Първа глава: НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА НИ ПО ОТНОШЕНИЕ НА СМЪРТТА
I
Казали са го възхитително: „Смъртта! Единствено с нея трябва да се съобразяваме в живота, а не с някакво си там бъдеще, с някакво си пребъдване, в което нас няма да ни има. Тя е нашия собствен край и всичко се заключава в интервала от нея до нас. Нека не ми разправят за онези илюзорни продължения, които имат за нас престижът на големите числа пред децата; да не ми разправят на мен, който ще умра цял-целеничък, за разни общества и народи. Не съществува друга действителност, не съществува истинска продължителност, освен онази между една люлка и един гроб. Всичко останало е увеличение, представление, някаква безсмислена оптика! Те ме наричат учител, поради не знам кои си достойнства на моето слово и на моите мисли, но аз съм си едно изплашено дете пред смъртта!“
II
Ето къде сме по този въпрос. В живота ни и в света ни, има едно-единствено събитие, което е от значение за нас: това е нашата смърт. Тя е точката, в която се съединява и заговорничи против щастието ни, всичко онова, което се изплъзва от бдителността ни. Колкото повече мислите ни се стараят да се откъснат от нея, толкова повече се завъртат около нея. Колкото повече се боим ние от нея, в толкова по-страшна за нас тя се превръща, понеже я хранят единствено нашите страхове. Който се мъчи да я забрави, изпълва с нея своята памет, който се опитва да я отбягва, В»се на нея попада. Тя помрачава всичко със своята сянка. А ако мислим постоянно за нея, то става въпреки волята ни, без дори да сме се потрудили да я проумеем. Заставяме вниманието си да ѝ обръща гръб, вместо с вдигнато лице да тръгне към нея. За да отдалечи м настойчивостта на ума си от нея, изчерпваме всички сили, които биха могли да застанат смело срещу ѝ. Предаваме я в мрачните ръце на инстинкта и не ѝ посвещаваме даже и час от нашия разум. Чудно ли е тогава, че представата за смъртта, която би трябвало да бъде най-съвършената и най-ясната от всички наши представи, – бидейки най-неизменна и най-неизбежна от всички – си остава най-недъгавата сред тях и единствената занемарена и изостанала? Как бихме я опознали – тази единствена сила, която не поглеждаме никога в лицето? Как би могла тя самата да се възползува от някои просветления, които едва-що проблеснали, бързат да я отбегнат? За да проучим ней ни те бездни, ние изчакваме най-немощни те и най- опустошените си минути в живота. Замисляме се над нея, едва когато вече нямаме сила, не казвам да мислим, а да дишаме даже. Ако човек от друга епоха се завърнеше между нас, не би му било лесно да разпознае в дълбините на една днешна душа образа на своите богове, на дълга си, на любовта си или на собствения си свят; но лика на смъртта, – и то когато всичко се е променило около нея, когато дори и това, което я съставлява и от което зависи, е вече изчезнало, – него той ще намери почти непокътнат, такъв, какъвто е бил обрисуван набързо от нашите праотци преди стотици, даже преди хиляди години! Нашият разум, станал толкова дързък, толкова действен, изобщо не е работил над този портрет, не е направил, така да се каже, и най-малък ретуш. Дори и да не вярваме вече в страданията на грешниците, Всички жизнени клетки и на най-недоверчивия между нас са все още пропити с Шеола на евреите, с Хадеса на езичниците, или с християнския Ад. Макар и вече да не е осветена от тъй ясно изобразени огнени пламъци, пропастта продължава да зее в края на съществуванието и колкото е по-малко позната, толкова е по-страховита. А когато се отрони часа, който е тегнал над нас и към който не сме посмявали да ; вдигнем очи, из един път Всичко ни липсва. Тези две или три несигурни мисли, на които сме разчитали да се опрем, без да сме ги обмислили предварително, се огъват като тръстики под тежестта на последните ни минути. Напразно търсим убежище сред някои разсъждения, които се лутат обезумели, или пък са ни чужди и не познават пътеките на сърцето ни. Никой не ни чака на сетния бряг, където не е подготвено нищо, където не е останало нищо и където е оцелял само ужасът.
III
„Не е достойно за един християнин (да добавим: за един човек) – казва някъде Босюе, великият поет на вечния мрак, – не е достойно за един християнин да се сблъска със смъртта едва в мига, когато тя долита, за да го отнесе,“ Би било полезно, всеки от нас да си е подготвил тази представа в светлината на дните и в силата на ума си, както и да се е научил да се придържа към нея. Той би рекъл на смъртта: „Не зная коя си, ако ли не, щях да бъда твой господар; но през дните, когато очите ми виждаха по-високо от днес, разбрах какво ти не си; то е достатъчно, за да не станеш ти – моят.“ Така, той би носил дълбоко в съзнанието си един осмислен и проверен образ, над който не биха взели никога връх последните тревожни мъчителни опасения ѝ където би дошъл да намери подслон връхлетения от призраци взор. Вместо тягостната и ужасна молитва на агонизиращите – молитва, насочена към бездните на преизподнята, той би промълвил своята собствена – отправена към върховете, на неговия живот, където, като ангели-пази тели ще бъдат събрани най-светлите, най-ясните мисли на неговото съществувание. Не е ли най-възвишената,,молитва именно тази? И какво е, Всъщност, една истинска и достойна молитва, ако не най- вдъхновеното и най-безкористното усилие на човека да достигне и да прозре неизвестното?
„От дълго време насам, – казваше Наполеон, – лекарите и свещениците; правят смъртта болезнена.“ Или – „Pompamortis magis terret quam mors ipsa.“ по думите на Бейкън. Да се научим най-сетне да гледаме на нея такава, каквато е сама по себе си тя, което ще рече – освободена от ужасите на материята и отърсена от страховете на въображението. Най-напред нека прогоним всичко онова, което я предхожда и което не ѝ принадлежи. Така ѝ приписваме страданията на последната болест, а това не е справедливо. Болестите нямат нищо общо с онова, което ги приключва. Те принадлежат на живота и съвсем не на смъртта. Ние лесно забравяме и най-жестоките мъки, които ни възвръщат към здравето и първото слънце на оздравяването заличава и най-непоносимите спомени от тъжната стая. Но когато дойде смъртта, мигом я набеждаваме за всичкото зло, сторено преди нея. Не намираме ни една-едничка сълза, за която да не я укорим, ни един вопъл на болка, който да не превърнем в обвинителен вик. Тя сама е нагърбила цялата тежест на грешките на природата и дори на онези, произтичащи от невежеството на науката, продължили безсмислено едни изтезания, в името на които човек я проклина, защото тя слага техния край.
V
Всъщност, ако болестите принадлежат на природата и живота, то агонията, която изглежда свойствена на смъртта, се намира изцяло в ръцете на хората. Следователно, това, от което най-много се боим, е онзи отвратителен двубой преди края, и най-вече – сетната, ужасна минута на разрива, която ще виждаме, може би, как приближава в продължение на дълги безпомощни часове и която внезапно ще ни захвърли, голи и беззащитни, изоставени от всички и лишени от всичко, в една неизвестност – територия на единствената непреодолима угроза, която някога човешката душа е изпитвала.
Съществува двойна несправедливост, да се вменяват на смъртта страдалчествата на тази секунда. По-нататък ще видим по какъв начин един днешен човек, иска ли да остане верен на своите мисли, трябва да си представя неизвестността, в която тя ни запраща. Нека разгледаме тук последната битка. Колкото повече напредва науката, толкова повече се удължава агонията, която е най-ужасяващия момент, – или поне за онези, които присъствуват на нея, (тъй като често пъти чувствителността на този, когото „смъртта е залаяла“, според израза на Босюе, – вече съвсем притъпена, долавя само далечния ропот на мъката, която тя изглежда буди в околните), – бидейки най-острия връх на човешката болка и ужас. Всички лекари считат за свой първостепенен дълг да продължат колкото е възможно по-дълго най-чудовищните конвулсии и на най-отчайващата агония. Кой ли, впрочем, бдял до леглото на някой умиращ, двайсет пъти не е пожелавал – и никога не е посмявал- да се хвърли в краката им, за да ги моли за милост? Те са изпълнени с такава увереност, а и дългът, на който се подчиняват, оставя тъй малко място и за най-мъничкото съмнение, че милосърдието и разумът, заслепени от сълзите, овладяват негодуванието си и отстъпват пред един закон, който всички признават и почитат като най- върховна повеля на човешката съвет.
VI
Някой ден този предразсъдък ще ни се струва варварски. Корените му са потънали в онези неизказани страхове, които са оставили в сърцето някои религии, отмрели отдавна в съзнанието на хората. Затова и лекарите действуват сякаш са убедени, че няма ни едно познато мъчение, което да не е за предпочитане пред онези, които ни очакват в неизвестното. Те изглеждат напълно уверени, че всяка минута, спечелена сред най-нетърпими страдания, е изтръгната от други такива, несравнимо по-страшни, които крият за хората тайните на задгробния свят; и от двете злини, за да избегнат онази, въображаемата, избират единствената реална. Освен това, забавяйки по този начин края на едно изтезание, – който е, както го е казал добрия Сенека, най-хубавото му нещо, – те на практика само отстъпват пред единодушната грешка, която с всеки изминал ден задълбава кръга, в който сама се затваря: удължаването на агонията, увеличаваща страха от смъртта и страхът от смъртта, налагащ удължаването на агонията.
VII
От своя страна те казват, или биха могли да кажат, че при настоящото състояние на науката, с изключение на два или три случая, не съществува никога сигурност за настъпваща смърт. Да не се поддържа живота до краен предел, та било то и с цената на непоносими страдания, е все едно да убиеш. Несъмнено, шансът не е и едно на сто хиляди болният да оцелее. Няма значение, щом този шанс съществува, – който би дал в повечето от случаите само няколко дни, или най-много някой и друг месец живот, който не ще бъде вече истинския живот, а по-скоро – както е казал латинецът – само „една разтеглена смърт“, – тези сто хиляди безполезни страдания не са отишли напразно. Един-единствен, откраднат от смъртта час, струва цяло едно мъченическо съществувание. Тука са налице две стойности, които не могат да бъдат сравнявани; и ако трябва да ги претеглим на една и съща везна, върху видимото ѝ блюдо трябва да струпаме всичко, което ни предстои – това ще рече: всички предполагаеми болки и теглила, тъй като, настъпи ли съдбовния час, това ще е единствената тежест, която е от значение и която натежава достатъчно, за да повдигне с няколко деления другото блюдо – потънало някъде в онова, което не виждаме и натоварено с непрогледния мрак на друг един свят.
VIII
Нарастващ от толкова много странични несвойствени страхове, страхът от смъртта става такъв, че без. дори да разсъдим, ние отдаваме право на лекарите. Съществува обаче едно положение, при което те започват да отстъпват и да стават по-сговорчиви. Когато не остава вече надежда, те лека-полека склоняват, ако не да приспят, то поне да подтиснат последните мъки. Неотдавна, нито един между тях не би посмял да го стори; даже и днес мнозина се колебаят, като пресмятат скъпернически и капка по капка милостта и покоя, които владеят в ръцете си и които не би трябвало да пестят, опасявайки се, че ще отслабят последните съпротивителни сили, тоест най-безполезните и най-мъчителните подскоци на живота, не желаещ да отстъпи мястото на отдиха, който се приближава.
Не е мое правото да решавам дали състраданието им би могло да бъде и по-дръзко. Достатъчно е да констатирам още веднъж, ме всичко това не засяга смъртта. То се случва преди и под нея. Не настъпването на смъртта, а оттеглянето от живота е покъртително. И не на смъртта, а на живота би трябвало да въздействуваме. Не смъртта атакува живота – животът е този, който оскърбително ѝ се съпротивлява. Злините прииждат от всички страни при нейното приближаване, но не по нейно повикване; и ако те се скупчват около нея, то не значи, че идват с нея. Обвинявате ли съня за умората, която ви смазва, колкото и да не ѝ се поддавате? Всичките тези битки, изчаквания, тези алтернативи и трагични проклятия се простират все още по склона, в който се вкопчваме, а съвсем не от другата му страна. Те са, впрочем, случайни и преходни и произлизат единствено от невежеството ни. Всичко, което знаем ни служи само за да умрем по-болезнено от животните, които нищо не знаят. Ще дойде ден, когато науката ще съзре своята грешка и няма да се колебае повече да скъсява злочестията ни. Ще дойде ден, когато тя ще дръзне и ще действува с увереност; когато помъдрелият живот тихо ще си отива в отредения час, осъзнал, че краят му е дошъл, тъй както се отдръпва тихо всяка вечер, осъзнал, че е изпълнил задачата си. Когато лекарят и болният ще са узнали това, което би следвало да узнаят, не би имало никаква физическа и метафизическа причина, идването на смъртта да не бъде приемано за нещо, също тъй благотворно, както и това на съня. Дори може би, след като Вече няма да има какво да браним и съхраняваме, ще стане възможно да я обградим с по-проникновени съждения и с по-красиви представи. Във всеки случай, и то още днес, снемайки от нея вината за това, което се случва на прага ѝ, ще ни бъде по-лесно да я погледнем в лицето без страх и да изясним онова, което следва подире ѝ.
IX
Такава, каквато обикновено си я представяме, два ужаса неизбежно възникват зад нея: първият – безлик и безформен, завладяващ цялото пространство на нашия разум; другият – по-определен и по-едностранен, но почти също толкова властен, разтърсващ всичките ни сетива. Нека се занимаем най-напред с него.
Тъй както приписваме на смъртта всички предшествуващи я зли ни, така и прибавяме към ужаса, който тя вдъхва, всичко, което настъпва подире ѝ, отнасяйки се несправедливо към нея и на идване, и на тръгване. Тя ли е тази, която дълбае гробовете ни и ни заставя да съхраняване в тях онова, което е създадено да изчезне? Ако не можем да мислим без да се потресем, в какво се превръща в земята любимото същество – тя или ние сме го поставили там? Понеже тя отнася духа на място, което не ни е известно, – нея ли да виним за това, което предприемаме ние преди тя да дойде или след като си е отишла. А тя е вече далеч, когато започват ужасяващите процеси, чието времетраене се стремим да направим възможно най-дълго, убедени, тъй да се каже, че това е единствената ни застраховка срещу забравата. Добре зная, че от друга една гледна точка, освен чисто човешката, този процес е напълно невинен; и че, погледната достатъчно от високо, разлагащата се плът не е по-отблъскваща от едно повяхващо цвете или от ронещия се камък. Той обаче накърнява нашите сетива, стъписва ума ни, сломява смелостта ни; а би било толкова лесно да избегнем злощастното изпитание. Пречистен от огъня, споменът заживява в синевата като една красива идея и смъртта е вече само едно безсмъртно рождение в една люлка от пламъци. Тъкмо това, добре са разбрали най-мъдрите и най-щастливи народи в историята. Онова, което става в нашите гробове, трови и мислите, и телата ни. Ликът на смъртта, във въображението на хората, преди всичко зависи от формата на раздялата с мъртвите; а погребалните ритуали не определят само съдбата на тези, които си отиват, но също и щастието на онези, които остават, тъй като въздигат насред самия живот величавия образ, пред който се смиряват или обезверяват очите им.
Втора глава: ПРЕМИНАВАНЕТО В НЕБИТИЕТО
Ето ни вече пред бездната. Опразнена е от всички видения, с които я бяха населили нашите предци. Те смятаха, че знаят какво има в нея; ние знаем само какво няма в нея, ни най-малко. Тя се разрасна още повече след всичко, от което успяхме да се отърсим. Докато чакаме някое научно откритие да наруши мрака ѝ – тъй като човекът има право да се надява на онова, което все още не му е понятно – единственото нещо, което ни интересува, разположено в малкия кръг, който съвременния ни ум по тъмни доби чертае, е да узнаем дали неизвестността, към която вървим, крие заплаха за нас или не.
Като изключим религиите, допустими са не повече от четири варианта: цялостно изличаване, просъществуване със сегашното ни съзнание, просъществуване без никакъв вид съзнание, и накрая просъществуваше във Всемирното съзнание, различно от това, с което се ползуваме на този свят.
Цялостното ни изличаване е невъзможно. Ние сме затворници на една безкрайност без изход, където нищо не изчезва, където всичко се разпилява, но където нищо не се губи. Нито едно тяло, нито една мисъл не може да изпадне извън Вселената, извън времето и пространството. Нито един атом от нашата плът, нито една вибрация на някой наш нерв няма да се озоват някъде, където не би ги имало вече, понеже няма място, където да няма вече нищо. Светлинката на някоя изгаснала преди милиони години звезда още се рее в ефира, където очите ни може би ще я срещнат довечера, докато тя следва безконечния си път. Така е с всичко, което виждаме, както и с всичко, което изобщо не виждаме. За да може едно нещо да бъде унищожено, което ще рече да бъде захвърлено в нищото, би трябвало това нищо да съществува; а щом то съществува, под каквато и да било форма, то вече не е нищо. Опитаме ли се да го анализираме, да го определим или разберем, изразите и мислите тозчас не ни стигат или пък създават сами онова, което се стремят да опровергаят. За нашия разум, а вероятно ѝ за всеки предполагаем такъв, е също тъй противоестествено да схване небитието, както и да съзре граници в безграничното. Освен това, налице е само една негативна безкрайност, някаква безкрайност от мрак, противостояща на тази, която нашият ум се напряга да освети, или по-скоро налице е една детска думичка само, с която той е назовал онова, което не се е опитал да възприеме; тъй като ние наричаме небитие всичко, което убягва на нашите сетива или на нашия разум и съществува без да знаем нищо за него. Но, ще каже може би някой, ако унищожаването на всички светове и на всички неща е невъзможно, не е тъй сигурно, че смъртта им е също такава; та каква ли е разликата за нас между нищото и вечната смърт? Тук също въображението ни и думите ни въвеждат в заблуда. Както небитието, така ние не можем да прозрем и смъртта. Обемаме с този термин една малка част от небитието, която смятаме, че разбираме; но погледнем ли нещата отблизо, длъжни сме да признаем, че представата, която си изграждаме за смъртта е прекалено повърхности а, за да може да съдържа и най-малката истина. Тя не надхвърля ръста на собственото ни тяло и не може да служи за мярка на Всемирните съдбини. Ние наричаме смърт всичко, което има някакъв живот малко по-различен от нашия. Така се отнасяме и към цял един свят, изглеждащ ни неподвижен и леден, като Луната например, защото сме убедени, че каквото и да било животинско или растително съществувание там завинаги е угаснало. Но от няколко години насам обаче научихме, че и най- инертната на пръв поглед материя е оживена от толкова мощни и тъй бурни движения, че всеки животински или растителен живот изглежда просто затишие и покой пред шеметните вихри и несъизмерима енергия, които е затворил в себе си един камък на пътя. There is no room for death! „Няма място за смъртта! „ възкликва някъде прочутата Емили Бронте. Тъй че, макар и в течение на безкрайната върволица на вековете всяка една материя да става действително инертна и неподвижна, това не означава, че тя би продължила по-малко съществуванието си под една или друга форма; а да се продължи едно съществувание, та било то и в пълен покой, в крайна сметка би означавало просто една най-сетне стабилна и тиха форма на живот. Всичко, което умира, попада в живота; и всичко, което се ражда, е на възрастта на онова, което умира. Щом смъртта ни отвежда в нищото, значи раждането ни извежда от това същото нищо? Защо едното да изглежда по-невъзможно от другото? Колкото повече се извисява и разпростира човешката мисъл, толкова по-малко понятни стават смъртта и небитието. Във всички случаи, и това е важното тук, ако нищото е възможно, но можещо да бъде каквото и да било, то не би могло и да бъде опасно.
Преведе от френски: Антоанета Чернева