Баща му мълчеше. Вече три седмици и от това умря. Така казваха жените, които идваха в къщата, за да помогнат или просто да приседнат. Така казваше лелята, около която се въртеше суетнята преди погребението. Това повтаряше майка му и плачете.
Жените не се обръщаха към него, понеже го нямаха за тукашен, но шепотът им оставаше по ъглите. Не му казаха нищо, когато миеха тялото на мъртвия, когато го бръснеха и подрязваха ноктите, когато го обличаха в новия костюм, когато надянаха пиринчената халка. Те работеха бързо и рядко проплакваха. Само веднъж, докато превързваха с бинт главата на баща му, той протегна ръка да ги спре, но веднага разбра. Ръката неловко остана във въздуха.
Гледаше да е близо до майка си, Кажи, сине, по какви пътища е ходил, докъде е стигнал. Да беше продумал поне, да беше ми казал, да зная, а той мълчеше. Господи, върна се и онемя. Ох, нито дума, такава тежест ти е била на душата, такова нещо, кажи ми, стара съм, но ще издържа. Няма толкова тежко, по-добре кокалите ми да се бяха строшили, а не сега да ги тътря прегърбена и да ми тежи въздухът. Защо ти беше да ходиш, защо ти беше да мълчиш, тебе мълчанието те задави, да беше ми казал, моля те. И тя отново плачеше.
Щом настъпи вечерта, при мъртвия остана лелята, а той изведе майка си. Прегърна я, сложи главата ѝ в скута си, както тя бе правила някога, и я погали. Плачът и затихваше, клепките полека се отпускаха. Когато заспа, забеляза, че клепачите с дългите мигли са по-млади от лицето ѝ. Защото може да плаче, сълзите са лековити, пазят я.
Оглеждаше стаята, в която отрасна. На стената имаше няколко снимки, поставени грижливо в рамка – той още дете, на гърдите на майка си, пак той, яхнал кон с пръчка в ръка, после в хора на градската гимназия, а накрая дядовците по двете му линии. Портретът на баща му, който висеше над резбования бюфет, бе свален, за да се направи клише за некролога. Някога взимаше стол и сравняваше лицето си във витрината на бюфета с това горе. Но сега празното място нарушаваше простотата на подредбата. Усети, че в снимките тече време, различно от неговото. Тези времена отдавна са сплетени на възел, омотани са около пружините на стария часовник, за да не допуснат люлеене на махалото, на къщата, на селото. Но днес времето на баща му беше изтекло, възелът бе разхлабен и часовникът, спрял още в детството му, проскърца. Той се обърна към майка си, тя спеше почти усмихната, гледаше спокойно през затворените клепачи. Заметна я с одеяло и излезе.
Селото бе разголено от лунната светлина. Белите къщи се подаваха в мрака като женска гръд. Опитваха се да приласкаят окото, да го привлекат. Но пътят, по който тръгна, само се провря помежду им и продължи нататък, без да ги докосне. Недалеч от къщите го пресрещна свинско грухтене. Тук рядко минаваха коли и кочините бяха изнесени в покрайнините на селото, в самото начало на гората. Все пак случваше се прасе да замине, натоварено в нечий багажник. Но местните разчитаха на пустотата и най-вече на самите прасета, конто, щом той се приближи, проглушиха гората. Освен грухтене, чуваше се риене и удари по тенекиените прегради. Вече бе отминал кочините, скрити в тъмнината, и продължаваше към реката, когато силен трясък го накара да се обърне. Гората оживя, разтресе се от тътнещ тропот и покрай него се юрна стадо свине, едри, дребни, с по беснели зурли и лъснали на луната четини. Преди още да се уплаши, те го отминаха, вдигнаха вихрушка от прах, миризма, и с ужасен плясък скочиха в реката. Настъпи тишина.
Когато дойде до Водата, само извитите им опашчици стърчаха отгоре. Понеже беше далече, не можеше да прецени дали това не са тръстики. Но извити тръстики няма, а водата привличаше и него. Докосна гладката ѝ кожа и потъна в прохладна прегръдка. Тъмните струи го обтичаха, милваха го и известно време остана отдаден на ласките. После, понеже течението не беше силно, тръгна по дъното като първо опипваше с крак и тогава стъпваше. Горе на повърхността луната се разтичаше в светъл отблясък, който, колкото повече напредваше към другия бряг, толкова по-ярък ставаше. Реката се изпълни със светлина, едър рак го щипна по глезена, а няколко риби заиграха пред лицето му с усмихнати кръгли устни. Погали една от тях, тя се отърка в ръката му докосна го по бузата и той подаде глава над водата. Грееше слънце.
Въздухът звънтеше от слънце. Свините кротко ровеха коренаците край брега, а свинарят се бе отпуснал под едно дърво. Той реши да не буди човека и дори свали обувките си, за да не мачка тревата. А тя полягаше под пръстите на крака му и се изправяше подире му, още по-зелена. Една червеношийка кацна на ухото му, клъвна си стръкче от косата му и отлетя. Всъщност правеше малки кръгове, после се връщаше и пак го бодеше. Достигнаха до брезовата гора и там видя момичето. Помнеше я като играеха при дървото в двора, всеки връзваше другия и се смееха. Тя му подаде въжето и той обви тъничката талия, нежните колена, който се подаваха под ръба на бялата дреха, преметна връвта между едва напъпилите ѝ гърди и я завърза. Изплъзна му се с детска усмивка и на свой ред го прикова към брезата, а той се чудеше дали момчешките му мишци са по-силни от въжето. Но въжето почти не го докосваше, по-скоро нежно го галеше и не беше въже, а тънка слънчева нишка, безкраен светъл косъм. Когато разбра това, той се разсмя и смехът им кънтя сред брезите цяла вечност.
Но, деца, няма ли вече да ви женим, мога да ви подаря пръстенчета. Старицата бе седнала на бордюра пред кръчмата и побутваше празна бутилка от ракия в краката си. Хубави пръстенчета, пиринчени, а по-късно могат да станат и златни. Тя извади отнякъде ножче и с бързо движение, щрак, щрак, отряза от капачката на гроздовата две златисти колелца. Те паднаха в праха, и щом се обърна, той видя, че момичето вече не може да се изплъзне. Въжетата я пристягаха, а тя се променяше, наедряваха гърдите ѝ, облече кожено яке, къса пола, на нежните уши увиснаха златисти обръчи. Отвърза я и, след като оправи червилото си, тя тръгна, бабата се разсмя, а той се наведе за камък. Но смехът премина в съскане и змията се шмугна в храстите.
Кръвта бумтеше, набъбваше, той растеше от ярост и накрая разкъса въжетата. После ги преметна за юзди на вятъра, разреса му гривата от облаци, завърза на възел опашката му, за да не се вее на халос. Метна се на седлото изтръгна един бор за копие и препусна отляво-надясно, отвътре-навън, през планини и през морета, за да открие змея. Но змията бе хитра като змия, причака го на скришно и се опита да оплете с опашка нозете на коня му. Конят беше вятър, тя хвана въздух, копието прониза устата ѝ. Така я уби този път и хиляди пъти още, както ги рисуват навсякъде. Отляво-надясно, отвътре-навън, с един удар.
А зад седлото на коня седеше едно момиче или просто дете, той го усещаше с гърба си, където и да отидеше. Дори когато правеше протокол на някое заседание, ръката му се уморяваше, но това присъствие поддържаше писалката и изправяше почерка като на курс по стенография. В такива моменти той неболно се усмихваше, усещаше подозрителните погледи на хората от залата и лицето му отново ставаше безизразно. Все пак знаеше, че детето бе зад него, макар да не можеше да се обърне и да го види. Другите също не го виждаха, но сухите им думи го застрашаваха и той ги приковаваше с писалката си към листа, за да ги омаломощи. След като думите свършеха, удряше с печата като с боздуган и успокоен излизаше, долавяйки топлината зад гърба си.
Но топлината застина, когато погледна към отсрещната кооперация. Жената от четвъртия етаж застана пред огледалото, отметна си назад косата и полека започна да разкопчава копчетата на тънката блуза. Плъзна ръка по гърдата и рамото си като бавно изхлузи първо единия ръкав, после другия, свали ципа на полата и с галещо движение я свлече от талията по бедрата. Прекрачи я с крак и го постави на тоалетката пред огледалото, ръката ѝ се промъкна под чорапогащника, под който нямаше друго, и тя приклекна в тръпка. Тялото ѝ се изви назад, бедрата се залюляха, езикът игриво близна рамото, после се спусна по огледалото. Тя прихвана с ръка гърдата си, поднесе я напред и с плавно движение нагоре-надолу започна да търка зърното ѝ в огледалото. То набъбна, изчерви се ярко, изпълни стаята, той не издържа и взе асансьора. Отвори му по халат, погледна го, заповядайте.
После нещо липсваше. Като се опита да оседлае коня си, седлото пропадна във въздуха. Купи си друг кон, но дългите коси на спомените заплетоха нозете му и го препънаха. Това не е кон, каза, тръгна пеша, хвана автобус, Купи си кола, ожени се и т, н. Само вечер, когато се прибираше, краката му натежаваха и, щом заспеше, не можеше да ги отлепи от земята. Постепенно повдигаше единия, а отпред затъваше с другия, после отлепяше и него от калта, помагаше си дори с ръце, за да продължи. Стъпка по стъпка, много бавно, преминаваше безкрайни равнини и оставяше дълбока следа, на която не помнеше началото. И все пак вървеше, защото усещаше, че ако спре за миг, ще потъне целият. Не смееше да се обърне. Вървеше.
Първото, което видя, след като извървя дните си, беше хорът на гимназията. Всички бяха със сини костюми, с монограм на сакото и едва наболи мустаци или по-скоро мъх над устната. Стояха на подиума и пееха, а русите мустачки се разтваряха като криле. Той бе на втори ред, вляво, и сега се опита да различи гласа си, но бе невъзможно. Всеки пееше нещо на свой глас, разминаваха се, заплитаха се, обсипваха диригента с хаотични звуци, а онзи се мъчеше да ги разсече във въздуха с пръчицата. Лицето му бе смешно, отчаяно, на диригента повече му отиваше жезъл, а не пръчица. Представяше си го изправен гордо, за снимка, застанал както дядовците от портретите вкъщи. Сега обаче се кривеше, ръкомахаше, между зъбите му хвърчаха слюнки, накрая се обърна и отлетя във въздуха. Мустачките на другите хористи също се разхвърчаха, а след тях и момчетата. Той остана сам.
В подножието на подиума имаше блъсканица. В средата двама души се караха – стопанинът, който държеше кученцето за врата, се оплакваше, че то още в първия месец препикало килима, а другият твърдеше, че му ухапало пръста и размахваше пръст за доказателство. Спореха как да накажат злосторника, аз съм стопанинът, ухапването е по-лошо, първо на мен ми се случи, виж ми белега. Мненията бяха непримирими, защото първият искаше да му разпънат лапите и да го обелят живо, а вторият да го набучи цялото с карфици, което щеше да развали кожата. Когато се видя, че няма да се разберат, хората около тях избраха белобрад съдия, назначиха съдебни заседатели, а този, който седеше на подиума, натовариха да води протокола. Той записа присъдата – разкъсване чрез дърпане в две посоки, по общо мнение справедлива, но с изненада разбра, че писалката вече не умъртвява думите. Напротив, долу настана веселие, освободиха пространство за арена, двамата съперници застанаха един срещу друг, а реферът поднесе кучето. Кучето заквича, опули кафявите си очи и той стана. Оседла коня си, но вятърът духна седлото му, вдигна копието си, но писалката натежа в ръката му, запретна ръкави, но видя детски мишци. И побягна.
Побягна да търси майка си. Трябваше отново да суче, за да си върне силата. Откри я край една горичка, приседнала леко във въздуха, със спуснати коси и дрехи. Потърси веднага гърдата ѝ, тя бе изсъхнала, но мляко течете изпод дългите мигли. То заливаше всичко наоколо, разстилаше до безкрай белотата си. Попита я защо плаче, но тя мълчеше. Ако сега не направеше нещо, млякото щеше да прелее и дори майка му щеше да изчезне. Всичкото мляко той не можеше да изпие. Затова се обърна и тръгна към началото.
Премина покрай съдията на кучето, покрай хора на гимназията, през дългата равнина, покрай огледалото на съседката, после се метна на коня си, съживи змея и препусна отвън-навътре, отдясно-наляво, за да стигне до момичето сред брезите. Тя се превърна на червеношийка и го доведе до реката, където седеше свинарят – брадата му бе покапана с див мед, а с ръката си загребваше вода, издигаше я нагоре и отново я изсипваше. Той го остави да си върши работата, влезе в реката, слънцето помръкна, на другия бряг грееше луна. Разбра, че просто е сбъркал пътя.
Трябваше да отиде там, където нощува слънцето. То, като грее отвисоко и гледа нашироко, знае всичко. Но за да може да го види, трябваше светлината да е помръкнала, слънцето да е заспало. Нощта вече изтичаше, луната се криеше и беше нужно да бърза, за да го завари. И той бързаше, а мракът го спъваше. Короните на дърветата се люлееха, шепнеха си една на друга, изричаха заклинания, клетви и закриваха бледата светлина. Тишината пронизваше с писък ушите му като кукумявка. От бързане петите му пареха. Когато за миг се обърна, видя, че стъпките му пламтят с приглушен пламък и оставят светла диря. Но гората можеше да пламне и затова ускори хода си, затича се. По-късно гората свърши, премина през равнини, през полета, но нямаше нищо, което да угаси краката му. Тревите първо пронизваха раните му, камъните ги подбиваха, а после изтляваха в огъня. Водата от потоците се изпаряваше преди да стъпи в нея. Когато щеше да пламне целият, подпря се на едно дърво. Капка сок от дървото угаси огъня.
Дървото беше грамадно. Той стискаше здраво грапавата кора, щом се отмори, погали я с благодарност. Кората се размърда и от нея го погледнаха две прозрачни очи. Гущерът премигна и размърда златиста опашка, която без да прекъсва, продължи в стебло на лоза. Той видя как от лозата излизат гроздове, с едри сини зърна, а от тях кълват разноцветни птици, пауни или фазани, не ги разпознаваше добре в тъмното. Перото на птицата преминаваше в опашка на краба, здраво забила четирите си крака в земята, за да крепи дървото. По същия начин за яки корени служеха човек, лъв и орел, който се впиваха в пръстта от другите три посоки, а от тях се раждаше безкрайна плетеница от цветя, змейове, прекрасни съдове с вино, плодове, гълъби и всякаква твар, която ръмжеше, съскаше, чуруликаше и сплиташе гласа и тялото си в едно. Тази жива плетеница сега надаваше страшен бой и яростно се опитваше да затули входа, но здравината на връзката не ѝ позволяваше да се разтегне. На хищния скок се противеше любовно пърхане. Така входът оставаше притаен и отворен. Той влезе.
Вътре светлина изпълваше мрака, но не го изпразваше. Най-напред видя майка си, приседнала леко във въздуха, държи го на гърдите си, но със спуснати коси и дрехи. Малко по-настрани беше пак той, възседнал ветрен кон с пръчка в ръка, но змията му бе заплела копитата. После рошавият свинар от реката, дядовците, хорът от гимназията, всички някак въздигнати и той се приближи да погледне. Бяха като нарисувани на стената, но от дървото под тях капеше тъмна течност, докосна я и усети мириса на кръвта. Обърна се и видя свещите – те плачеха: с червени капки, изтичаха, устремени в последна молитва. Във всяка от тях гореше образът на баща му, трептеше, политаше и оставаше в пламъка. Баща му го гледаше с хиляди очи, мълчеше и бавно изтляваше. Свещите угасваха една по една, той тичаше към следващата, после отново, отново, баща му мълчеше. Угаснаха.
Тогава падна на колене, заопипва земята, после стените, обикаляше в кръг и така достигна завесата. Раздра я с едно движение, открай-докрай, но зад нея нямаше нищо. Само леко сияние се издигна с погледа му и се изгуби нагоре. Той се хвана за стената, заби нокти в нея, впи зъби и започна да се катери. Мракът бе непрогледен, изпочупиха му се ноктите, нещо прободе ребрата му, кръвта изтичаше, но той напредваше. Стволът се стесни, подаде навън главата си, промъкна едната ръка, другата, измъкна се до кръста, надигна се още. Дървото заклещи крака му, лозата заплете другия, гущерът захапа глезена, птици долетяха да изкълват очите му. Той разтвори ръце, поиска да полети, но клоните го приковаха, разпънаха го, а цветята обвиха тялото му. Успя да види, че изгряваше слънце.
