ФЛЬОРОНЗ

Фелдшерката намерих сам, но ме упъти пазачът. Той каза „фершелката“, „Фершелката ще ти помогне за лепило. Най-малко лейкопласт ще ти даде“.
Бях изненадан, че в туй забутано селце, посред дивия пущинак, някой въобще охранява прегорялата лескова горичка. Сетне разбрах, че цялото село е някаква странност, но най-първо проклех оня мой приятел, заради когото тръгнах насам. „Лешници, вика, като орехи, местото ще го намериш, преди табелата, нататък са къщите, там няма какво да дирищ“. А гумата сигурно се бе спитила още на асфалта – щом свърнах в коловоза на черния, обрасъл и все пак дълбокоиздълбан път, джантата застърга,
Пазачът като че ли бе репетирал как да ме посрещне – сякаш пришълци със спукани гуми се прескачаха най-малко по двама-трима на ден. Обръгнал от безразличие, суровост и самота, които никак не се връзваха с топлия, хриплив глас: „…насред селото. Мегдан няма, до телеграфния стълб, обръщалото на автобуса. Ако искаш – чакай него, по икиндия ще те забере…“
Следващите дни щях да прекарвам следобедите в селото, но към лесковата горичка за нищо на света нямаше да свърна. Седмица ли, десетина дни ли идвах тук, но от пазача успях да се овардя. Не ме забеляза и никой друг от пръснатата в накокошинения предбалкан махаличка. Два-три пъти восъчни старици нахлуваха в лечебницата, с удивителна жизненост разпитваха „докторката“ за неизлечимите си страдания. Фльоронз въобще не се ядосваше, не загубваше търпение, дори там където истински градски дипломиран лекар би излязъл от кожата си. Понеже бабичките от рождение обикаляха баирите наоколо, едва ли изпитваха по-голямо притеснение от ходенето при доктор. За тях то си е било като да напъдят добитъка из непознаващите ограда поляни или късането на миризливи треви, в чудодейните свойства на които вярваха повече от всичко на света. Та значи, те идваха при Фльоронз не от нужда или опасност за здравето си, затова нахълтваха през вратата на лечебницата без всякакво похлопване. Първия път едва успях да се свра под високото медицинско легло, върху което само преди секунди си играех с твърдите гърди на Фльоронз.
Тя, естествено, не се казваше така.
Ала действителното ѝ име беше второто нещо, което ме смая от самото начало на тази история, без дори все още да съм разбирал, че започвам нещо – връзка ли, отношения…. За един ерген наближаващ трийсетте случайните връзки започват да крият опасност; на двайсет младият необвързан мъж би се втурнал в мигновено приключение – на трийсет погледът му е повече към вратата, отколкото към леглото. Както и да е. Вече казах, че през хубав септемврийски следобед бях тръгнал за лешници. Гостувах на мой приятел от студентството – историк, учител в родното си градче. Пътуването съчетавах с професионална командировка: бях археолог, макар без сериозни научни титли–с публикации в няколко издания и участия в международни експедиции, а край градчето на моя приятел се спотайваше най-старото керамично находище в този ъгъл на Балканския полуостров. Не идвах за първи път, но сега се бях отзовал спешно на воплите на учителя, че археологическото селище се руши: разкопки, музей и всякакво друго облагородяване. Новите стари общинари, нацепени по партийки, групички и мафиотско-роднински връзки–се чудели как да парчадисат сетните остатъци от здравомислието на десетинахилядното градче, което последните години без друго бе отучено да вярва на приказки и бръщолевения.
Дойдох, видях. Не успях да си тръгна веднага. Не можех да оставя притеснения си приятел, който повтаряше: „…И сега, каква стана тя? Каква била нашта наука? Нищо. Тъй ли…“ Отстъпих на жалостивите му молби да погостувам някой и друг ден, но при условие, че ще си почивам – разходки, слънце, въздух и никакви приказки за политики.
Есента в този край е вълшебна. Септемврийското слънце попива с меки, сладки, дъхави лъчи. Природата – зряла, мъдра, преживяла хилядолетните рушителни човешки нагони – бавно смилаше поредния напън да бъде изоставена, занемарена. Стотици декари из равнината наоколо жълтееха и червенееха от плодове: ябълки, сливи, круши, грозде, дивячки… Огромен натюрморт. Не исках да се терзая от мисълта, че е запуснат. Просто тръгнах за лешници.
Дошъл-недошъл, спуках гума и кой знае защо реших да я оправя веднага на място. Не се смутих от пазача. Той ме гледаше упорито и злобно, въпреки че гласът му беше благ. Но се запънах – ще я залепя гумата, ти си пази лешниците, не съм умрял, ако са действително толкоз големи – орехи ще си събера отнякъде, нямаше защо да съжалявам. Оказа се, че нямам нищо за лепене и навъсеният старец ме посъветва да отида при „фершелката“: „От цяло село само тя може ти свърши работа. Другото е с единия крак на оня свят. Лани магазинчето на Мария съвсем се затвори. То си крееше откак нея я няма, но лани хептен свърши…“
Мястото намерих според описанието. Табелата беше килната, но буквите, въпреки неудобния наклон и десетилетията, откакто са били изписани от старателния майстор, отчетливо изпъкваха в непомръкнал ред: Лҍчҍбница.
Пред вратата се поклоних едновременно с чукането. Ако случайно някой отвореше, все пак можеше да вляза, а горната част на касата едва стигаше раменете ми. Беше от дебело дърво – проядено, назъбено. Изпитвах неувереност. Трябваше ли да стигам дотук? Кой щеше да е този, който, заврян в такова подобие на сайвант, не просто да стой – да лекува, ако ще пациентите му да бяха четириноги. Доколкото бях схванал от нелюдимия пазач, ставаше дума за жена. Представях си някое едро, мъжествено женище, с брадавици или лунички, сред който щръкналите косъмчета плачат за бръснач.
Не биваше да идвам, казах си наум. И в този миг, без всякакво проскърцване, патинираната дървения пред очите ми се отмести.
– Влизай де.
Гласът идваше топъл. В полуздрача почти не различавах жената, но беше млада. Много млада и слаба. Стоях на прага, тя също бе изненадана. Излезе навън. Гледахме се. Не зная тя какво е забелязала, но аз видях Фльоронз – момичето от френското селце Монтегю льо Блен; Фльоронз от замъка, който несръчните студенти-археолози реставрирахме преди седем години, заедно с още петнайсетина луди от младост момчета и момичета, събрани от четирите краища на света.
Още много неща не зная от тази първа среща. Не си ги спомням,
– Вие… ти… как се казваш? – имитираше ме по-късно Фльоронз и въртеше очите си. „А ти ги беше опулил – рекох си, тоя ще ме глътне след малко“, допълваше и белите ѝ зъби правеха по-светъл здрача.
Добре че и при онази, първата среща, тя пак най-напред се бе усмихнала, та аз окончателно да превъртя – не можеше да има съмнение – това е Фльоронз. Същото малко личице, което за миг се превръща в усмивка, от която всичко грейва – очета, носле, трапчинки и мигли, а къдравите кестеняви коси трептят копринени, живи, не можеш ги събра в шепи, пръстите ти изчезват. За малко да протегна ръка, прииска ми се да докосна момичето, което беше излязло от тази неугледна постройка и се дивеше на странното ми вцепенение.
– Теменужка ми е името. Ама ти май… съвсем се ошашави. Какво, изплаших ли те? Толкова страшна ли ти изглеждам?
Гласът. Чуруликащият глас. Дали той бе същият? Името съвпадаше. Това ме довърши. Фльоронз – Теменужка.
Влязохме. Стая досущ като лекарски кабинет.
Тя ме покани и аз се отпуснах върху единствения свободен стол.
– По едно кафе? За свестяване – допълни момичето, което аз не преставах да гледам. – И стига си ме зяпал, тук, в тоя пущинак, няма кой друг да ме гледа, че да се притесняваш. Ако пък ти харесва – на, виж ме: сама съм, не ме е страх от теб, двайсет и пет годишна, дипломиран фармацевт, изпратена тук в ролята на фелдшерка благодарение на връзките на скъпия ми съпруг. На селото бройка не се полага ни за лекар, ни за аптекар. На всичко отгоре аз съм нещо по средата. И най-вече – резултат на ревност. Божествена съпружеска ревност. Затирена в глухия Балкан, та да не ме задиря никой. Трета година. Абсолютна пустош. Никой, разбираш ли. Но с телефон. За внезапни проверки. Всеки ден най-малко по два пъти: сутрин, следобед. В различни часове – да не мога да мърдам. Ясно ли е? Престани да се пулиш, нормална съм. Дръж се и ти като нормален. Вземи, внимавай да не си изгориш езика. Не, не ставай, аз ще поседна на леглото, столът ми е втръснал до полуда…
Телефонният звън прекъсна пороя от думи. Моята пъргава, ефирна домакиня захвана да брои на глас:
– Един… дваааа трииии – Вече се е разтреперил, чат ли си? Ще го успокоим, разбира се, иначе подир половин час току виж се изтърсил.
–… Да, да скъпи, къде мога да бъда много интересно. Не съм сама, леля Дафинка е тука, билкарката. Затъкнала се нещо, коремът ми, вика, се подува, давай разхлабително… Глупости ли… не те интересува моята работа?… Ще дойдеш ли да ме вземеш… с автобуса? Ами ако някое старче ме погъделичка? Окото ли, моето оченце пак ще го направиш синичко? Измисли нещо по-оригинално, скъпи… Сама съм, устата ми залепва, добре, че ти се грижиш да не онемея хептен… чао, скъпи.
Докато тя разговаряше, успях да си възвърна нормалните усещания. И все пак ситуацията беше изключителна. Поразително съвпадение. Тази нова Фльоронз излъчваше същата миловидност, желание да я целуваш безспир, да я докосваш в най-нежните тайнствени гънки. Влечението ми бе ужасно. Побиха ме тръпки. Стисках перилата на удобния, въртящ се стол и потърсих спасение в думите. В моите собствени думи. Разказах всичко на един дъх. За страхотната прилика. За експедициите преди седем лета, пак в края на лятото, в далечната френска провинция Оверн, където хълмовете бяха също тъй гушливи и плавни (като женска пазва, казах и сам си харесах поетичното сравнение) „…където се е свряла махаличката ви…“
– Аз съм от града – прекъсна ме Теменужка за пръв и последен път. – Разказвай…
Физическото влечение не ме напускаше и се отдадох на сочни, картинни описания за френската експедиция. Като стигнах до Фльоронз, простичко обясних, че отначало с нищо не грабваше окото ми. Едва вечерта, в палатката, когато през съскащата светлина на газовата лампа, я видях да се съблича и съвсем гола се шмугна в широкия си спален чувал, помислих, че преди да съм заспал, вече сънувам. Наоколо сваляха дрехите си и останалите – кой колкото си иска, опаковаха се в чувалчетата и си лягаха – двайсетина момчета и момичета от цял свят в една палатка като къща. Излишно е да споменавам, че цяла нощ очаквах нещо да се случи. Някаква безпаметна вакханалия, скърцане, въздишки. Нищо подобно. Призори, изнурен, в полудрямка, засънувах голото бяло тяло на Фльоронз, а на другия ден не смеех да я погледна. Струваше ми се, че веднага щеше да разгадае мислите ми.
…Беше на четвъртата или петата сутрин, когато ме разбуди нечие докосване. Отворих очи, но не разбрах дали съм свястен – почти в лицето си усетих дъха на френското момиче. Премигнах, но образът му не изчезна. Без да размишлявам, сякаш бях го правил винаги, протегнах ръце и прегърнах надвесеното тяло. Чух яростен шепот в ухото си, но не пусках. Гърдите ѝ потънаха в шията ми и моминската плът ме зашемети. Колко време я притисках – не помня. Фльоронз протестираше непрекъснато. С тих, почти недоловим шепот, за да не събудим околните. Най-сетне ме принуди да стана. От езика ѝ нищо не разбирах, но я последвах. Чрез малкото немски думи, които разменяхме – нито тя, нито аз знаехме повече – схванах, че всъщност тази сутрин е мой peд да приготвям закуската за нашата археологическа компания. Донесохме от селото ведро с току-що издоено мляко. По пътя аз оставих ведрото и пак прегърнах жилавата си вироглава спътничка. Възбуждах се от миризмата на топлото мляко. Фльоронз отново се изскубна, ала вече се смееше с пълен глас, сочеше с пръст ту моята, ту нейната глава и въртеше китката си – май съм откачил, а? Но през нощта, когато за хиляден път се кокорех в мрака, а щурците във Франция през септември дънеха вълшебния си джаз досущ като своите събратя в българския август – светла сянка се спусна върху ми и сложи същия показалец, дето сутринта го размахваше, върху устните ми. Безшумно и дълго се любихме.
Когато млъкнах, Теменужка ме гледаше с разширени, жадни очи:
– Защо спираш. Продължавай, страшно е интересно.
За пореден път заобяснявах, че тя е досущ като Фльоронз. Затуй е цялото ми изумление. Да открия двойничка след толкова време и на такова място – не е ли чудо, питах, окончателно освободен от притеснение. Чувствах се все по-приятно. Новата Фльоронз настояваше да разказвам. А аз исках вече само да я гледам, думите ме бяха изчерпали. Тя се дразнеше, че не продължавам, и опитваше да ме уязви:
– Всичко това са измишльотини, нали. Фантазираш, за да ме свалиш, след като видя, че съм сама и… че толкова много ме ревнуват. Ами жена ти, на нея разказвал ли си тези твои хуморески. Ти си женен, нали. Или ще ме излъжеш, че не си…
Без да искам, бях ѝ хванал гърдите. Тя прие мълчаливия ми отговор и сама поднесе устните си. Галеше се като котка. Мина ми през ум, че вече я ревнувам от съпруга ѝ. Господи, какви невероятни повторения! Като същинската Фльоронз – плът, родена за ласки. И се уплаших. Само за миг. Проблясък, който ме отрезви с дълбината си. Почти побягнах. Молех се на провидението всичко, което ставаше, да е истина, едва сколасвайки да обещая:
– Утре ще дойда. По същото време. Чакай ме. Искам да се уверя, чуваш ли…
На другия ден новата Фльоронз ме посрещна пред вратата. Бялата ѝ престилка бе тъй прозрачна, че въобще нямаше нужда от нея. С влизането в „кабинета“ (отвънка по олющените стени не можеше да се предположи какъв уют се крие вътре – по-късно разбрах, че постройката някога е служила действително за ветеринарна лечебница; и надписът висеше несменен) моята посрещачка се озова в прегръдките ми, но бързо ме отблъсна.
Настоя пак да ѝ разказвам за прелестите на нейната двойничка. Превъзбуден и отмалял, едва се сдържах. Позволи ми да я галя по гърдите, бях я разсъблякъл до кръста, а от играта на дланите, мисълта ми течеше по-образна и по-бистра – Фльоронз го долавяше и полагаше старание мисълта да не секва.
Тогава нахлу глухата бабичка. Добре, че като всяко нечуващо създание викаше отдалеч, та ушите ни писнаха тозчас: Тука ли си, докторичке?“ Едва успях да се завра под леглото, а дали „докторичката“ се бе заметнала, за мен остана тайна.
Старицата обясняваше на висок глас как коремът ѝ се подува. „Ще се пукна, ще се пукна, дано по-скоро Господ ме прибере. Откак ония идваха, оттогаз се подувам. Ооох, ох – няма Господ да търпи такъв греховник дето отчувах, нямааа…“
Едва изтраях чудната визита да се свърши. Междувременно телефонът пак бе звънял, нежната фея в бяла прозрачна престилка обясни още по-нежно и търпеливо, че в момента прави клизма на поредната си пациентка; от другата страна гласът кой знае какво бе изтърсил, но Теменужка-Фльоронз направи върховен скандал, който – ако не беше неудобната поза под леглото – бих изслушал с още по-голяма наслада. Ясно е, че нито клизма, нито други някакви процедури бяха сторени, но озовали се отново сами, узнах историята на баба Дафинка. Билкарката открай време живеела сама. Жилава и държелива – всеки вторник се дигала на автобуса и през пазарния ден отваряла сергия в града. Там живеел синът ѝ. Пролетес синът и снаха ѝ решили да изнудват майката. Дегизирани с маски посред нощ дошли за скътаните парици на възрастната жена, ала успели да ги хванат. Комай нищо не им направили – майката не позволила. Но оттогаз все се оплаквала от стомах.
През ден идва в лечебницата – някак унило довърши разказа си Теменужка-Фльоронз. – Какво да ги правя, меря им кръвното, изслушвам ги, те повече от раздумка имат нужда, не от лекарства.
Опитах се да подновя прекъснатите ласки. Момичето, жената, която желаех и можех да притежавам всеки миг, ме отблъсна нежно, но твърдо. И продължи със странно сух глас:
– …Тази жажда за пари ще ни погуби…
Узнах, че през последните месеци ревнивият ѝ съпруг не бил подминат от треската да изнася в чужбина каква ли не стока и припечеленото да обръща в марки. Бил надиплил вече колкото за една кола, скоро щял да се отправи към Германията. Или на друго място – където са най-евтини. Теменужка щяла да го остави да прави каквото си иска – нищо, че е лекар и скрито от хората в малкия градец не остава; той се писал от новите, зелените и хич не му пукало за хорското мнение: „Те досега като ни смукаха, какво. Наш ред е: това е то търговията – един продава, друг купува. На никого в джоба не бъркам. А те ни доведоха до просешка тояга…“ Ала мъжът ѝ настоявал тя да го придружава в неговите пътувания-набези – поне през почивните дни. Тя не искала.
– Отвращавам се, разбираш ли? Животът ми мина в такива комбинации… – гласът ѝ звучеше все по-сух и остър. – Писна ми от неговите комбинации!
Преди три години съпругът ѝ уредил специално да открият това забутано място за фелдшер в още по-забутано село. От ученичка я ухажвал. По-късно любовта му преминала в диво преследване. Деца им се родили още докато учела за аптекарка, но след ражданията тя не погрозняла. Напротив – разхубавила се повече. Мъжът ѝ беснеел, вървял по петите ѝ, следял с кого си приказва. Тя била принудена да се съгласи. В тая умираща махаличка, на петнайсетина километра от града, поне денем била спокойна. Четяла книги. Опитвала се да шие – вадела си кройки от модни списания, въобще, залисвала се. Но да уйдисва на акъла му и да минава границите със спекулантски стоки – никога. Ако ще да ме убие. Как не измислиха нещо да ги спрат, Господи…
Излишно е да споменавам, че този втори ден си тръгнах потиснат и малко ядосан на себе си. Обещах си утре да не се държа като дърво. Но не стана нужда.
Щом влязох в кабинета, Фльоронз запречи огромно ръждясало резе, което преди не бях забелязал.
– И с топ не могат го разби – обяви тя тържествено и обърна очи към леглото.
Не зная откъде бе домъкнала страхотно дебел пухен дюшек и когато потънах в него, тя не ме остави да се дивя.
– Влизай. Първо ти. После аз. Като там… във Франция. Никога не съм го правила в спален чувал. Сега ще те видя дали си ме лъготил…
Господи небесни! Опаковахме се като буби. Тя не пропусна и най-малката подробност, за да усилва насладата. Дори бе преместила под възглавницата телефонния апарат. Когато по някое време той действително иззвъня, тя просто се протегна в най-невинна и блажена извивка, без да прекъсва плавните вечни движения, които още Ева извършвала с райска сласт в божиите градини, когато от време на време обезумелият Адам се е питал – всъщност той прелъстител ли е или прелъстен.
Не помня след колко дни заминах. Удържах на думата си и следващия месец отново дойдох. Единствено на моя приятел, учителя, разкрих истинската причина за тъй скорошното ми появяване. За да не се чувствувам толкова гузен, нещичко бях свършил около спасяването на древните уникални разкопки, Носех специално писмо от научна фондация до местната управа с предложение напролет да се започне работа на запуснатия обект.
Беше към средата на октомври и в Балкана се усещаше слънчевото отдалечаване. Фльоронз за всичко намираше колай. В нежния прелестен кабинет бе топло като във фурна, а ние полуголи свещенодействувахме. Тя беше неизчерпаема в идеите си как да бъде все по-приятно. От време на време питаше добре ли го прави. „От жена ти, например, кажи, тя по-красива ли е? Умея ли като французойката, а?…“ „Никакво сравнение не може да става“, възхищавах се искрено, а че не съм женен просто премълчавах, Фльоронз от самото начало бе убедена, че каквото и да кажа, все ще я „лъготя“, затова не разпитваше. Умеете да изпита наслада от физическото докосване, както никой друг. Любеше се настървено, с някаква неутолима страст, зад която долавях едва ли не отчаяние.
– Така чувствам, че съм жива, че живея, че няма да умра – късаше задъхано думите, на пресекулки, когато се опитвах за миг да възпра страстта ѝ.
Броените дни всякога свършват. На раздяла обещах следващия месец пак да дойда. „Ако ще сняг да затрупа и вълците да ме изядат“, смеехме се, а по обратния път нещо ме загложди.
Не можех да си обясня защо в душата ми се прокрадва чувство на смъртна вина. Може би трябваше да ѝ кажа, че съм един ерген във восъчна зрелост като налят кехлибарен грозд през септември и не се е намерила оная, която да излапа обистрените зърна – наведнъж и без остатък.
Или вместо за чудното френско момиче, да ѝ открия креещата тайна на душата си, да ѝ разкажа за студента-първокурсник и тридесетгодишната зряла жена, с бели от страданието коси, вдовица-майка на невръстни дечица-слънца и как студентът се хвърли да гори години, години…; и че в крайна сметка не младият мъж, верен на отчаяното си благородство, бе сложил край на осемгодишното си посвещение, а мъдростта на застаряващата жена го бе спасила. Всъщност избавление ли беше? А сънищата с едни и същи бели коси и изпито лице на мадона, от тях в нито един спален чувал никъде по света да не можеш се скри? И подир осемте години, до днес, понякога и денем безплътният образ да заиграва пред очите ти?
Пътувах, натисках педала на газта. Упреквах се заради чоглавите предателски мисли. Ето че пак… Натисках, колата ме отнасяше все по-надалеч от моята севернобългарска Фльоронз. Бягах! Истинското усещане беше за бягство…
Последвалите седмици бях прекалено отдаден в работата си, зает. Няколко пъти, през обедните почивки, опитвах да избера телефонния номер в далечното селце. Понякога успявах. На другия край чувах разплакания от вълнение глас, вълнението се предаваше по невидимата жица и ми идеше да зарежа всичко и да хукна презглава към оня закътан предбалкан.
Възможност да замина намерих чак през декември.
– Май нямаше смисъл да идваш – посрещна ме с горчиво спокойствие и нотка на упрек приятелят ми.
Дъхът ми замря.
– Те катастрофираха. Със съпруга си. Не се бой и двамата са живи. Още са в болница.
Следващите шест месеца щях да имам достатъчно бреме да науча подробностите около това нещастие, а и сам да наслагвам нови подробности в цялата объркана история. Беше ми много мъчно. Да можех поне да я зърна моята прекрасна двойничка. Съпругът ѝ го изписаха след около месец, а нея местеха от болница в болница. Най-накрая попадна в специализирана столична клиника. Налагало се пластична операция върху пострадалото лице. Не ме пускаха да я видя, докато не свалиха и последната превръзка.
Как ли щеше да изглежда?
След като открих двойничката на отдавна заровена любов, дали аз не бях причината да ѝ се стовари това нещастие? Операция на лицето! Можеше ли то да се измени неузнаваемо?
Помолих в болничната стая да вляза сам.
Тя лежеше с притворени очи. Навярно позадремала. Веднага ме усети. Лицето ѝ се губеше в разпилените коси, прошарени, побелели.
Боже милостиви! Не сънувах ли отново?!
Ужас скова сърцето ми. Изпод колосаната постеля ме гледаше моята нещастна студентска вдовица – същата, каквато я бях видял за първи път преди… Не, нямаше минали години. Времето бе спряло. Ужасът се изкачи в гърлото ми и заседна – студен, задушаващ.

Коментари