ЛАЗАРЕТ НА АНГЕЛИТЕ
Там в синевата и белотата, която си сътворила ангели, там в синевата и белотата видяхме лазарет. О-о, тези лазарети и сестри, които единствени от всички останали бели в жестоките години на войната. На четиринайсет си бил лазурен моряк, на деветнайсет – лазурен поет, а между тези години висял лазарет от синева и белота. Термометри, трески и туберкулоза от синева и белота, убийство и смърт от синева и белота. Лазарет на ангели, в който влизат трамваи, концертни кафенета и снежинки. Я, каква възможност за режисиране! Неща в синева и светлина. – Болница. Тогава да умреш – ти беше чистия сън на лазура.
КОВЧЕГ
Къде хлътнахме? Къде е началото? Земята. Ала тази земя, над която кръжахте, сега виждах отдолу. Да бъдеш непрекъснато тъпкан! Да се превиваш под тежестта ѝ! Да отхвърляш любими и да слушаш туптенето на две сърца, които произхождат от едно. Земята. Да носиш върху себе си градове, заводи и любовници! Къде оставихте крилата? Защо трябва да останеш? И все пак. Ясни планове, точен разчет и фантазии способности. Но колко страшно въображение! Къде са пощаджиите, атласите и звездите? Колко страшна фантазия! Очи, хвърляни в пещта като овъглена пръст. И все пак. Чуйте! Чудо! Какви криле! Очите догарят, а в жиците тече ручейче, което блика чак до кафенетата. Земята, която продължава да поема и е тъпкана, избухва в някакъв страшен пожар над кой то се извършват вълшебни метаморфози. О-о, тези малки пролуки, в които тук и там се е провряла роза. – „Тежък час“.
ЖЕЛЕЗНИЯТ ВЕК
Ако тази статуя изведнъж оживее, бихте казали за нейния автор, че халюцинира. Но това е ангел, който е разбрал, че идва края на Златния век. На небето има Фата Моргана на вчерашните битки. По ремъка на трансмисията се стичат поточета кръв, която бие сама себе си като с метла. В трапезариите и спалните на високопоставените патриции! Сънищата се раждат в главата, както в сънищата на умиращите. Тук замахва с меч към земята. Като луд крещеше в рими, разгръщайки завесата. А там долу беше образът на всички неща. Размахваше меча, сечеше глави и по времена това представление осъществи всички мечти на живота. Един ден рухна. Но в завесата остана процеп за всеки. Този момент, повтарящ се като литургия.
Това е неговата светлина.
МУЗИ
Когато осъществи сънищата на всички хора и се раздели сам със себе си, беше четвъртък. Майката седеше до леглото му и лекарят каза: „Очаквайте катастрофа. И ще дойдат още мигове на страшната битка.“
Но той беше без доспехи. Мечовете му висяха в книжарниците и шаферките му помагаха да облече крилата. Беше четвъртък сутрин. Жълт газ се спусна между очите и клепачите и най-красивият панаир откри своя сезон. Играчките танцуваха, пееха и се смееха. Хвърляйки погледи към хората, те се озоваха в приказен вихър. Беше сред тях.
А часовникът започна да бие. Девет Музи. Падаха върху леглото му. Люлееха детенце. Девет орисници шепнеха „лека нощ“. Като пара, която се издига над римите и над зачатието. С девет уста. Спи ли? И девет кръга над града Простейов.
Майка му ни казваше: Умря в девет часа и трябваше да го галя като пеленаче.
из „НАДГРОБНИ НАДПИСИ“
На Задушница розов, зелен и бял стеарин прави розови, зелени и бели пламъци в мъглата. Мъглата не гори. Мъртви момиченца хрупат сладкиш. Когато хората си отидат от гробището, гробището е весело. Там пчелите кацат върху дърветата. И птиците. Върху паметниците има стихове и спомени в злато. Също и фотографии. Нещо не се чете. Ах, колко е весело на гробището, когато там няма розови, зелени и бели свещички. Градинарят полита цветята. Има куче. Никъде в градината няма толкова цветя, толкова стихове и спомени в злато, както на гробището. И това е весело. Понякога вали. Това е красиво.
Който е умрял, е в гробището. Тук-там ще дойде някой, за да се наплаче над теменужките. Децата ходят на гости на дядо си. В гробището се шепне. Там никой не стреля по скворците. Нито лови пеперуди. Не се чува кой какво си мисли. В гробището има само живи хора. От мъртвите – само спомени в злато. Също и фотографии. Наоколо вдига глъчка делничният живот. Но както вкъщи през лятото зад спуснатата завеса. Обичам да ходя на гробището.
Ако наблюдаваме от гробището трамвай или пекарна, това вече е друг трамвай и друга пекарка. И двамата трябва да умрат. Отварям фотоапарата, в който влиза всичко. Така вещите от апартамента влизат в друг апартамент. Седя надвесен над вас, снимки, в тъмната стаичка и с перо тегля черти, които особено обичам. Това са амплитудите на магнитометъра над мъртвите. Виж, нещата се събуждат от несвястта и живеят, живеят свой задгробен живот, от който не е съдено да се върнат.
Превод: Евелина Йоцова