Каква велика Божия милост към човешкия род е поддържането на духовния, благодатния живот чрез светата Евхаристия, мистичната връзка на човека с Извора на Живота – Бога. Светата Евхаристия е насъщната духовна храна за християнина. По учението на св. отци – светата Евхаристия се нарича „Тайнство на Тайнствата“.
„Завършек на всяко свещенодействие и печат на всяко Божествено Тайнство е светото Причастие“ – учи св. Симеон Солунски.
За да бъде в общение с Господа, човек трябва да бъде в Църквата. А природата на Църквата е Евхаристична. Църквата е Тяло Христово, Евхаристията е също Тяло Христово. Тъй че вън от Църквата няма Евхаристия, няма ѝ общение с Господа, Евхаристия, както и всяко Тайнство, не може да има без освещаващата сила на Светия Дух. А Дух Светии е в Църквата. Но за да живееш в Църквата и да бъдеш в общение с Господа, не е достатъчно да се числиш към енорийската църква, а е необходимо живо, реално, конкретно участие в живота на Църквата, т.е. в живота на мистичното Тяло Христово.
Евхаристията или светото Причастие в светата Литургия е самото Тяло Христово, самият Христос, и за Църквата Христова, като жив организъм от хора вярващи, е истинска духовна храна и питие. Причастието не се превръща в човешко тяло, както това се случва с обикновената храна, а обратно – тялото се обхваща от самото Причастие. Божественото побеждава тварното. Стопете две парчета восък – ще станат едно. Същото е след Причастието – ние ставаме едно в Бога. И „не аз живея – казва ап. Павел, а Христос живее вече в мене“. Както храната се превръща в наша същност, тъй и ние се изменяме в Бога. Ставаме обожествени. Не Христос се изменя в нас, а ние в Него. Отделният християнин или всички, цялата Църква Христова, при Причастието се обхваща от Светинята и става Тяло Христово. Съгласно думите на св. ап. Павел (I Кор. 12:27), че ние сме „Тяло Христово, а по отделно членове“ – това трябва да разбираме не в преносен смисъл, както се говори обикновено за членовете на семейството, а съвършено конкретно и реално. Причестилият се е станал жив потир и одушевен олтар – Богоносец.
Християните трябва да имат една постоянна настроеност за единение с Христа и като знаят, че тя се постига най-добре чрез св. Евхаристия, трябва да обичат и да се стараят да не се лишават от участието си в обществената Божествена служба – светата Литургия. Църквата принася в Литургията благодарение на Господа „о всЬхъ благодеяныяхъ, на насъ бывшихъ, явленныхъ и неявленныхъ, о всЬх и за вся“. Свещенникът принася жертвата ,,за своите грехове и за хорските немощи“. Затова в храма християнинът трябва да се съсредоточи в пълно молитвено настроение. Миряните участвуват в светата Литургия не само с присъствието и слушането, а всецяло, мистично участвуват в свещенодействието.
Важността на общението на верните с Господа чрез светата Евхаристия се подчертава от Самия Христа в проповедта Му за Живия Хляб в Капернаумката синагога (Йоан. 6:24 – 66). Там, по повод чудесното насищане на 5000 души с пет хляба и две риби, за което припомнили апостолите, Христос прави сравнение с манната, която евреите получавали в пустинята, и Евхаристичната храна. Манната била символ на вечния хляб. Евреите яли манна в пустинята, поддържали си живота с нея, но пак умирали (Изх. 16:15). А Евхаристичният Хляб храни човека за вечен живот. Манната хранела само тялото, докато Небесният Хляб храни всецяло човека и прониква „во уды, во вся составы, во утробу, в серце“. Той дава на човека безсмъртие. Да общуваш с Безсмъртния Христа, значи да получиш и ти безсмъртие. Манната е хранила само еврейския народ, а Хляба на Живота, Който е слязъл от Небето, има сила да храни цялата вселена и да ѝ дава съвършен живот. Оттук и голямото значение на общението с Господа чрез Светата Евхаристия. Дори ангелите, които са безсмъртни, се нуждаят от постоянно общение с Господа. Този Хляб, т.е. Плътта на Господа, се дава за живота на света и който Го яде достойно, ще живее вечно, а този, който не яде Плътта на Сина Човечески и не пие Кръвта Му, не ще има в себе си живот. „Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йоан. 6:54), казва Христос. Тъй, Христовото Тяло животвори тия, които се причащават с Него, защото в Него е Изворът на Живота.
Евхаристията е и съществена наша връзка и с умрелите. Като се причащаваме с Тялото и Кръвта Христови, ние влизаме в общение, в тясна връзка и с умрелите. Това единение се подчертава, като се изваждат, при извършване на проскомидията, частици и в памет на умрелите, а също тъй и в края на светата Литургия – като се поставят тия частици в Потира с думите: „Отмый, Господи, грехи всехъ поминавшихся Честною Твоею Кровью и молитвами святыхъ Твоихъ“.
Каква велика любов! За да бъдем в по-голяма близост с Господа и за да покаже Своята Любов към нас, Той дал възможност на верните не само да Го видят, но и да Го почувствуват, да се хранят и насищат с Него. Такъв е тайнственият Хляб на Живота, небесният Хляб, Който е от вечност, а временно се е родил от Дева Мария във Витлеем – в „Дома на Хляба“ – тъй като Витлеем значи „Дом на Хляба“.
Това учение на Спасителя за небесния Хляб е пълно с тайни и не може само с разума да се разбере. Тайнствеността на небесния Хляб личи и се долавя и от самия преобраз – манната; Евреите, като видели падащата манна, почнали да се питат един-други: „какво е това?“ И това слово – „какво е това?“, изказано във вид на въпрос на сирски език, станало наименование на предмета, на манната. Недоумението на иудеите при вида на манната се е повторило – и то в много по-силна форма при слушането Капернаумската проповед на Спасителя. И тъй, новозаветната манна за разума е само един въпрос, който не може да се обясни, но действителността на изказвания чрез него предмет не може да се отрече. „Какво е това?“ – Небесният Хляб, за нас е тайна – тайна, която е достъпна само за вярата. Тайна е това, че Синът Божий е пожелал да слезе от небето, за да стане и Човек. Тайна е и това, че е пожелал да умре за нас, и то на кръст. Но неизмеримо велика тайна на Божествената Любов, е и това, че Господ Сам ни се дава за храна. Да пожертвуваш себе си, е последно дело на любовта. А да дадеш себе си като Храна, е пределната мярка на себежертвата.
В Евхаристията Христос показва всичките Си съвършенства, за да направи да възтържествува любовта. В нея всемогъществото Му извършва такива чудеса, че не може да се отиде по-далече. От най-голямата висота на небесната слава Бог от любов слиза до най-голямото понижаване – реално, действително да се даде за храна на човека, а същевременно светостта на Бога допуща човекът да се издигне до най-голямата висота – да влезе в реално, действително общение с Него. Бездна от любов! Чудеса на Любовта!
Облечени сме в това тленно тяло и за това не можем да проумеем тая тайна. А всичките противоречия в нашата мисъл се дължат на връзката между духа и тялото, между вечното и временното, безсмъртното и смъртното. Иудеите недоумявали: „Как Той може да ни даде Своята плът да ядем?“ (Йоан. 6:52). И този въпрос станал камък за препъване не само за някогашните иудеи, но и за тези от по-сетнешни времена, защото да приемат учението за Евхаристията – за въчеловечаването на Бога Слово и за небесния Хляб – за тях е по-трудно възприемливо, отколкото да се съгласят с мисълта за съществуването на Бога. И тъй, блажени са вярващите. За да бъде човек в общение с Господа, трябва да има ясно съзнание и пълна вяра в Евхаристичната тайна.
Евхаристията е установена от Господа на прощалната Му вечеря с учениците. И по Негова заповед апостолите и техните приемници продължили да извършват това тайнодействие и го предали на поколенията като възпоминание за Господа – за Неговия земен живот, Тайната вечеря, Изкуплението: страданията, смъртта, възкресението и възнесението Му на небето.
След вечерята Христос преподал на учениците Си, първо, св. Хляб, после евхаристичната каша. Това потвърждава и св. ап. Павел (I Кор. 11:23,25). Апостолите след възкресението продължили да извършват Евхаристията по завещание от Господа, за да бъдат постоянно в общение с Него.
За Евхаристичния чин в първите времена се говори в Дидахи (Учението на 12-те апостоли). Там се излага молитвата над Чашата, после тази над Хляба. А св. мъченик Иустин философ дава по-подробни сведения за Евхаристичните събрания в негово време, в своята първа Апология (гл. гл. 65,66,67) и в „Разговор с Трифон иудеина“ (гл. 41).
В Апологията той говори за Евхаристичните събрания в „деня на Слънцето“, т.е. в неделния ден, извършвани след кръщението на оглашените. В 65 глава се казва, че новоприетият се въвежда в събранието за обща молитва. След молитвата се приветствували с братско целувание, после се поднасяло пред предстоятеля Хляба и Чашата с вода и вино. Той ги повдигал в името на Сина и Светаго Духа за хвала и слава на Отца и подробно благодарил за това, че Бог ни е удостоил с тези Дарове. На молитвата и благодарението целият народ отговарял с „Амин“. След това дяконът давал да се причастят с хляба и после с виното (с вода) и отнасят на тези, които отсъствували.
В 66 глава св. Иустин пише кому се позволявало да участвува в Евхаристията, а именно – само на вярващите и омилите се от греха в кръщението и живеещи, както е предал Христос. И казва, че тя се приема не като обикновен хляб и обикновено питие, но като Самия Христа Спасителя – Словото Божие, Което се е въплотило и е имало плът и кръв за наше спасение и, по този начин, „както сме научени“ – пише той – тази храна е „плът и кръв на въплотилия се Иисус“.
В 67 глава се казва: „В тъй наречения „ден на Слънцето“ става у нас събрание на едно място за всички живеещи по градове и села и се четат, колкото позволява времето, повествувания на апостолите или писанията на пророците. После, като престане четецът, предстоятелят със слова прави наставления и увещания да подражаваме на тези прекрасни неща. След това всички изобщо ставаме и отправяме молитви. Когато свършим молитвите, тогава, както аз ви казах, поднася се хляб и вино и вода и предстоятелят пак отправя молитви и благодарения, доколкото може. Народът изказва своето съгласие със словото „Амин“ и става раздаване на всекиго и приобщение с Даровете, над които е извършено благодарение, а за отсъствуващите се изпращат по дяконите“…
В 41 глава на книгата си „Разговор с Трифон иудеина“ св. Иустин говори: „Приношението на пшеничното брашно, което е било заповядано да се принася за очистването от проказа, е било прообраз на Евхаристичния хляб, който Господ наш Иисус Христос е заповядал да принасяме за възпоминание страданията, които е поел за хората, за да очисти техните души от всеки грях; заедно с това, и да благодарим на Бога, че Той е сътворил за човека света и всичко, което се намира в него, а също тъй и за това, че ни е освободил от греха, в който ние сме били, и е разрушил съвършено началството и властта му чрез Този, Който самоволно е пострадал.“
Сведения за извършване на Евхаристията в ония времена се намират още в творенията на св. Ириней Лионски и в посланията на св. Игнатий Богоносец.
Изводите от горните цитати са:
Християнството ясно отделя светата Евхаристия от всички други богослужения, като тайнствено жертвоприношение.
Евхаристията е възпоминание на Господнята вечеря.
Евхаристията е истинско Тяло и Кръв на въплотилия се Господ.
Освещаването на Даровете ставало с определени молитвени слова.
И тъй, с такова съзнание, че светата Евхаристия е най-важното богослужение, тя се е извършвала от ония времена и до днес, и ще се извършва и занапред.
Пръчките няма да изсъхнат, ако са на лозата. И християните, за да бъдат в общение с Господа, трябва да получават живителна сила за това общение чрез светата Евхаристия. Светата Евхаристия е живот за душата. Растенията живеят, като изсмукват сок от земята и поглъщат слънчеви лъчи. Човек живее благодарение на храната, която поглъща. Храната поддържа органичния живот. Тя дава тласък към нов живот. Без храна ден-два-три и ще се приближим до смъртта. – Душата е подчинена на този закон. За да живее, трябва да се храни. Нейната храна е приобщаването ѝ със Светите Дарове. Тъй, в най-близко общение с Господа можем да бъдем само когато се приобщаваме със светите Дарове – Тялото и Кръвта Христови.
Плодовете от приобщаване с тази Божествена храна, са: непосредствена близост – съединение и сродяване с Христа, Източника на живота и благодатта, Подателя на всички духовни дарове за живот и благочестие. Първите човеци в рая поддържали живота и безсмъртието си като ядели от Дървото на живота. Днес, за да се поддържа единението с Христа, трябва да се приобщаваме със светите Тайни.
Приобщаването със светите Тайни носи живот за душата, но, разбира се, когато последната не е мъртва. За да се възползува организмът от храната, трябва да е жив. Един мъртъв труп не може да приема храна. Ако се полива една суха фиданка или сухо дръвче, никога не ще поникнат. Също е и с душата. За да се възползува от благодатните Дарове – да живее духовно, трябва да не е мъртва, т.е. да бъде способна да възприема благодатта, да не е опетнена с тежки грехове, които я правят безчувствена и мъртва за доброто. Когато Христос установявал това Тайнство, той посочил по символичен начин чистотата, която Тайнството изисква: махнал връхната си дреха, препасал се с кърпа и омил нозете на апостолите, Петър се възпротивил, но когато Христос му казал, че в такъв случай не ще има дял в Царството Небесно, той се подчинил. Но защо краката им омил? – Защото краката тъпчат калната земя и полепят прахта по пътищата. А с това измиване на краката Господ показал, че трябва да бъдем чисти от калта на живота. Душата, за да влезе в общение с Този, Който е Светия над светиите, трябва да е чиста. Тогава и Божествената храна ще ѝ дава живот.
Светото причастие очиства човека от греховете му, от душевни и телесни недъзи. То е като Божествен въглен, от който се възпламеняват нашите душевни и телесни сили, тъй както златото се разпаля и очиства от огъня. Видимо действието на светото Причастие, или Евхаристията, Бог е показал на пророк Исайя, когато чрез един серафим е поднесъл с клещи до устата му разпален въглен.
Светото Причастие, според светата Църква, е огън, който изгаря тръните на греховете за тия, които пристъпват достойно към него; огън, който очиства душата, освещава помишленията, утвърждава мислите в добро, просветлява всички чувства, предпазва и охранява от всякакво душевредно дяло. Светата Евхаристия е храна и лекарство. Лекува всички душевни недъзи, укротява безчислените страсти, извиква святи помисли, укрепва душата, дава сила, умъртвява страстите, очиства сквернотите, предпазва от всяко сатанинско действие, прогонва злите стрели на лукавия и нощните мечтания, носи утвърждаване в свят живот и в спазване на заповедите. И тъй, общението с Господа чрез светата Евхаристия е здраве за душата. Разбира се, пак този дар ще получи не мъртвата душа, а болната от греха – тая душа, която все пак има съзнание и сама желае божествената храна като лекарство за спасение.
Когато душата вкуси от тази божествена храна и види колко благ е Господ, в нея се поражда по-голям стремеж, усърдие за общение с Христа. А загладнее ли човек, той почва да мисли повече за храната; зажъднее ли, също почва да мисли как да задоволи жаждата си. Тъй е в духовно отношение. Блажени са ония, които дирят да задоволят тия духовни стремежи. Както еленът се стреми към водните потоци, тай и те в общение с Христа задоволяват духовната си жажда. Защото св. Причастие носи и радост и веселие на душата; потушава скърбите, изпълва с мъдрост, просвещава сърдечните очи, подсилва вярата и любовта към Бога, умножава Божията благодат и приобщава с Духа Светаго. Този, който пристъпи с вяра към св. Тайнство, получава лекота в душата и се чувствува като с криле, готов да полети. Приобщението с Господа чрез св. Евхаристия дава отражение дори и на самото лице на човека. Той става жизнерадостен, със светъл поглед, като че ли някаква необикновена светлина го огрява. Св. Григори Двоеслов разказва за един епископ на име Карп, човек много благочестив. Той всеки ден извършвал светата Литургия, като проливал много сълзи. Веднаж, когато се причастявал в Олтаря, отвън един свещеник получил откровение, че за това му усърдие, без да боледува, на Успение Богородично, ще получи награда в Царството Небесно. Тъй и станало. След година, на Успението на св. Богородица, след като извършил светата Литургия и се причастил, като се опростил с всички клирици, лицето му светнало като слънце и предал душата си в Божии ръце (Пролог – II кн. 15 август, С. Петербург 1896 г.).
Светото причастие носи за човека вечно спасение. А стремежът към това е присъщ на всички вярващи. И затова св. Църква гледа всякак да дава това утешение на отиващите си от тоя свят – да се причастят и тъй, в общение със Самаго Господа, да се разделят от този живот. Много и най-разнообразни са случаите, които показват намесата на Божия промисъл, за да се даде възможност да се изпълни това последно желание на умиращите вярващи християни. Често пъти някои благочестиви вярващи с часове стоят пред прага на смъртта в очакване да дойде енорийският свещеник да ги причасти и след като ги причасти се успокояват и издъхват.
Всички жадуват за щастие. Младостта иска щастие; и старостта иска щастие. Къде ще го намерят? – В общение с Господа, защото при това общение душата се, очиства от греха. Общението с Господа дава крила на душата.
Отрежете крилете на една пеперуда – какво ще остане от нея? – Една гъсеница! И душата, като престане да общува с Господа чрез светото Причастие, лишава се от полет към Небето.
Първите християни живо са съзнавали необходимостта от общение с Господа чрез светата Литургия и затова с голямо усърдие и любов често са се приобщавали със светите Дарове. Вечерите на любовта, „агапите“, са били съединявани със светата Евхаристия. И понеже били в непосредствено общение с Христа, затова и целият живот на християните, и делата им били проникнати от благочестие и чистота. Те тъй свято чувствували общението си с Христа и то тъй ги изпълвало с блаженство, че предпочитали да попадат под ноктите на лъвовете и зъбите на дивите зверове, отколкото да отстъпят от Христа; с по-голямо усърдие са се съгласявали да бъдат хвърлени в пламъците на разпалената пещ, отколкото да отдадат чест на езическите божества.
При пристъпване към това велико тайнство, св. Евхаристия, при което вярващите влизат в общение с Христа, безспорно, има изкушения. Сатаната, вечният противник на човека, не спи, а като разярен лъв гледа кого да погълне. Той че, изкушенията за човека никога няма да престанат. Те може даже и да се увеличават, защото противникът гледа да погуби най-много този, когото забележи, че се стреми напред.
И тъй, изкушения има, първо, преди самото причастие. – Те се изразяват в една леност и небрежие към религиозните задължения. Явяват се в съзнанието на човека мисли – защо да пости, че той се нуждае от силна храна, каква полза от поста и др. Почва да мисли – ами, какво ще кажат другите, като го видят, че пости, че отива да се причастява, и има ли полза от това, ще стане ли по- добър, по-чист или по-доволен от живота си? – Човек трябва да побеждава тия изкушения.
Изкушения има и при самото причастие: – разни съмнения, лоши мисли, спомени, представи, при които душата е като на бойно поле, гдето се сражават две противни сили – тия на злото и на доброто. Рядко са душите, чужди на такива изкушения.
Има изкушения даже и след светото причастие: – страх да не си сгрешил нещо, като си се причастил; ще ти се припомни някой забравен грях и той ще ти се представи голям, осъдителен, и ако се спираш повече върху него, може да изпаднеш в униние и отчаяние.
Когато вярващият бъде посетен от такива и подобни на тях изкушения, не трябва да се смущава, а да знае, че това са изкушения, които той трябва да побеждава. Той трябва да гледа на тях като на насекоми, които само летят около цветята, но последните не губят от това нито своята красота, нито своя аромат. Човек трябва да ги отпъжда така, както досадните мухи от лицето си. Това, че го спохождат разни изкушения, е независимо от човека – да кацат хищни птици върху покрива на къщата му, не зависи от него, но не трябва да ги оставя да свиват те гнездата си там; тъй също и с изкушенията – човек не трябва да се примирява с тях, а да ги отпъжда, като грабливи птици, които похищават духовното му богатство.
Трябва да кажем и това, че общението с Господа чрез светата Евхаристия не е за всички ползотворно – за тези, които приемат светите Тайни недостойно, служи за осъждане и погибел; за тези, които пристъпят с душа нечиста и осквернена, без да се приготвят за великото тайнство, то служи за осъждане. За такива Причастието е огън, който изгаря недостойните. Иуда Искариотски заедно с другите апостоли се е причастил, но понеже той не се е отказал и в оня свят момент от коварното си намерение – да предаде Господа, приел светите Дарове за вечно осъждане и смърт (Йоан. 13:27).
Кои пристъпват недостойно към светото Тайнство? – Това са тези, които гледат лекомислено на Тайнството, които се докосват до светите Дарове с недостойни ръце, които ги приемат с нечиста уста и с кална съвест. Това са тези, които се осмеляват да се докоснат до светата Трапеза неосвобидили се от страстите си, тези, когото отказват да простят на брата си, а претендират Бог, Който е Любов, да живее в тяхното изпълнено с жлъчност сърце; тези, които гордостта е обладала, които завистта разяжда, на които лицемерието е прикрило техния безобразен и недостоен живот. Това са тези, които, за да прикрият своите недостатъци, клеветят невинно другите, спускат се в разни пороци против закона и морала и тъй, без покаяние, пристъпват към светите Тайни.
Отсъдата за такова небрежение към Светинята е смърт. Каква смърт? – Тази смърт, очевидно, не е физическа, а по-лоша. Естествената смърт погребва тялото и го предава на тление в гроба до всеобщото възкресение. А тази – втората смърт, убива душата, без надежда за възкресение. А няма загуба по-голяма от тази – да загубиш вечния живот! Но, за утеха, трябва да кажем това, че Господ винаги дава прошка на тези, които се каят. Тъй, Той на кръста се моли за тези, които в момента Го ругаеха. Той е готов да прощава, но, предвид неизвестността на смъртта, не оставаме никога в греха. Когато пристъпваме за общение с Господа, трябва много да се внимава. Светинята е за светии – казва свещеникът, когато се пристъпва към св. Чаша.
Св. апостол Павел учи Коринтяните – да пристъпят към Светините със страх, достойно, защото, който яде и пие недостойно, яде и пие своето осъждане.
При светата Литургия Христос идва при нас и ни вика да бъдем в общение с Него. На вратите на нашите църкви невидимо е написано: „Учителят е тук и ви вика“. – Христос ни вика да бъдем в общение с Него. Колко е необходимо, когато влизаме в храма, да казваме: „Господи, обичам те, идвам да ме благословиш и опростиш!“ Тъй ако постъпваме, ще пълним душата си с мир и тя ще се приготви за реално общение с Господа чрез св. Причастие, и ще има духовна радост.
Общението с Господа чрез св. Причастие е празник за душата. Празникът е толкоз по-хубав и по-приятен, колкото по-добре се приготвим за него. Както правят хората, когато приближава някой голям празник? – Много преди това мислят за него, и като наближи, почистват, измиват и постилат домовете си, за да бъдат в най-хубава наредба. На самия ден и те се обличат в празнична премяна. И в духовно отношение, за да бъде празникът на душата на подобаваща тържественост, трябва да се украси и със скъпоценни камъни – със златото и среброто на добродетелите си. Какво направи Христос, когато трябваше да приобщи учениците Си? – Изпрати Петра и Йоана, другояче казано, вярата и любовта. Вярата и любовта украсиха трапезата. Вярата и любовта трябва да изпълват човека, когато пристъпва към св. Тайни.
На госта обикновено се поднася някакъв дар – ние нямаме какво особено да предложим на Господа, когато пристъпваме да се приобщим с Него. Защото какво сме ние? – Нищо. Какво притежаваме? – Нищо. Ние сме богати само с грехове. Мислите ни – скверни, делата ни – лоши, добродетелите, ако имаме такива – нищожни. Едничкото, което имаме, това е сърцето. Нашето сърце – това е, което всъщност Господ желае. Сърцето, това е целият човек. Който дава сърцето си, дава всичко – своите чувства, своята воля, своята свобода.
И ние, кога пристъпваме към общение с Господа, да носим на Бога тоя дар – сърцето – и да обещаваме, че няма никога да изтегляме нашето дарение. И това обещание да бъде обещание завинаги.
Тогава и Бог ще бъде винаги с нас и обещанието ни с Господа ще бъде всегдашен празник за душата.
