Там, където е напъпила зората,
ще разцъфне слънцето, узрявай
за часа, когато черната магия
по естествен път ще се превърне в бяла.
Не тръпни, на мигове подобни
облаците от сапунени мехури
ще поддържат чистотата на душата
и не ще се спука цялата планета.
А твори, докато прокълната
формата без съдържание блуждае,
непостигнала отливка на живота,
нажежен до бяло, ти ще я постигнеш!
ДИКТАТУРА
Ти, дърво с единствен Плод, и то за семе,
повтаряше, потретваше, но кой да чуе:
ручеят не е търчи-лъжи, когато
истински го слушаш, без да го подслушваш.
Раницата на ловеца трябва
винаги да е гнездо на птици,
винаги да е гнездо на птици.
Слънцето е виждало по-златни жътви
с по-безсребърни души от тези тука:
нищо братско между пишещите братя…
Някой ден ще срещна този ден по-дневен.
Птицата, навряна в миша дупка,
няма никога да стане прилеп,
няма никога да стане прилеп.
ВОЛНА ПЕПЕРУДА БЕЗ ГЪСЕНИЧНИ ВЕРИГИ
Влачеше тя свойто съществуване безкрило,
и търгуваше ли с тялото си, неизбежно
земното притегляне я удряше в кантара.
Паднала най-ниско, без какъвто да е изход,
тя с полузатворени очи полушептеше:
искаме поне полузатворени затвори…
В бурния живот, съдбата си докрай прозряла,
неочаквано съзря как гръмоотводът води
мълнията за ръка, и накъде я води.
Волна пеперуда, без гъсенични вериги,
тя сега е в равновесие, не натежава
нищо на душата ѝ в света на светлината.
БАЛЪТ НА НЕВИННИТЕ
Обвинението, че не си написал ода,
те доведе до написването на балада.
Вярва се на истината, без да ѝ се вярва,
както клетвата се дава, без да се прекръства.
Само мракобес ще построи в тунела гара…
Знае се от колко тъмнини е тъмнината.
Вижда се от колко светлини е светлината:
и кръжи от светлини, превърнал се в балада,
Балът на невинните в Съдебната палата!
КОМПАС
Марина, ако мигом се окажеш
в затворено отвсякъде пространство,
предостави се на една посока.
С преливане от гласни и съгласни
запеят ли стрелките, се опитай
да изразиш какво не ти се случва.
Ти можеш – и като от ничий порив
възникват думите ти, за които
и утре ще е ден, но днес най-вече.
Попаднал сред сатурновия пръстен
на бреговете, корабът си плува
и ще прокара талвег на морето…
ДВОУМЯЩИЯТ СЕ ВЛЪХВА
Сложил скришом в раницата планината,
щом достигна светлината на небето,
ще се върна, ако грубостта престане
да ме гали с опакото на ръката.
В тези толкова несигурни години
още се държа – като детенце падах –
докато над мене мъти нещо двойно
двойната закрила на двукрила птица.
Всичко се крепи на всичко, но ми трябва
потвърждение и, изтървал шишарка,
борът ахва, че в очите ми сияе
двойно слънце: синевата е близнила!