Съществена роля при всяко предварително замислено злодеяние играе един подготвителен обряд, а той винаги е последван от изкупителния. Смисълът и на единия и на другия не достига до съзнанието на убиеца. Всичко е наред. Ернестин имаше точно толкова време, колкото да си представи своето собствено появяване пред един средновековен съд за еретици и отровители. Тя стреля. Куршумът разби стъклото на някаква рамка, под което лежеше почетна грамота по стрелба, принадлежаща на нейния съпруг. Последва ужасен шум. Упоено от приспивателните, детето не чу нищо. Също и Ернестин: тя беше стреляла в апартамента с червен плюш и куршумът, разбивайки шлифованите огледала, висулките на полилея, имитиращата мрамор мазилка, звездите, разкъсвайки тапицерията, разрушавайки накрая цялото здание, вместо бляскава пепел и кръв, събори върху главата на Ернестин кристала и висулките на полилея и върху ѝ се посипа сивкав прах.
Постепенно тя дойде на себе си сред останките от трагичното събитие. Ръцете ѝ, освободени от пистолета, който потъна под леглото като брадва към дъното на блато или като скитник в някаква стена, ръцете ѝ, по-леки от мислите, правеха безцелни движения около нейното тяло. От този миг тя се превърна в очакване.
Миньон я завари обезумяла от ужас. Той се смути, защото Ернестин беше изключително красива, но сякаш полудяла. Самият той, красив, трябваше ли да се страхува от нея? Уви! Аз зная толкова малко неща (почти нищо) за недоловимите отношения между същества, които са красиви и осъзнават това, и нищо за онези контакти между привлекателни млади момчета, които на пръв поглед изглеждат приятелски, а всъщност са може би злобни. Ако се усмихват един на друг, просто така, без причина, не осъзнавайки нежността в своите усмивки, дали усещат смътно влиянието ѝ? Миньон прекръсти несръчно ковчега. Неговото смущение сякаш беше знак, че се влюбва в себе си, или по-скоро то изразяваше цялото негово изящество.
Смъртта беше сложила своя белег, тежащ като оловен печат в края на пергамент, върху завесите, стените, килимите. Най-вече върху завесите. Те са чувствителни. Те усещат смъртта и я разказват отново и отново, като хрътки. Те вият на умряло с гънките, които едва се разтварят, тъмни като устата и очите от маски на Софокъл или се приспиват като клепачите на християнски аскети. Кепенците бяха затворени и вощениците запалени. Миньон, не разпознавайки вече мансардата, която беше обитавал заедно с Божествената, правеше сковани движения като млад мъж, дошъл на гости.
Неговите чувства, изправен пред ковчега? Абсолютно никакви. Той не си спомняше вече Божествената.
Служителите от погребалното бюро внезапно го изтръгнаха от това състояние.
И в дъжда, това черно шествие, изпъстрено с безброй разноцветни лица, размесено с миризмата на червила, пудри и цветя, следваше катафалката. Кръглите и плоски чадъри, движещи се вълнообразно над тази процесия я държаха увиснала между небето и земята. Съвсем лека, издигната на десет метра от земята, тя не позволяваше на преминаващите да видят нищо; единствено домашните прислужници и камериерите биха могли да я забележат, ако в десет часа сутринта едните са тръгнали да занесат закуската на своите господари, а други са отворили врати за първите посетители. От голямата бързина, шествието беше почти незабележимо. Катафалката се движеше така, сякаш върху осите на колелата щ бяха израснали крила. Пръв абатът излезе под дъжда, пеейки. Той повдигаше полите на расото и филона си, както го бяха учили някога в семинарията и в същото време този несъзнателен жест освобождаваше в него, от плацентата на благородството, верига от тайни и тъжни съществувания. Той искаше да се покрие с долния край на филона си от черен плюш, с какъвто е направена маската на Фантомас и тази на Догаресес, но земята се изплъзваше под него и ние ще видим в какъв капан беше попаднал. Той успя навреме да попречи на тъканта да раздроби долната част на лицето му. Този абат, както се оказа, беше млад и под траурните одежди се очертаваше силно възбуденото тяло на страстен атлет. Накратко казано, той беше травестит.
В църквата, цялата панихида се ограничи до „Направете това в моя памет“, приближавайки се до олтара с вълчи стъпки, в пълна тишина, беше разбил ключалката на дарохранителницата, повдигнал воала, както се повдигат в полунощ двойните завеси на алкова, затаил дъх, предпазливо беше взел потира като крадец с голи ръце и накрая след като беше навел потира, погълна съмнителната просфора.
Пътят от църквата до гробището беше дълъг, а текстовете от молитвеника до болка познати. Единствено песента на мъртвите и обшития в сребро филон излъчваха някакво особено обаяние. Абатът пристъпваше в калта като в дъното на неизбродна гора. Коя гора? – помисли си той. В някакви непознати краища, може би Бохемия. Или по-скоро Унгария. Без съмнение, той беше избрал тази страна, ръководен от едва доловимото съмнение, че Унгарците са единствените Азиатци в Европа. Хуни. Хуните: Атила, който опожарява тревите, войните му, които разпалват между широките си и здрави бедра, като тези на Алберто, Миньон и Горги, хълбоците на своите коне и суровото месо, което ще погълнат! Есен е. Валят безкрайни дъждове в унгарската гора.
Всяко клонче, което отмества, мокри челото на отеца. Чува се само шумоленето на капките върху натежалите листа. Привечер гората ни изпълва с още по-голямо безпокойство. Отецът притиска все по-плътно около слабините си сивкавото наметало и широката горна дреха го обгръща целия, както филона през отминалия ден.
Някъде в гората се издига дъскорезница: двама млади мъже работят в нея и ловуват. Те са непознати в този край. Те са обиколили света и абатът го знае, както човек научава в сънищата си неща, които никога преди това не е знаел. Сега абатът пееше песента за мъртвите, същата която пя долу, в ниското, когато срещна единия от непознатите, по-младия, чието лице толкова приличаше на лицето на месаря от моето село. Той се връщаше от лов. В края на устните си държеше угаснала угарка. Думата „угарка“ и вкуса на изпушения тютюн скова гръбнака на абата. Той отстъпи назад от трите сухи тласъка, които се разливаха и в най-малкото мускулче на цялото му възбудено тяло, до безкрайност, той потръпна и семето избликна от него като чудно съзвездие.
Устните на младия мъж от дъскорезницата притиснаха устата на абата, в която с един тласък на езика, по-властен и от царска заповед, вкараха угарката. Отецът беше повален на земята, като стенеше от любов върху набъбналия от водата мъх. След като го беше разсъблякъл, чужденецът го погали леко, с признателност, почти разнежен, помисли си абатът: той намести с едно движение на рамото тежката ловджийска чанта от дива котка, взе пушката си и тръгна, подсвирквайки някаква скитническа мелодийка.
Абатът обикаляше гробовете, жените се спъваха в камънака, съвсем измокрени от тревите и напомняха ангели между кръстовете. Едно дете от църковния хор, мършаво и краставо, което въобще не подозираше за авантюрата, която току-що беше изживял абата, го помоли да задържи неговата шапка върху главата си. Абатът се съгласи. Вървейки, с едната ръка в джоба, той направи свойственото за танцьорите движение, когато завършват танго. Той се наклони към едва повдигнатия на пръсти, леко изнесен напред крак, с един тласък на коляното се долепи до полите на расото си, което се залюля като разширения край на панталона на някой моряк или на каубои, който се полюлява на коня си. След това подхвана някакъв псалм.
Когато шествието пристигна до вече изкопаната яма, може би от оня гробар, който Божествената виждаше от своя прозорец, спуснаха мъртвата, която лежеше, повита с едро везана бяла дантела.
Абатът благослови ямата и подаде мократа китка на Миньон, който се изчерви, усещайки я толкова тежка (защото след и отвъд Божествената, той се беше върнал отново към тази порода хора, родственици на младите цигани, които могат да ви развълнуват дори с едно движение на нозете си), а после и жените, които огласяха цялата околност като птичи хор от мили гласове и задушаващ смях. Божествената си отиваше така, както бе желала, съобразно фантазията си, примесена с отвращение.
Божествената е мъртва, мъртва и погребана…
…мъртва и погребана.
Превод: Аксиния Михайлова