Искам да ти съобщя една много тъжна новина: аз съм мъртъв. И мога да ти говоря тази сутрин, само защото ти бълнуваш, защото си болна и гориш от треска. При нас скоростта е много по-важна, отколкото при вас. Не говоря за скоростта, която премества от една точка в друга, а за неподвижната скорост, за самата същина на скоростта. Все още е видима перката и блести: ако протегнеш ръка, ще я отсече. А нас никой вече не ни вижда, никой не ни чува, може да проникне в нас и да си отиде, без да усети и най-малката болка. Нашата скорост е толкова голяма, че може да ни отведе до точката на тишината и монотонността. Разказвам ти всичко това, защото съм изгубил част от скоростта си, а треската те дарява с неподвижна скорост, толкова рядка за живите. Аз ти говоря, докосвам те. Колко е красив овала на тялото! И аз все още пазя спомен за моето. Аз бях вода, която придобиваше формата на някоя бутилка и съдеше за всичко според тази форма. Всеки от нас е бутилката, която придава различна форма на една и съща вода. Сега, завърнал се в езерото, аз го правя по-прозрачно. Аз съм Ние. Вие сте Аз. Живите и мъртвите са съвсем близо и толкова отдалечени едни от други, като лицевата и обратната страна на една монета, като четирите рисунки върху кубче за игра. Една и съща лента с негативи проследява действията ни. А що се отнася до вас, някаква стена прекъсва лъча светлина и ви освобождава. Виждам ви как се движите в подходящия за вас пейзаж. А лъчът, предназначен за нас прониква през стените и нищо не може да го спре. Ние живеем разтворени в нищото.
Беше една сутрин, когато се разхождах из покрайнините. За нещастие ме забелязаха, поради лошото разположение на декорите и разстоянието между тях. Оказах се на открито, глупав като червеношийката, която продължава да пощи перата си, докато в същото време някой хулиган зарежда пушката си. Аз суетно оправях вратовръзката си, като си мислех, че трябва да отговоря на някои писма. Внезапно се почувствах съвсем сам в света, и с една погнуса, която бях изпитвал вече на една въртележка с кончета на панаира в Трон. Оста на кривите линии ви лишава от най-същественото, изтръгва душата от тялото, главата ви гледа назад, далече към една незначителна групичка, останала върху земята, в дъното на някакви ужасни, криви огледала.
Превод: Аксиния Михайлова