на битието.
Ако смъртта на другия е екзистенциален потрес, а не само обективен, съпроводен от партикуларни движения на емоционалността и интересите процес, то с него екзистенцията се сродява с трансценденцията: със смъртта се разрушава явлението, а не самото битие.
Всепроникващата ведрост е възможна, когато се основава на неизчезновена болка.
3. Моята смърт. – Смъртта на ближния има всеобхватен характер и може да стане гранична ситуация, в случай че този ближен е единствен и неповторим за мен. Дори тогава обаче решаващата гранична ситуация си остава моята смърт, само моята, тая единствена, съвсем не обективна смърт, която в общи линии е неведома за мен.
Смъртта като процес може да е налице само като смърт на другия. За моята смърт аз не мога да имам опит, мога само да добивам опит в отношение към нея. Мога да преживея телесните болки, страха от смъртта, ситуацията на привидно неизбежната смърт и да избегна опасността: Неотменното е невъзможността на опита за смъртта; умирайки, аз изстрадвам смъртта, но никога не добивам опит за нея. Аз или вървя право към смъртта при Връзките ми на жив човек с нея, или изстрадвам стъпало по стъпало цял един процес, който може или трябва да доведе до смърт. Но мога да умра и без тези познания. Като такива те все още не са израз на граничната ситуация.
Досегнатият от ограничеността, свършека и разрухата, в насъщието си аз все пак откривам възможност как да се върна от бездната отново към себе си; в обречението си аз мога да бъда подарен на себе си под формата на преподновена увереност в самия мен, без да знам как става това. Но умирайки, когато вече няма връщане назад, аз изстрадвам своето абсолютно неведение, понеже от нищото аз не оставям след себе си каквото и да било повече, за да бъде удовлетворено битието на живия образ за самия мен, сега стоя пред нищото като пред вцепеняващата ме точка на моето насъщие. „Останалото е мълчание“ Но това мълчание в неведението е също като че воля да съм неведом за това, което не съм в състояние да знам, въпросът, който наместо с отговор, благодарение на който да бих знаял какво съм аз в смъртта и в живота, е свързан по-скоро с изискването към мен да водя и да поставям на изпитание живота си пред лицето на смъртта.
Така настоящето на граничната ситуация на смъртта за екзистенцията ни принуждава да удвоим в деянието целия опит за насъщността: което остане същинско пред лицето на смъртта е било сторено екзистентно; което отпадне, е само насъщно. Получава се нещо като потъване на екзистенцията, когато пред лицето на смъртта аз отричам да има каквото и да било важно нещо и почна да се отчайвам нихилистично; смъртта престава да бъде гранична ситуация, когато стане обективно унищожение и всепоглъщащо нещастие. Екзистенцията сякаш заспива пред лицето на смъртта, защото смъртта служи не за да разбуди от дълбините ѝ възможното за нея, а за обезсмисляне на всичко.
Аз се загубвам в чистото явление, когато се придържам към абсолютното като към нещо безкрайно трайно, като към нещо абсолютно, – към трайността като такава, когато страхът и грижата относно крайните цели ме завладеят, наместо да са само необходимият медиум на насъщността, в който аз да се въззема; когато се оставя жаждата за живот, ревнивостта, волята за изява, гордостта да ме пленят в насъщността, без да преоткрия себе си в тях, където инак като сетивно същество мигом загивам. Всъщност всичко сторено е сторено в света като насъщности е незначително в крайността на изтлението. Ако обаче едно деяние стане същинско явление на екзистенцията, то и обективно най-безобидното може да има тая тежест. Тогава смъртта става огледало на Екзистенцията, защото ако екзистенцията е съдържателността на насъщието, всяко явление трябва да бъде изчезновено. Затова смъртта се приема в екзистенцията, но вече не като философска спекулация и съобщено на думи знание за нея, а като потвърждение за самата нея и като релативиране на чистата насъщност.
За екзистиращия в граничната ситуация смъртта не е нито близкото, ни чуждото, нито враг, ни приятел. Тя е и двете в движението през отразяващите се взаимно образи. Смъртта престава да бъде потвърждение за съдържателността на екзистенцията, ако тя се сдобие с еднозначно праволинейно поведение спрямо нея: не в строгата атараксия, която се оттегля от граничната ситуация с неподвижността на станалата вече недосегаема пунктуална самодостатъчност; не и в отречението на света, което се заблуждава и утешава с фантазиите за друг, отвъден живот.
За неограничената воля за живот, която вижда света и самата себе си позитивистично, взема трайността като абсолютен мащаб на битието, неизбежността на смъртта става основание за безнадеждно отчаяние. Безпаметността при съзнанието за неопределеността на мига, в който ще настъпи, я оставя да се изплъзне незабелязано от него.
Ако безусловната воля за живот не може да се откъсне от граничната ситуация с помощта на забравянето, то тя преформира смисъла на смъртта като граница. Тя би искала сякаш сама да си внуши, че страхът от смъртта се основава на чиста заблуда, която може да се премахне с помощта на правилно мислене. Тая заблуда се основавала на представите за някакво мъчително битие след смъртта, каквото всъщност нямало, или на страха от процеса на смъртта, който като такъв е напълно незабележим, тъй като болката е присъща на живия и няма болка, от която не можело човек да се върне към живот. Нещата се свеждали до това да си изясним: ако аз съществувам, я няма смъртта ми, а ако съществува смъртта ми, то мен ме няма; затова моята смърт изобщо не ме засяга. Всяка от тези мисли е правилна и оборва действително необоснованите, стимулиращи виталния страх представи; но никоя не е в състояние да премахне ужаса дори само пред мисълта за небитието. Те сякаш че гледат смъртта в очите, но предизвикват само една още по-дълбока безпаметност в недрата на същинското. Игнорира се, че аз имам да довеждам още неща до край, че още не съм готов, че трябва да поправя много нещо, но преди всичко, че ми се натрапва пак и пак едно съзнание за битието като чисто насъщие, което става безсмислено с представата за абсолютния свършек, че следователно като чиста тленност всичко е безразлично. А когато на преден план се изтика това, то с изкривяването на смисъла забравянето получава още една възможност в представата за сетивното, времевото безсмъртие: аз добивам друга форма на насъщност, в която продължавам започнатото, душата ми блуждае през тези форми на насъщност, от които само една е настоящата. Поднасят ми се доказателства за безсмъртието и аз се задоволяват дори само с вероятността им. Ала не само че всички доказателства за безсмъртието са грешни и безнадеждни, че вероятността в такава абсолютно важна работа е противна на здравия смисъл, ами дори нещо повече, те доказват пряко смъртността. Емпирически животът на душата ни е свързан с телесни органи; опитът за съня без сънища показва в негативна, ретроспективна светлина ненасъщието; опитът за зависимостта на спомена от мозъка при някои заболявания показва възможността за телесен живот дори при умиращата душа. Всичко, което е за нас насъщността, е определено от сетивния свят, спомена, от волята и съзнанието. Ако все пак мислещият човек, който толкова често се е улавял в заблуда, след като малко допреди това е смятал знанието му да е несъмнено, не се предава на скептичност по отношение на себе си дори в случай на такава увереност в собствената смъртност, той с критична смелост заявява: твърде невероятно е да има безсмъртие, при което има предвид безсмъртието като траене във времето в някаква сетивна форма на насъщност в континуалността на спомена с нашия настоящ живот.
Смелостта в граничната ситуация е да се придържаш към смъртта като неопределена възможност на самостойностното битие. Да се смята за неистинна смелостта пред лицето на рисковете, представите за ада и пъкления огън и за мощта на църковните средства за помилване е нужно всъщност само там, където човекът отрано ги е приел като действителност в жизнената си субстанция, докато инак те биха могли да преподновят мощта си само в състояния на пълна неустойчивост, ако падне до нивото, на което по отношение на трансценденцията може да се действа със страх по силата на познатото „за всеки случай“. – Смелостта по отношение на смъртта като свършек на всичко, което има за мен действителност като нещо видимо и подвластно на спомена, се редуцира до един минимум, ако посредством сетивни представи за отвъдното смъртта се премахне като граница и се превърне в чист преход между формите на насъщието. Тя е загубила ужаса от небитието. С истинското умиране е вече свършено. Сладостта на насъщието, която естествената воля за живот смята за толкова страшно да види как изчезва, отново става видима в друг образ, а надеждата вследствие на гаранции от авторитативен вид – едва ли не знание. Смъртта е превъзмогната с цената на загубата на граничната ситуация. Противно на това, смелост е да умираш истински без самозаблуди.
4. Двата вида страх. – За волята за насъщие страхът от ужаса от небитието е нещо неотменно и остава сетното, ако насъщието е абсолютно всичко, а не само схванато в определения смисъл на явстващата действителност като живот в света със спомен и съзнание. Противно на завоалирането на страха с представи за някакво сетивно безсмъртие, е радикалното схващане на Нищото, което остава от смъртта, доколкото си мислиш за сетивното насъщие. Само от това Нищо за мен може да дойде убедеността в истинската екзистенция, която се появява във времето, но не е времева. Тази екзистенция познава друго отчаяние от небитието, което въпреки виталното си насъщие тя може да овладее в контраст с неговата свежест и пълнота едновременно. Страхът от екзистенциалното битие е дотолкова различен в качеството си от страха пред виталното ненасъщие, че въпреки еднаквите за тях думи, небитие и смърт, истински господстващ може да е само единият страх. Единствено убедеността, изпълваща екзистенциалния страх, може дарелативира страха за насъщието. Въз основа на убедеността в битието на екзистенцията е възможно да се овладее жаждата за живот и да се намери покой преди смъртта – безревностност в знанието за свършека. Обаче ако в историческото съзнание комуникацията не е осъществила някаква вяра в сигурността на битието, изгледът за биологична смърт довежда до пълно отчаяние: тогава изглежда, сякаш са възможни само още живот в безпаметността и завоалиранията или празно неведение. Ако по такъв начин емпиричното насъщие стане абсолютно, а екзистенциалният страх бъде изтикан встрани, то усилията трябва да се насочат срещу всякаква възможна съвест на екзистенцията, само и само за да се живее на всяка цена. Жаждата за живот релативира екзистенциалният страх, унищожава екзистенцията и поражда безнадеждния страх от смъртта.
Дори в равновесието на пълното неведение, екзистенциалната убеденост в битието не може да бъде утеха за волята за живот, която се придържа към насъщието, докато има насъщие. Този страх не може да бъде унищожен с каквото и да е знание, а може само да бъде снет в моментното настояще на екзистенциалната действителност: в сърцатостта пред смъртта на героичния човек, който залага свободно главата си; в рискуването на живота, когато на ясното съзнание на един или друг човек е отредено да знае и да иска да се отъждестви с някаква кауза и, убеденост в битието си, да може да каже: ще стоя тук до последно; навсякъде, където екзистенциалната действителност отправя към смъртта взор в съзнанието за битие, което се появява във времето и може да знае себе си само като явление във времето, но в него само има убедеността, че има някакво изначалие, без да го знае.
Но тъй като всекидневието не е все пак най-високият ни връх, в екзистенциалната ни истинност винаги остава двойствеността: на страха от смъртта и удоволствието от живота, от една страна, и на все по-нарастващата убеденост в битието, от друга. Готовността да посрещнеш смъртта е спокойното поведение, в което говорят все още и двата момента. В него животът се преодолява, без да е презиран; болката от смъртта трябва да се изпитва отново и отново, екзистенциалната убеденост може да се добива все отново и отново. Животът става по-дълбок, екзистенцията – по-убедена пред лицето на смъртта но за живота има опасност да загуби заради страха самия себе си в пустотата, където екзистенцията се потъмнява; който е бил смел, основавайки се на спомена за самия себе си си дава възможно най-решителен тласък, но познава границите на своята свобода.
Смелостта не е възможна като стоическо спокойствие в стабилна дълготрайност, защото в нея екзистенцията би се изпразнила откъм съдържание. Двусмисленото насъщие, в което истинската свобода не съществува в наличност, изисква, щото убедеността да се добива постоянно от болката. Който не открие в някакъв смисъл отчаянието при загубата на най-любимия човек, загубва екзистенцията си, също както този, който потъва в отчаянието, и който забравя ужаса от небитието – също както този, който загива в страха, роден от ужаса. Убедеността в битието идва в дар само от отчаянието. При нашето съзнание за битие има тази особеност, че съществува само който е гледал смъртта в лицето. А значи, който е рискувал самия себе си като явление.
5. Двата вида смърт. – Двойствеността на страха за насъщието и страха за екзистенцията показва ужаса от смъртта в двояк образ, веднъж като насъщие, което не е собствено насъщие, и втори път като радикално небитие.
Насъщието, което въпреки всичко го има в небитието на екзистенцията, там става ужаса на един безкраен живот без възможност, без действеност и съобщителност. Аз вече съм умрял и трябва да живея вечно така; аз не живея и като възможна екзистенция изстрадвам мъката, че не мога да умря. Покоят на радикалното небитие би бил избавление от ужаса на тази дълготрайна смърт.
Но ако в насъщността ми това небитие стане за мен примамливата смърт, с оглед на която живея, то аз съм се откъснал от всичко, никой човек не може да ме заинтересува, в душата си аз все едно че вече съм отнел живота си.
Небитието, което е абсолютно несъществуващо, става за екзистенцията ужас дотолкова, доколкото тя е предала в насъщието си възможността.
Осъществената възможност обаче изпълва живота, който с възрастта може да стигне дотам, че да се насити на живота. Без по-нататъшно бъдеще той има покоя като битие в насъщието, без да познава насъщността след смъртта нито като въпрос или насъщо небитие, нито като ужас. Ужасът съществува дотолкова, доколкото не съм живял, т.е. не съм бил решителен и поради това не съм се сдобил с битие на себичността си; покой – дотолкова, доколкото съм осъществил възможността. Колкото по-решително е била изпълнена, и то не за да се знае по света, но в убедеността, че себичността ми има битие, колкото повече възможността се изчерпва, но не заради пропуските ни, а в полза на действителността, толкова по-близо стига екзистенцията до поведението да умира на драго сърце като насъщност, да отива при своите мъртви.
Ако обаче заплашващото ме небитие се оттласне от завършеността на екзистенцията и наместо към нея се върне отново към насъщието, към повика да му се насладиш колкото се може още по-бързо, то това, според израза, е само едно връщане към чистото насъщие: да ядем, да пием, че утре ще сме мъртви. В безкрайното наслаждение от насъщието, което бързо се изчерпва и започва само да се преповтаря, това поведение остава в безизходица. Нещата не се свеждат до това, че безнадеждното насъщие се разтяга настрани и се повтаря само като насъщие, а че благодарение на решението завършва в самоотъждествяване с историческата действителност. Само под формата на верността повторението не е безкрайност, а завършеност.
6. Защитеността в смъртта. – Смъртта става дълбина на битието не като покои, а вече като завършеност. В обективното мислене необходимостта от смъртта не може да се види като нещо принадлежащо към живота, но при все това съзнанието за тази принадлежност е неизличимо. В живота всичко постигнато е като мъртво за нас. Нищо завършено не може да живее. Доколкото се стремим към завършеност, ние се стремим към готовото като че към мъртво. Затова в живота завършеното е партикуларно за нас, то е стъпало и изходна точка. Това, което допреди е изглеждало цел, става средство за живот. Животът продължава и заема все нови пространства. Да доведеш самия живот до завършеност е мисъл, противна на здравия разум. Взет като представление за другите, някой живот може да има характера на нещо завършено, но в качеството си на действителен живот го няма. В живота продължава да има напрежение и цел, неадекватност и незавършеност. Доколкото активният живот се движи към своята собствена завършеност, той се движи към собствената си смърт. Действителната смърт е всъщност нещо насилствено, тя пресича изневиделично; тя не е завършване, а свършек. Но въпреки това спрямо смъртта екзистенцията се отнася като към необходимата граница на възможната за нея завършеност.
Все пак тази мисъл не е достатъчна, за да се изясни, че най-същинският живот е насочен към смъртта, а безжизненият живот е страх от смъртта. Смъртта от любов в екстаза на младостта изглежда, че може да антиципира като безвъпросен и наивен хероизъм на равнището на безсъзнателното това, което на равнището на съзнателност и отговорност се явява като по- категорично и по-ясно като активния хероизъм да отстоиш. Но в смъртта от любов е антиципирано нещо, което не проговорва вече в тоя активен хероизъм на риска: дълбината на смъртта като собствено битие, възможността, щото височайшият живот да иска смъртта, наместо да се бои от нея. При повдигане булото на явлението се вижда една истина, смъртта се открива не като граница, а като завършеност. Той е съвършеното, в което потъва всичко, което е изглеждало като битие в насъщието. Но такива постановки са проблематични, а недоразбирането им – необходимо. Не за несмелото неможене да изстрадваш живота, не за омразата към самия себе си, не за разгулното размесване на блаженство, мъчение и смърт, не за изтомената нужда от покой става дума. Смъртта може да има дълбина, само ако не бягство те води към нея; смъртта не можеш да я искаш заради чиста непосредственост, нито пък външно. Дълбината означава да отпадне характерът ѝ на нещо чуждо, да мога да се приближа към нея като към своя основа, и в нея да има завършеност, но от непонятен вид. Смъртта беше по-малко от живота и изискваше смелост. Смъртта е повече от живота и дава закрила.
7. Изменчивост на смъртта с екзистенцията. – Няма устойчива позиция спрямо смъртта, която да може да се нарече правилна. По-скоро поведението ми спрямо смъртта се изменя със скоковете на новото, постигнато от живота, така че мога да кажа: смъртта се изменя с мен. Затова човекът не изпада в противоречие със самия себе си, когато се държи о живота с всички фибри на съществото си, предпочита всяка действителност на насъщието пред сянката, изпълнила небитието, както и когато презира живота, обичайки го в противоречивостта и глупостта му; когато изглежда да се отчайва от смъртта и осъзнава пред лицето на смъртта същинското си битие; когато не разбира, но все пак се доверява; когато вижда Нищото и все пак е убеден в битието си; когато съзира в смъртта приятел и враг, отбягва я и копнее до нея. Единствено като факт смъртта е вечно една и съща даденост, и не престава да бъде такава в граничната ситуация, но е променлива в образа си, съществува така, както съществувам аз в дадено време като екзистенция. Смъртта не е веднъж за винаги това което е, а е част от историчността на моята проявяваща се екзистенция.
Преводът е направен по: K. Jaspers. Philosophie II. Existenserhellung. 1956 г., стр. 220-229.
Превод: к.ф.н. Радосвета Теохарова