(Вече тихо е на Вън!)
– Моля те, недей повече, Бети! Спри се вече, чуваш ли? Подлудяваш ме с това твое непрекъснато желание да флиртуваш с песента, божествения ти глас, всъщност ти в него ли си влюбена, а Бети? Колко време стана откак се познаваме, а нищо… Отвори ми, Бети! Чуваш ли? Смили се… Но тихичко, тиха бъди, да не ме усетят вашите… Бети?! Бетинко, мила, хайде миличко… Бетенце мое… Ох, пак започна… Гадина… Проклета да си, проклета да си ти, и нощта, и всичките ти нощи, зюмбюлено сини, както ти все говориш, пукница да ги стигне макар! Бети, отвори ми, моля ти се! За мъничко само, чу ли? Позапри сега тази твоя песен, пуста да опустее… Кое време е!… Ще разбудиш я ваште, я комшиите… Де ще се дявам сетне, а? Кажи ми къде, а?… Хубава е, хубава и свободна е дяволската ти песен, толкоз хубава, че ми прималнява чак от сладост, ала знаеш ли, крила да ми бяха пораснали – триста пъти по-добре, да се махна от теб, на омагьосващия ти глас кукиш да покажа и от обичта си поп ара да надробя… Бети… Прости ми, нервно ми е просто, мъчно ми е, а тъй ми се иска да съм тебе…, в тебе, Бети… Моля те, не се сърди… Ако искаш пък – запей! Да, запей тази твоя песен!… Аз тук ще се скрия, нейде в зюмбюлите ще се приютя, ей тъй, да те чувам, но моля те… Недей повече, не се подигравай с душата ми, ето на, всичко ти сринах, и последните замъци и мъжкото ми самолюбие превзе, а с тази твоя песен достойнството ми, мнимото и него разфасова… Защо ме измъчи? Толкова време вече стана оттогава… Помниш ли, Бети? Цъфтяха зюмбюлите във вашата градина, земята цялата се превърна в дихание, котките залиляха с бебешки гласове страстниците свои, а нощите раздиплиха нежността си, поръсена с майския шепот на некалесани надежди… А, Бети? Заспа ли, Бети? Кажи ми… Не, всъщност… Но защо спря, а? Да, да, по-добре е, макар и да ми се сърдиш, но виж сега, по-добре е така… Тихо е, Бети! Бетинко… сърдиш ми се значи! Ето на, сърдиш ми се, а хубаво е все пак, спокойно е някак без тази тъжно .прелестна твоя, зюмбюлена песен… Недей, и аз няма да чувам, – ще забравя, – да ти досаждам ще престана, умолително да гледам към твоята вратничка, белким те зърна – и туй няма да го праввам… Важното е да е тихо… Да я няма песента ти, няма значи тебе да те има и всичко ще се утъпче, а накрая споменът ще стане мъничка пухкава птичка, която уморената ми памет ще разпердушинва всеки път щом понечи да звънне гласът ѝ в душата ми… А ти, да… ти тогава велика артистка, възхищение, почести, театри, премиери, едно-друго и по телевизията после… Виждал ли съм я, ще си кажа… Не!? Песни ли? Песен… ами песни мнооо…го по света… И никоя не е родила зюмбюлени нощи, че да му пораснат на човека крила и душата му да се втурне в дебрите на извисеността; дето разправят, да ти замиришело на пролетни ухания или пък да те даряла песента с възторзите на летежа и усещането за свободата… и дрън-дрън… приказки от котешки измислици… Я по-добре да не си пека душичката на тоз огън… Бети ли… да, такава мила беше тя, загърната цяла в розовите си одежди, с тъпичко сребристо-кафеникаво шалче, флиртуващо с вятъра, с вятъра развей-праховеца, Бети, донесъл първите зюмбюлени въздишки във вашата градина и сгодил се с първата ти песен…
– Всички отдавна са заспали, Стив, само аз будувам… Чаках те, Стив, ти си, нали мили… Ох, страх ме е! Откога не си идвал Стив, мили, защо те нямаше, никакъв не се обаждаш!… Вече се застуди и нашите не ме пускат навън… Тъй те искам, а ти как разправяш… Защо да те мъча, Стив… Нали виждам колко жертви правиш за мен… А пък песента, аз нарочно пея, Стив, да ме чуват… Те тъй са свикнали вечер да се упражнявам и после да си лягам… Нашите си мислят, че тъй ми е добре, щом съм си попяла, значи ми е весело, значи ми се живее. А те не се и сещат за тебе… Стив, страшно ми е мъчно… Ама на тебе ще се оставя, чу ли, Стив? Завинаги! Ще ми се… Ще се махнем далече-далече оттук, ще ти пристана и сам-саменички нейде ще идем, свободни, свободни и волни…, сред много зюмбюлени прелести и…
– … море от зюмбюлени надежди, би казала ти! Колко хубаво е Бети с тебе! Ама виж, то вече е късно, много е късно, затова по-добре спри вече… Не пей!… Отвори ми, Бети… Не ме измъчвай… А тази твоя тъй хубава зюмбюлена песен, аз на нея не съм ѝ свикнал, не съм привикнал. Чак ти се дразня понякога като почнеш…
– …Днес се събуждам уж, а утрото пак такова, майско ли, юнско ли, Стив, нали ги помниш нашите прелестни утрини…
– …огърлици на щастие, Бети, копнежи – нанизани бисери…
– и да… и блеснало слънцето в съня ми, облива ме, гали ме, а ние в градината… Разбуждат се пролетни цветя, отърсват перца, леко им е, ведро им е значи, само едно-единствено с червени бузки и жълти лунички навсякъде, гуреливо и с черно ширитче около главицата, прегърбено едно, скумрудесто, стои само то горкото и листенцата си за слънчева милувка не разтваря… Що си се оклюмало такова?, запитваш го ти… „Дойдоха, вика, свиха си гнезда, ей там беше нейното… Научиха се всички да летят, ала едно падна от гнездото и си счупи крилцето… В пазвата ми го положи майката, хем вика да го пазиш, да го топлиш… Триста заръки заръча… Отидоха си, ама ха днес да се върнат, ха утре да се върнат, няма ги, никакви ги няма… А аз се уморих право да ти кажа… Дотегна ми… Не съм свикнал аз така, нали разбираш, то все пее, все нещо в мене човърка, все чопли, каканиже… Ама тая нощ се реших… Няма да го пусна! Свил съм си листенцата и няма да го пусна навънка… В мен да остане! Защо, викам си, да ме издава… И на мен ми се живее, а така все впечатление правя. Ще си кажат: „толкоз шумно, толкова странно звънтящо цвете-щурче“… Пък само аз ли се намерих баламата, да вардя песнопоеца, па има и други… Та аз ли съм най- глупавият? Себе си да опазя е къде, къде по-добре… И после Стив, ние тихичко отминаваме и вървим, вървим…
– Бети, отвори ми! Само за мъничко да се стопля в легълцето ти, чу ли, Бети?
– …хванати ръка за ръка и вървим, и ти спираш за миг, проронваш сълза, Стив, а аз, ликуваща в душата си зарад твоята доброта, запявам някаква нежна, зюмбюлена песен…
– Бети, опомни се! Обич моя, говори, пак ще говори ме, ала пусни ме, не ме измъчвай…
– Когато облаците забулят луната, късна доба настане, приближи се, затаи се зад зюмбюлите заспали на верандата ни бяла…
– Слушам те мила, най-после, най-после, най-после…
– … и остани така! И аз така! И устните ни само за обич ще мълвят… И няма да се докоснат телцата ни, и целувки в сърцата ни само ще се разтапят, целувки некалесани, зюмбюлени надежди…
– Ох, недей така, Бети! Банална ставаш с твоите зюмбюлени дивотии! По-тихо, по-тихо говори, да не събудиш вашите! Полудя ли,Бети? Нощно време сме, никой не пее посред нощ… Правилникът позволява до десет и половина… Запри се! Зюмбюли!… Вятър и мъгли… Зюмбюли… пфу…
– … И ти ще си тука, Стив., и аз ще съм тука… И никой не ще ни пречи… Не ще повярва, че зюмбюлите пеят…
– Колко сладка е нощта! Целият искам да съм в теб, с теб, сега и завинаги… Тихо да е само… Мир и любов да настане… Ти не се натъжавай, Бети! Хубава си, хубава е много и тази твоя песен, вдън земя да се провали макар, че мира не ми даде тоз твоя глас, ами кат селски ергенин да офтикясвам и все към вашата къща да поглеждам… Отначало, като се бяха ококорили тез ваште зюмбюли, и кат те зърнах там сред тях, в миша дупка се сврях, тъй ме досрамя, ама защо, не мога ти каза. После ти заставаше до прозореца, запяваше, а аз – съсипан бях, унищожен… Кожата ти – нежност неразнежена, черни мъниста – очи от нечий слънчев гердан, в розовите си пижами накипрена, усмихната си пееш, приседнала досами зюмбюленото синьо на вашата веранда., Слабинка една такава, кротинка… Недей, виках си, Стив, не се приближавай, ще го стреснеш туй съкровище, ще го уплашиш. Обикалях като шантав, планини, гори, ливади, катерех островърхите покриви… мислиш, че се превземам, ама тъй беше, кълна ши се във всички звезди опашати... Да я гушна, виках си, през девет планини в десета да я пренеса, в миша дупка да я скрия – вечно да е моя, ала само песента ти, Бети, от нея не знаех как да се избавя… Притеснявах се някак… Защо толкоз обичат песента и се радват, и пение хората слушат, и се правят на свободно-волни-произволни, а аз защо така…? Чудех се просто! Къде ли не ходих, отрада де ли не подирих? Завирах се в най-тъмните потайности на битието, молех за разтуха пройдохите-скитници по улиците, котешки въздишки ме застигаха, паветата хвърляха мрачни погледи върху ми… Понякога изведнъж се срещахме сякаш, вплели ръце тичахме, беряхме цветя – твоите любими зюмбюли, и бяхме забравили, и нямаше помен от твоята песен и беше тихо, тихо…
– Неспуснал се мрак ще се спусне, всички злини неприспани ще приспи по земята, мисли на влюбени-търсещи само ще бродят…
– … и с приумица своя ще ни покоси прегладняла за обич нощта и няма да усетим кога сме заспали… Бети…
– И ти много ще вярваш в мен и аз в теб, Стив, и всеки ще си казва колко много той вярва в другия, дори другият да не вярва в другия!… И ще цъфнат зюмбюлите в нашата градина, цяла земята ще се превърне в дихание, котките ще залилеят с бебешки гласове страстниците свои, а нощите раздиплят щели нежността си, поръсена с майския шепот на некалесани надежди…
– Тихо, Бети! Не запявай! Няма да издържа… Вдън земя да потънеш дано, нокти разбесувани да те дращят в несвяст… Спри! Не пей! Защо посред нощ? Ще ни чуят! Не трябва! Та не разбираш ли, че никой не иска да те чува, Бети никой не бива да ше чуе… Бети!?! Бети! Тази тъй раздипляща песен, тя ще ни издаде, в гори тилилейски да…
– … с овлажнели очи като срамежлива през облак луна, и устни, Стив, с изпънати кат струни мустачки…
– … да те запратят пак ти е малко… Обич моя! Спри! Ще ни хванат! Не сме женени!. Чу ли? Проклета да си, проклета да е нощта, отвори ми, ако ще е гарга -рошава да е, проклети да са всички проклетии за по-накратко и по-нагладко… Отвори ми! Отвори!
– Песента ли ражда свободата, Стив, тебе ли родила радост моя, мое отчаяние… И няма да я има песента вече, Стив… Успокой се, любов моя… Ще бъдем сами, сами и свободни ще тичаме, берейки зюмбюли, пухкаво-сини и тихи, тихи зюмбюли… Неспуснал се мрак ще се спусне… С приумица своя ще ни подмами прегладняла за обич нощта,… Стив…
– … Отваряй, мило либе, целуни ме… Мелодраматично ако трябва го стори… Ала тихичко да бъде, Бети, тихо, защото вече тихо е навън… Никой не бива да ни види! Никой! Разтвори прегръдки обич моя, приюти ме…
– … Колко хубаво е, че дойде, Стив… Ще бъдем като всички…, ще забравя, че съм пяла, няма да мечтаем, няма да желаем, само ще живеем, ще живеем… Тихо е, тихо ли ще бъде, сънуваме ли ще зюмбюлени въздишки на мечтателите-хора, Стив или кротко тихи, тихи, тихи… Ела, Стив… Ела!…
———-
– Бети?! Бети, заспа ли мило? А?… Не можах да изтърпя песента, па макар и притихнала, ала за това няма свидетели, не е ли глупаво, а? Никой нищо не е видял, заглъхнала песента, а се дразня… Споменът за нея сякаш ме прави да желая да бъда свободен… Все пак хубаво е, че е тихо навън… Есента е тука тиха… Докога ли? Бети, тя беше,… ти беше толкова мила, загърната цяла в розовите си одежди, разрошени от вятъра, вятъра-безсрамника, Бети, разбъркал първите зюмбюлени въздишки и сгодил се с първата ти песен. Чуваш ли ме, обич моя, сладост моя, мое мъничко мишле… Завий се, Бети… Ще простинеш, утрините веч са хладни… Сега през септември понякога пада слана… Как бързо минава нощта, когато е тиха… Бети, трябва да вървя, мило… Съмва се… Спинкай мила, спинкай… Навън е толкоз тихо веч,… ухае на зюмбюли сякаш…
——–
– Мамо-о-о-о! Мамо-о-о-о!
…ЦЪФНАЛИ ЗЮМБЮЛИТЕ…
– Какво има пак?
…ЗЕМЯТА ЦЯЛАТА СЕ ПРЕВЪРНАЛА В ДИХАНИЕ…
– Ела, ела бързо!
…КОТКИТЕ ЗАЛИЛЕЛИ С БЕБЕШКИ ГЛАСОВЕ СТРАСТНИЦИТЕ СВОИ…
– Що, какво става?
…НОЩИТЕ РАЗДИПЛИЛИ НЕЖНОСТТА СИ…
– Ела, ела мамо, моля те!
…ПОРЪСЕНА С МАЙСКИЯ ШЕПОТ…
– Стив е изял канарчето!
…НА НЕКАЛЕСАНИ НАДЕЖДИ…
– Пак някой е забравил клетката отворена!…