Действието се развива по време на войната в Испания. Осъдени на смърт са се събрали заедно в последната нощ: ще бъдат разстреляни на зазоряване. Разговаряйки, те напразно се опитват да си представят смъртта, светът без тях…
ПОСЛЕДНАТА НОЩ
Между тях има и един лекар, който е дошъл да изследва реакциите на осъдените в последните часове.
Малкият Хуан внезапно проговори.
– Вие лекар ли сте?
– Да – отвърна Белгиецът.
– Дали човек страда… дълго време?
– О? Кога…? Съвсем не, – каза Белгиецът с бащински тон, – всичко свършва много бързо.
Сякаш успокояваше някои болен пациент, доста заможен.
– Но аз… бяха ми казвали, че… много често са необходими два залпа.
– Случва се, понякога – каза Белгиецът, поклащайки глава. – Възможно е първият залп да не засегне никои от жизнените органи.
– Тогава трябва да заредят втори път пушките и пак да се прицелят?
Помисли малко и добави с пресипнал глас:
– Това изисква време!
Той се страхуваше ужасно от страданието и мислеше само за тях: това беше от възрастта.
Аз станах и закрачих към мястото, където беше леглото. Том подскочи и ми хвърли един пълен с омраза поглед: дразнех го, защото обувките ми скърцаха. Помислих си, дали и моето лице е придобило бледокафяв землист цвят, подобно неговото: видях също, че се потеше. Небето беше величествено, никаква светлинка не се прокрадваше в този мрачен ъгъл, бе достатъчно само да повдигна глава, за да видя Голямата Мечка. Но вече не беше същото, както преди: вчера, от моята килия в архиепископството можех да наблюдавам един голям къс от небето и всеки час от деня събуждаше у мен различен спомен. Сутринта, когато синьото на небето беше наситено и толкова леко в същото време, аз си мислех за плажовете на брега на Атлантика; по обяд, гледайки слънцето, си припомних един бар в Севиля, където пих манзанила, дъвчейки аншоа и маслини; след обяд, когато беше вече паднала сянка аз си мислех за дълбоката сянка, която покрива половината от арените, докато другата половина примигва на слънцето; наистина беше много мъчително да виждаш как цялата земя се отразява в небето. Но в този момент можех да гледам въздуха, колкото си искам, небето не извикваше нищо повече у мен. Така беше по-добре. Върнах се и седнах близо до Том. Настъпи един много дълъг миг.
Заговори Том, с приглушен глас. Беше му необходимо да говори, без това, той не беше в състояние да се разпознае в мислите си. Помислих, че говореше на мен, но той не ме гледаше. Без съмнение, той се страхуваше, виждайки ме такъв, посивял и потящ се: бяхме еднакви и по-лоши от огледала един за друг. Той гледаше Белгиеца, живия.
– Ти, ти разбираш ли? – каза. – Аз нищо не разбирам.
Проговорих много тихо, гледайки Белгиеца.
– Какво има?
– Ще ни се случи нещо, което не мога да проумея.
Някаква странна миризма идваше откъм Том. Стори ми се, че сега бях много по-чувствителен към миризмите от обикновено. Захилих се:
– Ще разбереш съвсем скоро.
– Не е ясно, – упорстваше. – Много ми се иска да издържа, но поне трябва да знам… Слушай, ще ни изведат на двора. Някакви типове ще се подредят пред нас. Колко ли ще бъдат?
– Не знам. Пет или осем. Не повече.
– Добре, ще бъдат осем. Ще им извикат: „Готови за стрелба“ и аз ще видя осемте пушки насочени към мен. Мисля, че ще поискам да вляза в стсната, ще я натиска с гръб, с всички сили, и стената няма да помръдне, като в някакъв кошмарен сън. Всичко това бих могъл да си го представя. О! Ако знаеше само как си го представям.
– Е, добре! – казвам му, – аз също си го представям.
– Това трябва да предизвика кучешка болка. Нали знаеш, че се целят в очите и устата, за да те обезобразят, – добави той злобно. – Вече усещам раните; от един час вече чувствам болки в главата и във врата. Но не истински болки, което е по-лошо: това са болките, които ще изпитвам утре сутринта. А после?
Разбирах много добре, какво искаше да ми каже, но не исках да го кажа. Що се отнася до болките, аз също ги чувствах в тялото си, като безброй малки прорези. Не можех да ги залича, бях като него, но се опитвах да не им отдавам значение.
– После, – добавих рязко, – ще се подмокриш като пикльо.
Той започна да си говори сам на себе си: не сваляше очи от Белгиеца. Оня сякаш не го чуваше. Аз знаех за какво бе дошъл; това, което ние мислехме не го интересуваше; беше дошъл да наблюдава телата ни, все още живи тела, които агонизират.
– Всичко е като в кошмарен сън, – повтаряше Том. – Иска ти се да мислиш за нещо, през цялото време имаш чувството, че си успял, че всичко разбираш, а после всичко ти се изплъзва и пропада някъде. Казвам си: после, после нищо вече няма да има. Но не мога да разбера какво значи това. Има моменти, в които почти го достигам… и после всичко пропада, започвам да мисля за болките, за куршумите, за гърмежите. Аз съм материалист, кълна ти се; не съм полудял. Но има нещо, което не се получава. Виждам трупа си: това не е трудно, но самият аз го виждам, със собствените си очи. Би трябвало да мисля… да мисля, че повече нищо няма да мога да виждам, че нищо няма да чувам, и че светът ще продължава да съществува за другите. Човек няма основания да мисли така, Пабло. Можеш да ми вярваш; вече ми се е случвало да будувам цяла нощ, очаквайки нещо. Но това нещо тук и сега не е същото: това ще ни грабне някъде отзад, Пабло, и ние няма да бъдем готови за него.
– Стига, казвам му, искаш ли да извикам изповедника?
Превод: Аксиния Михайлова