(из сборника „Фимфарум“)
Най-напред да си припомним как всъщност е изглеждал великанът. Можем спокойно да кажем, че е бил на пръв поглед човек, обаче великански, страхотно голям и почти прекален, що се отнася до размерите. Великаните имали най-различни носове, всякакви бради и мустаци, а главите им били или рошави, или зализани, или пък плешиви. Тоест, външността им била съвсем човешка с изключение на това, че косъмът на великана бил дебел колкото диетичен кренвирш, а палецът на крака му – по-голям от бут на глиган. Именно тая прекомерност превръщала великаните в нечовешки същества.
Защото какво е човешкото у човека? Тъкмо това, че не е нито прекалено голям, нито прекалено малък.
Такива обикновени хорица живеели в долините на планината Шумава, докато по високите ѝ била обитавали великаните.
Хорицата в долините бъхтели за насъщния си, а великаните лениво ги наблюдавали от висотата на планинските хребети, общо взето нищо не правели и предимно скучаели.
Една ранна утрин в Шумава се родил необикновено красив ден. По тези места рядко се случват такива дни, когато слънцето грее от ранна утрин чак до залез, грее, но не прежуря; когато от Черхов се вижда чак до Бърдо, а може би и още по-далече. Накратко – уханен, прозрачен и топъл делничен ден, в които и хората в долините се радвали, и великаните по върховете блаженствали.
Този ден, при залез слънце, великаните стояли изправени на най-високите хребети и поемали върху великанските си гърбове последните топли лъчи на слънцето, което се канело вече да залезе. И както си стояли с гръб към слънцето, забелязали, че сенките им се удължават. Колкото по-ниско се спускало слънцето, толкова по-далеч пълзели великанските сенки.
– Момчета – рекъл великанът от Черхов – хайде да играем на ПО-ГОЛЯМ!
– А как се играе на по-голям? – ревнали другите великани през долини и рътлини.
Черховският великан им обяснил, че е съвсем лесно: чиято сянка падне по-далече, той е по-голям от онзи, чиято сянка падне по-близо.
Оттогава, в края на всеки слънчев ден, можело да се види как великаните се изправят на пръсти, за да удължат сенките си; как викат с пълно гърло от връх до връх, присмивайки се един другиму като хлапаци; просто как си играят на по-голям.
Днес е трудно да се каже кой от тях е започнал пръв да хитрува, т.е. да играе нечестно, като сложил под краката си два огромни плоски камъка и при залез слънце стъпил върху тях. Неговата сянка, разбира се, се простряла най-далече – чак до Св. Мартин при Турчиани: нали от всички великани, той стоял на най-високата точка. Днес това е ясно на всеки.
По онова време обаче великаните не успели веднага да разгадаят това. Нямали никаква представа от физика. Но разправят, че там, в долината, живеел някакъв интелектуалец, май че бивш учител и той обяснил същността на хитрината на едно пастирче. От глупост пастирчето казало всичко на трима от великаните. И станало така, че всяка игра на по-голям раждала най-различни изненади. Всички хитрували. Докато веднъж един великан успял да хвърли сянка далеч оттатък Краков и спокойно заявил, че вече няма да играе, понеже е най-голям.
Учените едва ли биха могли вече да установят, кой на кого е ударил първия шамар. Аз предполагам, че този, които най-много хитрува, най-много се брани от хитрината на някой друг. Така че този първи шамар, според моята теория, е ударил най-вероятно великанът от Черхов на великана, чиято сянка паднала чак оттатък Краков. Общо взето е все едно кой е започнал пръв, обаче боят, дето се развихрил след този шамар, бил наистина огромен.
Великанският дух, пълен със злоба и ругатни и Плесниците, прехвърчащи от връх на връх, вдигнали облак от прах, ланска шума и борови иглички. Облакът скрил слънцето и в настъпилата тъмнина цяла Шумава сякаш се разкьсвала на парчета.
Великаните се пердашели здравата. От време на време блясвала искра, възпламенена от някой запратен в скалата камък. Хорицата бягали от селцата; спасявай се както можеш; само че мнозина от тях останали под лавините от съборени дървета и разрушенията на великанската война. Едва след седем седмици и седем недели облакът от злоба и мръсотия се разпръснал, и в Шумава започнало да развиделява.
Слънцето недоумявало. То пак греело над Шумава, но тя била съвсем различна от тази, която познавало: от великаните – ни следа, вместо зелените върхове – купчини камъни и скали.
Минали двеста години, докато дъждът измие раните, докато слънцето ги изсуши, докато боязливо започнат да се връщат брезичките по сипеите и докато потоците и рекичките си намерят нови, постоянни корита.
И още двеста години, докато вятърът разлюлее върховете на високите смърчове в Шумава.
И още двеста години, докато се върнат в долините нови хорица, докато започнат отново своята работа.
И за всичко това били виновни двама великани, на които не им било достатъчно, че са великани, ами искали да са великански великани.
И затова би трябвало веднъж завинаги да бъде забранена Играта на по-голям.
Превод от чешки: Албена Арсенова