Барселона, оттук шумът е ред.
ПЕРЕ IV
Пред теб е Лас Рамблас на старата Барселона, Винаги един и същ: многобройни минувачи, кафенетата на чист въздух, продавачи, които предлагат книги и птички… Лас Рамблас, снизходителна съседка на кабаретата, които представят вариететни програми, където една двойка блудствува между общото безумие, а самите зрители, криейки една ръка под масата, бъкат с трескави пръсти в панталоните, намирайки нещо, което е винаги готово и влажно.
Оглеждаш твоето двадесет и три годишно тяло, а резултатът от твоя оглед се изразява в една тъжна и горчива усмивка. Не ти харесва; чувствува ги го като неугледно палто, чуждо.
Когато възкръснеш, ученическите дни в твоя живот – най-веселите и най-изпълнените – ще бъдат като локви в очите ти.
Помниш дебелите и добрички монахини (техните подтиснати желания често се очертаваха от расото на корема), които се разхождаха из коридорите и градините; учителките, които рецитираха каталонския език – елитно обучение, характерно за скъпите училища – и миришеха на катахизиса от фашистката епоха, изпълнена с кастилския пуризъм на Франко, обединителя на Испания – с отмиращи нюанси; ученическата униформа, комбинирана в синьо и бяло: картини на преживявания, натрупани в паметта като куп пощенски картички.
Всичко това свърши без никаква логика; нещата се промениха. Настоящето ти е съвсем различно.
Махваш с ръка на спомените, защото скръбта задушава гърлото ти.
Мислиш много, пресъздаваш образи и така забравяш нещо, което е присъщо и на Лас Рамблас. Пет пресечки преди паметника на Колумб – с форма на фалос, който показва приближаването до пристанището – те чакат наредени в редица като току-що изкъпани мравчици: невъзмутимите проститутки.
Не ги обичаш и не вярваш, че ще им покажеш обичта си. Точно вчера им каза: „Вие сте лайняни проститутки, позволявате да ви връткат до припадък. Няма да свършите добре, сигурна съм. Ще умрете разложени в някоя болница на обществена милостиня”.
Ти го извика в лицето на всички, но след това в тези фрази намери вкусът на угризението.
– Стига ма! – отговори една от тях; но не беше настроена да се разсърди. Останалите се усмихваха безразлично.
Лас Ромблас, всекидневна гледка, отразявана в очите. Опитваш се да се смееш, но грохотът на смеха излиза като детско ридание.
Навеждаш глава и се оглеждаш във върха на небесносини те си обувки. Абстрахираш се. Няма значение нито кой, нито колко хора ще минат. Не променяш позата си.
– Колко? – пита един дрезгав глас.
Повдигаш очи и оглеждаш привлекателната фигура на юноша.
– Хиляда и петстотин „песети“ и плащаш хотела. – отговаряш. Съгласява се.
– Момент, чакай, искам да видя паспорта ти. Полицията напоследък е станала много строга, нали знаеш?
Той го показва веднага. Една разчиташ едно каталонско име. Запомняш годината.
Тръгвате. Слага ръка на рамото ти, притиска те – тяло до тяло. Преместваш прозрачната си чанта, за да те притисне по-силно. Твърдостта на неговия фалос изваян в „Jeans“ докосва с майсторство твоето дупе.
РУТИНА
Случваше се всеки следобед на спирката с насъбралите се хора. Лицата вече му бяха близки дотолкова, че свикна да приема злобните усмивчици като поздрав, един вид: „Добър ден!“
Не преставаше да се пита – почти с тъга – за постоянството на отблъскването. Трябваше да се усети още от първия ден на пристигането си в сивия квартал, където очичките надничаха през пролуките като хлебарки. Помисли си, че ги болеше да виждат как по улицата преминават чуждите срамове и се продават пред света; защото тия хора неочаквано ги продаваха на търг.
Измъкна едно гребенче от джоба си и без стеснение среса русите си коси, на които в основата вече се подаваше естественият цвят. Като свърши, го прибра обратно и претърсвайки вътрешността на джоба, се натъкна на огледалце. Извади го, за да разгледа лицето си: изкуствените мигли не му стояха добре, едно истинско нещастие, трябваше да бъде по-внимателен в подбора на марките.
Реши да не пипа повторно грима си, достатъчно напластен, сякаш за да скрие някои дребни белези.
Забрави за огледалото и не разбра защо си спомни за боя с пръчки от леля Матилда. На четиринадесет години братовчед му Енрике все още харесваше играта на „мама и татко“. Правеха го винаги набързо по тоалетните на съседите. Когато леля му научи, трябваше да напусне къщата.
Въздъхна. Миглите му невинно се полюшнаха.
Погледна си часовника, оставаха му двадесет минути, точно за да стигне навреме в бара. Омнибусът вече се приближаваше.
Хората му хвърлиха един поглед и побързаха да се качат.
Пъхна ръка в джоба на полата си, където носеше дребни монети. Ръката остана неподвижна, засрамена; там някъде, много близо, пръстите му се сблъскаха с едно скрито присъствие – една изтъняла част, вън от употреба.
СТЪПКИТЕ
Отпреди много нощи започна моето безсъние. Играя си да броя овце и цифрите ме изморяват. Една необикновена тежест сковава клепачите ми и не успявам да се гмурна в мекото лоно на съня.
Това са ония стъпки от коридора, който ме ограждат в бдението, равномерни като люлеенето на махало, леки и без припряност, боси, но твърди.
Четиридесет години закотвена в тази къща ме накараха да се откажа от идеята, че се отнася за призрак, освен това винаги съм смятала, че този вид истории съчиняват само хората, които разполагат с малко въображение. Наричат призрак какъвто и да е шум или сянка, унесени в тъмнината.
Спомних си Емилио – не би могъл да се върне след шест години. Спеше в своя метален ковчег. Несъмнено бе човек, достатъчно спокоен в живота, за да иска да ме умори, след като умре. Един почтен съпруг не причинява това на своята вдовица – възразих и като отхвърлих ситуацията като невероятна, потърсих нови пръчки.
Когато слушах ония стъпки да кръстосват пред вратата ми, скоро се присъединявах и излизах да ги последвам: безполезно предложение, изнизваха се, без да ми дадат възможност да ги хвана.
През други нощи, сгушена на стълбите, ги чувах да идват от дъното на коридора. Притежаваха проницателността на лисица и като забелязваха сянката ми, побягваха.
Доста бяха нощите на дебнене (затова спях през деня, за да бъда отпочинала на свечеряване), за да успея да ги уловя. Представям си, че си доверяваха забелязаните шеги. Изненадах ги, когато спряха да слизат по стълбата. Цинички: бяха в моите стари обувки на петнадесетгодишно момиче, отдавайки се на удоволствие в розата. Бяха ги измъкнали от най-горния етаж, сигурно е.
Не ми стигна смелост да ги нахокам, понеже веднага ги разпознах; тяхната същност намокри миглите ми и запечата устните: бяха стъпките от моите, пропилени в дребни работи, които се опитваха да пресътворят моменти, които не са били.
Реших да ги оставя да съществуват; да бродят, докато се изтощят: цялата къща беше тяхна, предоставена на техните кръстосвания.
Върнах се в моята стая.
Между чаршафите разсейвам страховете си.
Чувам стъпките си да преминават свободни през коридора, докато се връщам към несъществуващата кошара на уморените овце от моето безсъние.
Превод от испански: Пели Кръстева