Америка и нейното население са съществували десетки хиляди години преди исландските мореплаватели, Колумб и редица други европейци да ги „открият“, разкъсвайки оковите на невежеството, в които живее Старият свят. Тъкмо в тези предколумбови време на индианските народи създават и развиват разнолики култури, в това число и разноезична литература. Мнозинството европейци, които в ранната фаза от колонизацията на Америка прекосяват Атлантика, тласкани или от стремеж към религиозна свобода, или от неясната мечта за богатства и материално замогване, все още не са се отървали от старите си етноцентрични предразсъдъци. Сравнявайки европейската цивилизация и култура с нейните разнообразни изразни стилове с това, което намират в Новия свят, те са поразени от културната „слепота“ на местното население и по тази причина не съумяват да оценят значението, духовните и естетически ценности, уникалната храброст на литературата, създавана от коренните американци.
Ето защо в стандартните трудове по история на литературата под „местна литература“ се разбира книжнината, създавана от европейците-християни и най-вече английските колонизатори и техните потомци. Тази теза надделява и до днес, независимо от растящото разбиране за ролята и значимостта на индианската култура, независимо от все по-големия брой индиански имена, навлизащи през последните десетилетия в американската литература (Скот Момадей, Джеймс Уелч, Луиз Ърдич и др.). Определяйки Колумбовите дневници като архитип на американската разказвателна проза, а прекосяването на Атлантика от Европа до Америка – като неин генетичен мит, проф. Харълд Каплан в книгата си „Демократичният хуманизъм и американската литература“ (1972) ориентира интересите си единствено към неиндианската следколумбова американска литература и литературна история. Естествено, всеки знае, че индианците са съществували много преди Колумб да е сънувал за тях, но малцина, за съжаление, са онези литературни и културни историци, които ги приемат за литературни и културни фактори. Повечето са напълно слепи за тяхното присъствие и значение. Как иначе да си обясним следната фраза на поменатия Каплан: „Било е лесно да се забравят индианците – били са незначително население и за първите заселници не са представлявали нищо, което да напомня за цивилизация.“?
Фактите обаче сочат, че митовете за генезиса на американския континент са индиански, че живеещото там от незапомнени времена индианско население съвсем не е било така малобройно. Във връзка с изопачаването на историята, етнологията и антропологията, струва си да цитираме един от ранните американски антрополози, Даниъл Бринтън, който в книгата си „Американската раса“ (1891) посочва: „Американска раса е онази, която вече е населявала целия Нов свят, когато европейците са го открили за себе си. Членовете на тази раса популярно се наричат „индианци“ или „американски индианци“, тъй като Колумб е смятал, че откритите от него острови са част от Индия. Оттогава тази грешка се повтаря. За етнографа обаче те са истинските „американци“, именно тяхната раса е „американската“ раса.“
В многовековното си минало американските индианци създават не само широкомащабна традиционна литература (според някои изследователи, като например Уилям Брандън, ако се съберат пръснатите сега образци на индианската литература в писмена форма, обемът им ще бъде няколко хиляди тома), но продължават и през нашия век да творят лирика и проза на английски език, чиито начала все така идват от митологичните спомени и традиции на техните национални групи и племена, но облечени в съвременните форми, които са също толкова жизнена част от съвременната американска литература, колкото и творчеството на американците от не-индианско потекло. Любопитното тук е, че индианските митове са неделимо свързани в многовековния си исторически опит с посока, противоположна на европейското преселение от изток на запад, т.е. в индианската споменна съкровищница движението на племената е ставало от запад на изток, от далечния азиатски произход към съзряването в американския континент. Съвременната американска поетеса-индианка Лезли Силко описва този процес в поемата „Молитва за Тихия океан“:
Пропътувах океана далечен
от югозападната си земя на пясъчници
до неукротимата синя вода,
огромна като първородния мит.
Бледа,
бледа вода в жълто-бялата светлина
на поелото на запад слънце, към Китай,
където се е родил и самият океан,.
Трийсет хиляди години,
откак индианците дошли през океана,
носени от исполински морски костенурки…
Вятърът носи листата зелени,
пръстта под нозете е влажна,
защото е погълнала дъждовните капки,
долетели от Китай.
Както обяснява Силко, в легендите за произхода на индианците често се среща образът на мъжката костенурка-праотец, пренесла на гърба си през Берингово море червенокожите хора от Азия до Америка.
В историческия опит на ранните европейски колонисти съществува един основен и неизличим факт – дотогавашното присъствие на индианците. За да се заселят в американския континент и да установят политическа и културна хегемония, както католическите конкистадори от испански произход, така и протестантите в Северна Америка повеждат продължителна завоевателна война срещу индианското население. По този повод в книгата „Възраждане чрез насилие: 1600-1860“ (1973) Ричард Слиткин пише: „Първите колонисти виждат в Америка случай да възстановят своите богатства, своето самочувствие и властта на църквата и нацията. Но средствата за това възстановяване в последна сметка се превръщат в средство за насилие, при което митът за съживяването по пътя на насилието става една от основните метафори на американското развитие.“ За колонистите е от съществено знамение да преструктурират своите ценностни идеи, схващанията за религия и закон, както и външните форми, в които си представят своята роля и място, за да оцелеят в новите земи. За свой дълг те смятат и занапред да бъдат верни на английското си наследство и затова им се струва далеч по-лесно да определят културната си идентичност по пътя на отрицанието. Индианските войни, както са известни в „бялата“ история изтребителните походи срещу индианците, фактически изравят една култура срещу друга и дават чудесна възможност това определяне да се извърши по пътя на отхвърлянето, унищожението. Като се противопоставят на индианската култура, пуританите търсят символичен начин да преутвърдят английската си принадлежност. В тази враждебност към индианците се крият корените и на цялата по-сетнешна уестърн-литература и култура на американците, а изтребвачът на червенокожи се превръща в национален герой. За това, впрочем, до голяма степен допринася и фактът, че откъснати от родните си страни, преселниците от Европа скъсват и с традиционните, класически национални герои и в условията на Новия свят се оказват изведнъж без никакви национални легенди и митове. Така се появяват генерал Къстър и Кит Карсън, а заедно с тях и огромен фиктивен персонаж, чиито единствени „заслуги“ към Америка е избиването на червенокожите. Така се появява и митът за „зверствата“ на индианските племена, дълго време запълвал страшните сънища на белокожите деца и станал един от най-доходните сюжети на холивудската индустрия. Може би едва с „Големият малък човек“ американското кино съумя да коригира тази догма.
Дълго насажданата погрешна представа за девствени земи с почти незначително население се поражда всъщност като опит да се пренебрегне истинското физическо присъствие на индианците, да се отричат заварените културни ценности, само защото не са християнски, а оттам – да се породи оправданието за избиването на местното население (и на практика, и в литературата), а убийците да бъдат закичени с ореолите на герои на християнска Америка (всъщност тази политика се води още от времето на испанските конкистадори). В подобен психологически климат става твърде трудно да се доловят истинските стойности на индианската култура и литература и години наред тази културна „слепота“ изопачава литературната история на САЩ.
В историята на индианските народи и племена в крайна сметка наблюдаваме един парадокс: от една страна, поддържаният през миналите векове геноцид, чиято цел е американският индианец като отделна историческа и културна единица да бъде сведен до незначително малцинство, и от друга страна, окончателният провал на тази политика. Макар с ограничени територии (т.н. „резервати“, които практически са чисто и просто етнически региони и далеч не концентрационни заселения) и доста намалели на брой през миналите векове, индианците в САЩ се запазват, вече числеността им значително се увеличава, но като че най-главното в този процес е не само запазването, но и развитието на тяхното културно наследство, както и създаването на нови литературни традиции. Съвременният американец с любопитство и интерес открива индианската литература, отделни писатели и поети, етнолози и антрополози, художници и културолози проявяват все по-засилен интерес към културния свят на индианците.
За да получим ясна представа за редица тенденции и мотиви в литературата и изкуството на индианците, необходимо е все пак да отправим бегъл поглед назад, към предколумбовата ера. С целия си арсенал от изследователски методики и научни процеси, разработени през последните десетилетия, съвременната археология измества все по-назад във времето заселването на индианските народи в американския материк. Все още, разбира се, има различни догадки за това кога и как е станало заселването, но повечето учени са съгласни поне в едно: главният миграционен поток е преминал от Азия през Беринговия проток. В книгата си „Първите американци“ (1973) Робърт Клейборн твърди, че първите преселници ще да са го пресекли, когато това е било възможно без кой знае каква плавателна техника, т.е. някъде преди 25 000-40 000 години. Трябва да се има предвид, че черепът на Лосанжелоския човек, намиращ се в Музея на Университета в Южна Калифорния, по аналитичен път е бил датиран 21600 г. пр.Хр. Намерените при Луивил (Тексас) груби каменни брадви и клинове са отпреди около 30 000 години. Археологът Майкъл Коу („Първата цивилизация на Америка: откриването на олмеките“, 1968) отбелязва нещо твърде съществено за индианската литературна история – археологическите изследвания са показали, че още по времето на олмеките се наблюдава първата фаза в еволюцията на писмеността, една стъпка напред от пиктограмите. Според него жреците на олмеките вече са разполагали с книги от такова зародишно писмо.
Ако археолозите се убеждават, че индианската цивилизация е съществувала отпреди хиляди години, не по-малко значителни са изчисленията на демографите, все повече убеждаващи се, че до неотдавна посочваните цифри за числеността на местното население по времето на Колумб са фрапиращо неточни. Доскоро американските ученици биваха информирани, че броят на индианците едва ли е надхвърлял един милион души – факт, който умишлено скрива жертвите от изтребителните операции на белите, да не говорим за донесените от Европа епидемии. Антропологът Хенри Добинс изчислява, че при откриването на Америка индианското население в северния континент се е движело между 9 800 000 и 12 250 000 души, а за целия Нов свят като цяло (Северна и Южна Америка) – около 90 000 000 души.
В предколумбовата индианска литература са съществували не само устни традиции. Според мексиканския учен Мигел Леон-Портийа, индианците са притежавали в писмена форма върху листове от дървесни кори и еленови кожи всевъзможни текстове – митове, легенди, исторически хроники, ритуални химни, поезия, диалози, наченки на драматургия, правителствени и религиозни документи, прокламации и др.п. Ето защо едва ли ще бъде правилно да се смята, че литературата на американските индианци е изцяло устна, или че е някакъв вид фолклорна традиция (макар и да включва фолклор), или пък, че е примитивна литература. Тя отразява целия античен комплекс от първоначалните американски цивилизации в различните етапи на тяхното развитие и в разнообразната стилистика и ритмика на многобройните езици. За нещастие, в южната половина на континента са били запазени само фрагменти от тази литература, тъй като след испанската конкиста на Мексико църковните Власти и мисионерите-францисканци са смятали ранните индиански писмени паметници за „езически“ и са ги подлагали на масови изгаряния.
Белите заселници още дълго не ще могат да се избавят от мисленето с понятията на културния геноцид. В 1889 г. тогавашният министър на Вътрешните работи на САЩ получава доклад от Т.Дж. Морган, председател на Комисията по индианските въпроси, който в строен ред излага осем „прости и ясно определени“ свои убеждения, второто от които гласи: „Логиката на събитията изисква възприемането на индианците в живота на нацията не като индианци, а като американски граждани.“ С традиционния американски демократичен жаргон в третата точка се утвърждава мисълта, че всеки индианец трябва да бъде третиран като човек, „да му се осигурят човешки права и привилегии“, но в четвъртата става безпогрешно ясно, че утвърждаването на индивидуалните свободи е всъщност прелюдия към отхвърлянето на всички колективни права на индианците като етническа и културна общност: „Индианците трябва да се съобразяват с навиците на белия човек – мирно, когато поискат, и насила, ако потрябва… Начинът им на живот трябва да се съобрази с нашата цивилизация.“ По тази причина много от ранните индиански писмени творби, закрепени с помощта на английския език, говорят за известна конформистка асимилация. В тях липсват стилът и темите на автентичната индианска литература, имитират се образците на стандартната английска книжовност.
За отбелязване е обаче, че самостоятелното етническо и културно развитие на индианските племена в Северна Америка е било горещо защитено от такива колоси на „бялата“ американска литература като Ралф У. Емерсън („Дневници“, 1836), Хърман Мелвил („Моби Дик“, „Мошеникът“) и най-вече Уолт Уитман, който в поезията и прозата си възторжено възпява физическата и душевна красота на американския индианец. В едно свое писмо от 1883 г. по случай 333-та годишнина от основаването на град Санта Фе в Ню Мексико той изтъква колко дълбоко погрешна е политиката на асимилация и национално потисничество и призовава „разумната част от американското население“ не само да уважава, но и да поддържа развитието на автохтонния индиански народ.
———–
Най-ранните образци на индианска литература, запазени до наши дни, са легендите, историческите приказки, обредните песни (религиозни, трудови, бойни). В средните и северните райони на континента за периода от късната есен до пролетта е било характерно всяка вечер индианските родове да се събират ида слушат разкази от по-възрастните, да ги повтарят в хор ида изпълняват всевъзможни припеви. Както свидетелствува един от първите индиански историци, Джордж Копуей с рождено име Каги-га-гахбоу (1818-1863), главатар на племето Оджибуей, легендите са имали огромно влияние върху младите и в оформянето на характера, и в националното им самосъзнание. По този начин са се създавали както национални, така и социални навици. Езикът на Оджибуей е бил всъщност общ език на голямата племенна група Алгонкин и се е говорел почти в цяла Северна Америка. Той се е използвал и от племената, населяващи източното крайбрежие по време на Колумбовите пътешествия.
Познавачите твърдят, че този език е притежавал богатства, с каквито едва ли са могли да се похвалят други индиански езици и диалекти: сила на израза, музикалностна слога, семантична лиричност. Така например, за да се опише една буря на английски език, ще са необходими десетки прилагателни, докато индианският термин е само „биуасам-муг“ – понятие, в което се включват представите за непрекъснато сияние от светкавици, тътен, шумове, хаос, премятане и въртене на облачни маси и още много други характерни за бурята белези. Ето още примери: „анунгока“ – небеса, обсипани със звезди, „си“ – бълбукаща върху каменно дъно вода. Езикът Оджибуей не е притежавал писменост, но са запазени редица пиктограми, с чиято помощ са били записани огромно количество текстове.
Особено място в индианската литература заемат устните легенди и песенно творчество на голямото племе Чейени, основната сила в известния многоплеменен съюз, който нанася историческото поражение над войските на генерал Къстър край р. Литъл Биг Хорн на 25 юли 1876 г. Голяма част от този фолклор е събрана от известния индиански историк Джон Стои-в-Гората (1884-1967), издал книгата „Чейенски спомени“(1967), от която тук предлагаме легендата „Когато белият човек изгуби очите си“.
Когато белият човек изгуби очите си
Веднъж, както си вървял, Белият човек срещнал един индианец. Индианецът бил жрец и вършел чудеса. Ще погледне върха на някое високо дърво и ще каже:
„Нека очите ми се качат на върха!“ Тозчас очите му изхвърчавали от орбитите си и увисвали на върха на дървото. Сетне жрецът продумвал: „Нека очите ми се върнат на мястото си!“ Очите му полетявали обратно и той наново проглеждал. Като видял това, Белият човек изпаднал във възторг. Толкова му се дощяло и той да постъпва така, че чак се разплакал. „Защо моят брат не ми предаде тази сила?“ Най-после жрецът го съжалил: „Добре – рекъл, – ще ти дам тази сила. За мен не е трудно, но ти ще трябва да внимаваш: можеш да го правиш само четири пъти на ден. Забравиш ли това, ще ти се случи нещо лошо.“ Белият човек се съгласил и жрецът го научил на своя майсторлък.
Тръгнал радостен Белият човек, повървял що повървял и скоро стигнал едно високо дърво. „Нека очите ми се качат на върха!“– казал той. Очите му тутакси се намерили на дървото. Но тъй нищо не виждал. „Нека очите ми се върнат на мястото си“ – рекъл, те се върнали и той наново прогледнал. Зарадвал се Белият човек и малко по-нататък повторил фокуса. Но си казал: „Сега ми е за първи път днес. Предишното беше само за опит.“
Повторил чудото, потретил го, а на четвъртия път си казал: „Дотук станаха три пъти.“
Скоро сред дърветата забелязал тълпа хора. „Братя! – провикнал се Белият човек. – Елате да видите какво ще направя! Чудо, на което ме научи брат ми, индианският жрец.“ Приготвил се той и гръмко се провикнал: „Нека очите ми се качат на онова дърво!“ И очите му полетели към върха. Народът бил смаян. Той отново се провикнал: „Нека очите ми се върнат на мястото си!“ Но не станало нищо. „Да се върнат очите ми!“ – повторил той, но очите му все тъй си стояли на дървото. Уплашил се. „Върнете се! Върнете се!“ – повтарял той. А хората взели да му се присмиват. Тръгнал тогава като слепец и опипом се добрал до един храст, под който легнал и заспал. Щом се пробудил, усетил, че по главата му пълзят мишки. Хванал една в ръка и взел да ѝ се моли: „Мишленце, сполетя ме нещастие, очите си изгубих. Дай ми едно от твоите, та пак да прогледна.“ А мишката рекла: „Очите ми са много малки за тебе.“ „Няма значение – казал Белият човек, – Дай едно колкото да си виждам пътя.“ И не пуснал мишката, додето не му дала едното си око.
Окото било толкова мъничко, че с него едва забелязвал откъде идва светлината. Но и това му стигало. Тръгнал през гъсталака и по едно време край някакво поточе се натъкнал на един бизон. „Братко бизоне – примолил се той, сполетя ме нещастие. Окото ми е много малко, едва се оправям. Моля ти се, дай ми едно от твоите.“ А бизонът отвърнал: „Очите ми са много големи за тебе.“ „Няма значение – казал Белият човек. – Дай ми го, колкото да виждам светлината.“ Дал му бизонът едното си око, но било толкова голямо, че не могло да влезе в орбитата, та останало вън, на челото му. Светлината изведнъж станала толкова ярка, сякаш право в слънцето гледал. Заболяло го, но какво друго да стори? Продължил с едно мъничко оченце и с едно голямо око и накрая се прибрал у дома си.
Жена му излязла да го посрещне, „Я виж каква си я свършил!“ – викнала тя.
– Ех, бели човече, трябваше да се пазиш от тоя жрец. Току-виж другия път си се върнал с опашка и рога!“ „Права си“ – отвърнал Белият човек.
——
Богати устни традиции и обширен фолклор притежават и групите от племенната формация Сиу (българската транскрипция „сиукси“ е неправилна!). Те са населявали предимно двата щата Северна и Южна Дакота, където и днес имат обширни земи и поселения. В началото на нашия век там се ражда известният Джон Файър с рождено име Тахка Уще, което в превод означава Куция Елен. Почти самоук шаман, той си поставя за задача да съхрани редица стари религиозни и битови предания и през 1972 г. издава книгата „Животът на един жрец Сиу“. В нея намираме не само оригинални текстове, а и богат етнографски материал, свързан с орнаменталната символика и йероглифната семиотика на индианците. Ето откъс от тази книга:
Кръгове и четириъгълници
Какво виждаш тук, приятелю? Само една обикновена стара тенджера, почерняла от сажди, с вдлъбнатини от удари. Поставена е на огъня върху старата печка за дърва, водата клокочи, надига капака и бялата пара се вдига до тавана. Във врящата вода има късове месо и тлъстина и много картофи.
Тази стара тенджера едва ли носи някакво послание и ти едва ли ще се замислиш за нея, освен това, че гозбата ухае приятно и ти напомня, че си гладен. Може би се тревожиш, че тази гозба е от кучешко? Не се тревожи! Това е телешко, най-обикновена, всекидневна храна.
Но аз съм индианец. И се замислям за такива обикновени, всекидневни предмети. Врящата вода е дошла от дъждовния облак. Тя представлява небето. Огънят е дошъл от слънцето, което стопля всичко живо – хора, животни, дървета. Месото представлява четироногите създания, нашите братя-животни, които се жертвуват, за да живеем ние. Парата е духътна живота. Тя е била вода, а сега се намира на небето, ще се превърне отново в облак. Това са святи неща. Ние от племето Сиу непрекъснато разсъждаваме за всекидневните неща, които в мисълта ни се съчетават с духовното. В света около нас ние виждаме много символи, които ни разкриват смисъла на живота. Една наша поговорка гласи, че белият човек навярно гледа само с едното си око, затова вижда толкова малко. Виждаме неща, които ти няма и да забележиш. Ние, индианците, живеем в един свят от символи и образи, в който духовното и всекидневното са едно цяло. За теб символите са обикновени думи, изречени или написани в книга. За нас те са част от природата, част от нас самите – земята, слънцето, ветровете и дъждът, камъни, дървета и животни, дори дребните насекоми като мравките и щурците. И ние се стараем, да ги проумеем не с главата, а със сърцето, достатъчен е само един намек, за да разберем смисъла…
Погледни този колан. Правила го е баба ми. Казваш, че е хубав и аз ще ти го дам. Но той е нещо повече от хубав, той разказва цяла една история. Виждаш само черти, триъгълници и ромбове, но това е разказ. Ромбът ♦ представлява перото, дадено на воина да го носи след като е извършил героично дело. Тези отворени четириъгълници
са следи от конски копита и показват колко коне са били взети от неприятеля. А тази форма
означава убит в битка кон, чийто ездач е бил спасен от дядо ми. Това пък
е красивата пеперуда, кацнала върху рамото на една хубава жена. Тези стъпала нагоре и надолу
са далечната планина.
Символизмът ни помага да пишем без азбука. С помощта на символите ние може да изкажем дори абстрактни неща и то така точно, че всеки да ги разбере. Две такива разтворени ръце са нашият знак за мир.
За нашия индиански начин на мислене основен символ е кръгът. Природата е пожелала всичко да бъде закръглено. Телата на човешките същества и животните нямат ъгли и ръбове. За нас кръгът означава общуването на хора, които са насядали около огъня в кръг – роднини и приятели, обединени в мир от лулата, която обикаля в кръг от ръка на ръка. Селата ни също са били построявани в кръг. Шатрите ни са кръгли и в тях хората са сядали в кръг. Така кръг във кръг и пак в кръг са били наредени и седемте лагерни огъня на Сиу, нашата нация. А тя е само част от вселената, също кръгла – земята е кръгла, слънцето е кръгло, звездите са кръгли. Луната, хоризонтът, дъгата – кръгове в кръгове в кръгове, без начала и без край.
—–
Една от най-характерните черти на индианската литература е фактът, че тя се противопоставя на европейските стандарти за литература изобщо. Естествено е европеецът (или неговите потомци в Америка) да тълкува това творчество в рамките на познатата му терминология. По тази причина мнозина бели изследователи на американската индианска литература са бивали склонни да прилагат определения като „примитивна“, „дивашка“, „езическа“. Най-често поставяният етикет е обявявал тази литература като фолклор, макар с този термин да-може да се определи само част от устната традиция, която е била достояние на широките индиански маси. Големите митични и церемониални цикли на индианските народи в Америка не са нито примитивни, нито пък са позната само на високообразовани, специализирани лица, изтънко запознати с философското, мистично и литературно богатство на племето. Тук се включват разкази на метафизични, духовни и дори космически теми, отразяващи духовното минало и „мистериите“ на племенната група, трансрационални свещени истории. Голяма част от тази литература се е съхранявала единствено в паметта, не е била широко позната на „непосветените“ и по тази причина постепенно се е изгубила с изчезването на едни или други племенни групи. Още по-характерна отлика на индианската литература от европейската традиция е, че в основните схващания за вселената, а оттам и за духовния живот на племето, между западния европеец и индианеца съществуват големи различия, дори на равнището на фолклора.
В предговора си към автобиографията на Джеронимо (1829-1909), известния главатар на апахите, Фредерик Търнър характеризира индианските култури в Америка като статични – едно схващане, нямащо нищо общо с индианския възглед за нещата. Индианската поетеса и критичка Пола Гън Алън, преподавателка в университета на Сан Франциско, отбелязва по този повод, че както всеки индианец знае, целият живот е жив, т.е. динамичен, неделима част от Великия дух. Племенните културни системи са статични само дотолкова, доколкото всяко движение е свързано с всички останали движения, т.е. те са хармонични, уравновесени и обединени. (Впрочем такова схващане застъпва в книгите си и вече поменатият Скот Момадей.) Те обаче не са статични, тъй като приемат и допускат промяната. Ако съществуват някакви постоянни стойности, те са плод на това, че индианецът признава основната хармония между всички неща, че ги приема с еднаква значимост в общата схема на света, като отхвърля белезите на противопоставяне, дуализъм, изолационизъм и други характеристики, присъщи на не-индианското мислене. Докато християните приемат, че бог е отделен от човека и постъпва според желанията си, без творческото участие на нито една от своите твари, индианецът заема в мирозданието динамично, градивно и отговорно място, давайки същата, ако не и по-голяма привилегия на своите братя, на скалите, дърветата, зърното и всички животни. Индианецът участвува в съдбата на всички равнища, включително и в това на Творението. В неговата вселенска система няма йерархична стълбица на съществованието (земята и растенията на най-ниското стъпало, животните – на по-високо, а човекът, особено „цивилизованият“ – на най-високото). На всички същества се гледа като на братя, сродници, всички рожби на Великата Тайна, деца на една Майка. В индианската философия липсва дуалистично разделение, не се прокарва твърда и непроницаема граница между материалното и духовното – на двете се гледа като на два израза на една и съща реалност: животът просто притежава две проявления, които са взаимно заменими, а в много случаи – идентични аспекти на една и съща действителност. Пола Г. Алън отбелязва, че в това отношение най-близка аналогия трябва да се търси в Айнщайновото разбиране за материята като особено състояние на енергията.
За не-индианците човек е единичният интелект на съществованието. За по-абстрактния и по-малко интелектуално объркан индианец човешкият интелект произлиза от самата природа на съществото, а то по необходимост е разумно във и за себе си. Навярно тази идея води началото си от вече цитираното схващане за една динамична, кръгова вселена, в която всичко е взаимосвързано, принадлежи към едно голямо семейство, следователно присъщото на човека е, естествено, присъщо и на всички останали живи същества. За белокожите вселената е разделена на две части – естествена (природна) и свръхестествена, като човекът няма реално участие в тях, тъй като не е нито животно, нито дух. Свръхественото се възприема като нещо отделно от хората, а природното – тъй, сякаш хората са нещо отделно от него. Такова схващане по Необходимост е довело белия човек до позицията на отчуждение от света, в който живее. За мисленето на индианеца подобна изолация е абсолютно нелепа. Всеки разказ, песен или церемония припомня на индианеца, че той е част от едно живо цяло и че всички части на това цяло са взаимообвързани, тъй като са равноправни елементи от него.
—–
В културата, а оттам и в книжнината на американските индианци, значително място заема хуморът. А един от най-добрите пътища към разбирането на един народ е да се установи и изучи онова, на което той се смее. В хумора животът получава нови определения, става по-приемлив. Иронията и сатирата предлагат неподозирани възможности за вникване в колективната душевност и често изместват традиционните и сковани представи. Един от големите съвременни индиански учени, Вайн Делория (член на племето Сиу от Южна Дакота, професор по етнология и етнография), предлага в няколко последователни свои трудове („Къстър загина заради греховете ви“ 1969; „Ние ще говорим, вие ще слушате“, 1970, „Бог е червенокож“, 1973, „По следите на неспазените договори“, 1974, и др.) стотици образци на индиански хумор. Една от най-разпространените му форми е анекдотът. Ето няколко примера:
Било по времето непосредствено след поражението на генерал Къстър. Обединените племена Сиу и Чейените настъпвали към частите на майор Ри но, няколко мили южно от мястото на битката с Къстър, успели да ги обградят и да ги откъснат от всякакви водоизточници. Водата на американците, а и мунициите им били пред свършване и едно индианско нападение би означавало – пълното им унищожение. Схващайки какво е положението, един от белите войници хвърлил униформата си, намазал се с кал, сложил на лицето си индианска татуировка и запълзял към позициите на червенокожите. Като доловил шумолене в тревата, индианският часови вдигнал пушката. „Хей – прошепнал войникът, не стреляй! Идвам да се присъединя към вас. Заставам на ваша страна.“ Индианецът го изгледал подозрително и попитал защо. „Ами – отвърнал белият, по-добре,червен, отколкото мъртъв“ (Тази игра на думи в английски, better red than dead, беше използвана по-късно, през студената война, в обратния си вид: „по-добре мъртъв, отколкото червен“, т.е. комунист.)
След войните в Минесота на територията на днешна Дакота, във форт Систън почнали да вербуват индианци, за да ги използват като разузнавачи. Едно от изискванията било поне отчасти да разбират и да говорят английски, но тъй като се оказало почти невъзможно да го следва буквално, командването на форта решило заедно с военното обучение да запознае, индианците с някои елементарни фрази. На изпита по английски всички били смутени, но първият, който го преминал успешно, обяснил на останалите: „Ще ви питат три неща: на колко сте години, откога сте във форта и дали за възнаграждение ще искате пари или коне“ Дошъл редът на един по-млад червенокож. Уморен от изпита, офицерът го попитал: „Откога си във форта?“ „Двайсет години“ – отвърнал индианецът. Офицерът се позачудил дали пък тоя младок не е от най-първите завербувани, макар че за двадесет години и дума не можело да става. От друга страна, на индианците годините мъчно ще определиш, пък и тая Дакотска жега! Задал му втория въпрос: „На колко си години?“ А оня отвърнал: „Три“. Офицерът се облял в студена пот – дали пък това не е някакъв особен индиански начин да се изчислява времето? „Аз ли съм луд, или ти?“ – ядосано попитал той. „И двете“ – отвърнал индианецът, доволен, че преминал изпита, усмихнал се и протегнал шепа да си получи парите.
Езиковите недоразумения стоят в основата и на следния анекдот. В Небраска имало един стар чистокръвен индианец, който така и не можал да научи английски. Веднъж отишъл при един бял фермер и взел да се пазари – срещу два огромни чувала пресни картофи да му даде един породист петел: Жартофи – петел, картофи – петел“ – и последователно сочел чувала и петела. Накрая фермерът разбрал за какво иде реч и отвърнал: „Готово!“ Индианецът грабнал петела под мишница и си тръгнал, фермерът се попитал за какво ще му е този петел без кокошки, пък и картофите били доста повече, та го викнал да се върне. „Не искаш ли да ти дам една кокошка?“ – попитал го. „А, няма нужда – казал индианецът. – Мога и сам да го нося.“
Злополучното Бюро по индианските въпроси към американското правителство и по-специално Министерството на вътрешните работи също е обект на постоянни подигравки и е чест герой на индиански анекдоти. Веднъж един индианец отишъл в местния здравен пункт и се оплакал, че го боли главата. Лекарят казал, че ще го оперира, поставил го на операционната маса и му отворил черепа. Извадил мозъка, за да го изследва, но тъкмо в този момент на вратата цъфнал съседът на индианеца: „Джо! – викнал той – Къщата ти гори!“ Опънат на масата, Джо помолил лекаря да му зашие главата, та да върви да гаси пожара. Лекарят сторил исканото, но щом Джо се запътил да излиза, сетил се: „Чакай, ти си забрави мозъка!“ „Не ми трябва мозък – отвърнал Джо. – Като изгасим пожара, ще постъпя на работа в Бюрото по индианските въпроси!“
Запознали един бял човек със стар индиански главатар. Белият харесал червенокожия и го поканил на обед. Главатарят от дълго време не бил вкусвал хубава и сочна пържола и си поръчал. Излапал я за нула време, но все още изглеждал гладен. Белият му предложил още една. И докато чакали втората поръчка, белият забелязал: „Да ти имам апетита, главатарю!“ А старият отвърнал: „Не се и съмнявам, бели човече. Ти ми взе земята, взе ми планините и потоците, взе ми пъстървата и бизоните. Взе ми всичко, каквото имах, освен апетита, а сега искаш и него. Още ли не си доволен?“
Двама индианци в автобуса от Санта Фе до Албукърк оживено коментирали бавния ход на превозното средство. Шофьорът не бил в настроение да слуша подобни, макар и шеговити критики и като се обърнал към двамата, казал: „Ако не ви харесва скоростта, слезте и вървете пешком!“ „О, за нищо на света! – отвърнали индианците. – Вкъщи не ни очакват преди пристигането на автобуса.“ В индианския хумор с особено предпочитание се ползват кратките отговори от по една дума. Ето един образец: запитан веднъж от един антрополог как индианците са наричали Америка преди идването на белите, млад червенокож отговорил: „Наша.“
Един чудесен пример на чувството за хумор у индианците дава вече споменатият професор Вайн Делорйя. Веднъж Клайд Храбрият Войн, известен индиански вожд, разговарял с група хора относно Националния съвет на индианската младеж у чийто председател бил по това време, и обяснявал програмата на съвета за ревитализацията на индианския начин на живот. Неколцина от слушателите му изказвали съмнения относно идеята за преустройство на индианските общности по пътя на националните традиции. „Не схващате ли – попитал той, – че когато са били основани Съединените щати, страната е била само 5 процента градска и 95 процента селска, докато сега 70 процента е градска, а 30 процента – селска? – Слушателите му кимнали тържествено, но явно не разбрали накъде върви мисълта му. – Не разбирате ли какво означава това? – продължил той. – това означава, че постепенно ги натикваме в градовете и скоро отново ще станем господари на полето.“
—–
Подкупващ чар притежават индианските песни, в чиято богата традиция намират вдъхновение много съвременни индиански поети. Те са неделима част от литературата на коренното американско население и в огромната си част са били събрани от известния институт Смитсън, от неговото Бюро за американска етнология: От тези сборници тук предлагаме оригинални образци на отделни индиански племена.
Чипеуа
СЪННА ПЕСЕН ЗА ГРЪМОТЕВИЦИТЕ
Понякога
вървя и съжалявам
себе си
а вятърът ме носи през небето.
ЛЮБИМИЯТ ЗАМИНА
Гмурец –
помислих си това е.
А то било
веслото плискащо
на моя любим.
ЛЮБОВНА ПЕСЕН
Не плачи.
Аз няма да умра.
ЛЮБОВНА ПЕСЕН II
Напразно желаеш
тебе да търся.
Причината е,
че идвам
заради твоята малка сестра.
ПЕСЕН ЗА СМЪРТТА
Миризмата на смърт.
Долавям миризмата на смърт
някъде пред себе си.
ПЕСЕН ЗА МЕЧТАТА
С очите си
претърсвам прерията
и в пролетта усещам лято.
Замлъкна ли,
долавям звуците
на селото.
Тетън Сиу
ПЕСЕН СЛЕД БИТКАТА
Старите разказват,
че само земята
издържа.
Вярно говорехте,
прави сте.
ПЕСЕН СЛЕД БИТКАТА II
Минаваха младите мъже,
търсех го сред тях.
Изненадах се отново,
че не е сред тях.
И с това не мога
да се примиря.
Бухали хукат към мене.
Бухали хукат към мене.
Това ли ще чувам
през този живот?
Вълци вият по мене.
Вълци вият по мене.
Това ще дочувам
през този живот.
Поуний
ПРОЛЕТНА ПЕСЕН
Разпуква се пролет.
Долавям всевъзможни ухания –
на белите цветя, набрани за танца.
ПЕСЕН ЗА ТАНЦУВАЩИЯ ДУХ
Жълтата звезда ме забеляза.
И нещо повече: подаде ми
едно изправено и жълтеникаво перо –
тази жълта звезда!
Папаго
ИЗЦЕЛИТЕЛНА ПЕСЕН
Слънцето изгрява.
На две страни лъкове захвърлени.
До лъковете – лъвчета.
Небето розовее.
Това е всичко.
Захожда месечината.
На две страни тръстики за стрели.
До тях пък – диви котенца.
Несигурно пристъпват.
Това е всичко.
Отива си полека слънцето.
Залязва ли, не бърза.
А щом се скрие,
черни прилети ще полетят.
Това е всичко.
Отдолу са децата-духове.
Напред-назад пристъпваш.
Играят и се валят
във вълма от пух на бял орел.
Това е всичко.
В нощта голяма сърцето ми ще тръгне.
Към мен звънтяща идва тъмнината.
В нощта голяма сърцето ми ще тръгне.
ПЕСЕН НА СТАРИЦА В СТУДА
Нито глас, нито слово.
Засипва снегът.
И вятърът сякаш духа назад.
Индианската литературна наука в Северна Америка отдавна се занимава с издирването и систематизацията на литературните жанрове, разпространени сред индианските общности. Най-малко разработени са и досега обаче изворите на легендите, станали извор на приказката. По-долу предлагам една легенда на племето Сенека, която поставя и отговаря на въпроса „Какво означава разказването на приказки?“ Притежаваща качествата на легендата, разказа и въображението, тя съдържа в белетристична форма едно размишление върху природата и значението на приказката и сякаш прокарва свързваща нишка към литературната критика. Съгласно определението на „Наръчник за американските индианци северно от Мексико“, издаден от Бюрото за американска етнология (1910), Сенека (в превод: „мястото на камъка“) са известно, влиятелно племе от Ирокезите, или т.н. Пет народа от щата Ню Йорк. Разказвачът в тази приказка е един кръгъл камък, народен със слово. Този говорещ камък е от значение в две посоки – първо, като потвърждение на идеята в американските култури, признаващи на животните способността да говорят, че човекът не е йерархична суперструктура, а част от цялата верига на природата, в която влизат земята и небето, водите и всички живи твари; и второ – че дълго преди изобретяването на хартията, в античността на човешкия род камъкът е бил едничкото средство, върху което са бивали записвани събития с историческо значение.
ИСТОРИЯ НА ПРИКАЗКАТА
В едно село на племето Сенека живеело момче, чиито родители умрели, когато било още на няколко седмици. Отгледала го тяхна близка, която му дала името Пойешон, т.е. Сирак. Момчето расло здраво и читаво и щом заякнало, мащехата му дала лък и стрели и му рекла: „Време е вече да се научиш на лов. Иди утре в гората и простреляй толкова птици, колкото можеш.“ Изронила зърната от няколко царевични кочана и ги опекла на жаравата. На другия ден дава една част от момчето за закуска, а останалите увила в парче еленова кожа и му ги дала, че щял да отсъствува целия ден, да не пригладнее.
Тръгнал Пойешон и до пладне свалил доста птици, Приседнал тогава, хапнал печена царевица, а сетне продължил да ловува. Вкъщи отнесъл цяла връзка простреляни птици на връв.
На втория ден мащехата пак му дала да закуси печена царевица и му поръчала да се потруди още по-добре, че който е добър ловец, той добре и ще живее. Момчето отишло в гората и попаднало на много птици. Хапнало на обед печена царевица и се замислило върху думите на мащехата си. „Ще направя точно както ми заръча майка ми – рекло си то. – И един ден ще тръгна на лов и за по-големи зверове.“
Пейешон ловувал до вечерта и се прибрал у дома с още по-голяма връзка простреляни птици. Мащехата му благодарила и казала: „Ето, ти вече ми помагаш в доставянето на храната.“
Рано на другия ден Пойешон хапнал печена царевица и отново се отправил към гората. Сега навлязъл още по-навътре и вечерта се върнал с още повече простреляни птици и от втория ден. Мащехата му благодарила и го похвалила.
И така, ден след ден, Пойешон носел все повече и повече простреляни птици – толкова много били, че ги носел вече на гръб. Мащехата ги вързвала на връзки по две, по три, и ги раздавала на съседите.
На десетия ден Пойешон тръгнал както обикновено на лов, но този път навлязъл още по-навътре в леса. Някъде към пладне вървите, които придържали перата към една от стрелите му се разхлабили. Заоглеждал се той къде да приседне, та да ги постегне. Зърнал поляна, а по средата ѝ се издигал висок, гладък и кръгъл камък. Отишъл до камъка, скочил отгоре му и седнал. Отмотал вървите и понеже били кожени ремъци, сложил ги в устата си да поомекнат. Сетне подредил перата и тъкмо се канел да ги застегне, съвсем наблизо екнал глас, който го попитал: „Искаш ли да ти разкажа приказка?“ Пойешон се огледал с надеждата да открие човек, обиколил камъка от всички страни, но никого не видял и продължил да подрежда перата по стрелата си. „Да ти разкажа ли една приказка?“ – пак попитал гласът, още по-наблизо. Пойешон отново се завъртял във всички посоки, но и този път никого не съзрял. Тогаз решил да наблюдава по-внимателно, та да види кой му се подиграва. Гласът наново го попитал иска ли да чуе приказка и този път Пойешон разбрал, че той излиза от камъка, на който бил приседнал. „Какво значи това – заинтересувал се младият ловец, – да се разказват приказки?“
„Това значи да ти кажа какво се е случило преди много време. Ако ми дадеш птиците си, ще ти кажа много приказки.“
„Вземи ги“ – рекъл Пойешон.
Камъкът тозчас взел да разказва какво било станало в незапомнени времена. Свършвал едната приказка и подхващал друга. Момчето седяло с наведена глава и слушало. Привечер камъкът му казал: „А сега да почиваме. Утре ела пак. И ако някой те попита къде са ти птиците, кажи, че след като си убил толкова много, те са намалели и вече се налага да ходиш много по-надалече, за да търсиш други.“ На връщане момчето простреляло пет-шест птици. Мащеха му попитала защо са толкова малко, а то отвърнало, че са намалели и се наложило да ги търси още по-надалече.
На другия ден Пойешон поел в леса, но все си мислел за приказките на камъка. Кацнела ли птица наблизо, прострелвал я, но бързал към поляната. Стоварил птиците върху камъка и се провикнал: „Пристигнах! Ето ти птиците. Разказвай!“ Камъкът подел приказка след приказка и на свечеряване казал: „А сега да починем до утре.“ На връщане момчето се оглеждало за птици, но било късно и едва смогнал да простреля две-три.
Мащеха му разказала на съседите как в началото Пойешон се връщал с голям лов, а сега от ранна утрин до късна вечер едва успявал да свали пет-шест. Чудна работа – дали ги захвърля, или пък ги дава на някое животно, а може би си губи времето и изобщо не се старае. Сетне наредила на едно друго момче да проследи Пойешон и да разбере какво прави.
Взело момчето лъка си и скришом проследило Пойешон. Видяло го, че свалил доста птици, но малко преди пладне изведнъж хукнал на изток. Момчето се спуснало подире му. Пойешон излязъл на една поляна, сред която се издигал висок, кръгъл, камък, покатерил се отгоре му и седнал. Сетне се чула реч. Като не открило с кого разговаря Пойешон, момчето се показало и попитало: „Какво правиш тук?“
„Слушам приказки.“
„Какво е това приказки?“
„Разкази за неща, които са станали много отдавна. Остави птиците, които си свалил, на този камък и кажи, че искаш да слушаш приказки.“
Момчетата слушали до заник и тогава камъкът ги отпратил. На връщане Пойешон свалил три-четири птици. А момчето обяснило на мащехата, че птиците наистина били много малко. На другия ден момчетата поели заедно. До пладне и двамата вече мъкнели дълги нанизи от простреляни птици, оставили ги върху кръглия камък и помолили за още приказки, така продължило още няколко дни. Мащехата била сигурна, че момчетата свалят повече птици, отколкото носят, и затова наела двама мъже да ги проследят.
Мъжете тръгнали скришом след двамата, видели ги, че прострелват много птици, но към пладне ги отнесли при един кръгъл камък на една поляна, оставили ги там и седнали и с набедени глави да слушат човешки глас, идващ от камъка. Мъжете се зачудили, показали се от скривалището си и попитали момчетата какво става. Пойешон ги помолил да обещаят, че никому няма да кажат и ги поканил да се качат на камъка и да слушат. Настанили се четиримата и заслушали приказките на камъка. Било вече тъмно и камъкът им казал: „Утре да дойдат всички хора от селото ви, за да чуят моите приказки. Кажете на вожда си да прати и последния човек, но нека всеки носи нещо за хапване. И разчистете поляната от храсталаците, та да отворим място и за другите.“
Пойешон предал на вожда поръчението на камъка, а вождът пратил вестоносец да съобщи на цялото село. Рано на другия ден Пойешон повел хората. Разчистили поляната, оставили кой каквото храна носел и насядали наоколо. Тогава камъкът се обадил:
„Сега ще ви разкажа какво се е случило преди много много време. Преди нашия свят е имало друг. И случките, които ще научите от мен, са станали именно в този друг свят. Едни от вас ще запомнят всяка дума, други ще запомнят само част от думите ми, а трети всичко ще забравят. Така ще стане, но постарайте се да запомните повече. Отсега нататък тези приказки ще станат ваши, вие ще трябва да ги разказвате. Слушайте!“
Всички навели глави и камъкът започнал. Когато слънцето се скрило той ги отпратил и заръчал на другия ден да донесат още месо и хляб. На втория ден камъкът им съобщил, че вече е разказал всички приказки. „Запомнете ги – рекъл той – докато Свят светува. Разказвайте ги на деца и внуци, на поколение след поколение. Едни ще ги запомнят по-добре от други, но отидете ли да ги слушате, носете на разказвача нещо за похапване. Аз зная всичко, което се е случило на този свят, и ви го разказах. При всяка среща и при всяко гостуване, разказвайте тези приказки и вечно ги помнете. Свърших.“
И оттогава е така. Всичко, което Сенеките знаят за миналото, е дошло от този камък.
—–
За допълнителна литература по въпросите на индианска история и култура, българският читател може да ползва и някои издадени у нас в последно време любопитни книги, като например:
„СИНОВЕТЕ НА САЪНЦЕТО“ от Молослав Стингъл, Наука и изкуство, София, 1989.
„НАЙ-ДРЕВНИЯТ ЖИТЕЛ НА АМЕРИКА“ от К.В.Керам, Български художник, София, 1987.
„ПОГРЕБЕТЕ СЪРЦЕТО МИ В УНДИД НИЙ“ от Дий Браун, Земиздат, София, 1989.