Дребничкият скитник на Света Тереза беше първият истински скитник на Дхарма, когото срещнах, а вторият беше номер едно сред всички скитници на Дхарма и всъщност той, Джейфи Райдър, беше измислил този израз. Джейфи Райдър беше израсъл в малка дървена къща, навътре в горите на източен Орегон, заедно с баща си, майка си и сестра си, още от началото горско момче, дървар и земеделец, интересувал се от животни и индианска култура, така че накрая, когато успял, по някакъв начин, да отиде в колеж, вече бил добре подготвен за началните си занимания по антропология, а по-късно и по индианска митология с оригинални текстове на митовете. Накрая научил китайски и японски и станал специалист по ориенталистика и открил най-великите Скитници на Дхарма – Дзен-лунатиците от Китай и Япония. В същото време, понеже бил момче от северозапада, с идеалистична нагласа, той се заинтересувал от старомодния СОРП¹ анархизъм, научил се да свири на китара и да пее старите работнически песни, който прибавил към индианските си песни и изобщо към заниманията си с фолклора. Той вървеше по улиците на Сан Франциско, когато го видях за първи път на другата седмица (това беше след като изминах на стоп остатъка от пътя от Санта Барбара с едно-единствено дълго шантаво пътуване и, не е за вярване, ама ме качи една млада очарователна русокоса красавица в снежнобял бански без презрамки, боса, със златна гривна на глезена, тя караше червеникаво-кафяв Линкълн Меркюри от бъдещето и ѝ трябваше бензедрин², за да издържи целия път до Града³, и щом ѝ казах, че имам малко в брезентовата си торба, тя извика „Страхотно!“) Видях Джейфи да крачи със странната широка походка, типична за алпинистите, на гърба си носеше малка раница, пълна с книги, четки за зъби и какво ли не. Това беше малката му раница „за в града“, за разлика от голямата, комплектувана със спален чувал, пончо и съдове за готвене. Имаше малка козя брадичка и странен вид на ориенталец с леко дръпнатите си зелени очи, но съвсем не приличаше на бохем, нито пък беше такъв (от тия дето се движат в артистичните среди). Беше жилав, загорял от слънцето, силен, прям, винаги раздаваше поздрави и разговаряше весело, и даже извикваше по някое здрасти към скитниците из улиците, а когато го питаха нещо, отговаряше без да се замисли, не знам откъде му идваше, но винаги с блестящо остроумие.
– Къде срещна Рей Смит? – попитаха го щом влезе в Мястото, любимия бар на битниците, който се навъртаха из Бийч.
– Аз винаги срещам мойте бодхисатви на улицата – провикна се той и поръча бира.
Беше велика нощ, историческа заради много неща. Джейфи, заедно с няколко други поети (той също пишеше стихове и превеждаше на английски китайска и японска поезия), бяха включени в програмата на една поетическа вечер в Галерия Шест в Града. Всички те се събираха в бара и се „вдъхновяваха“. Но докато стояха или седяха наоколо, забелязах, че Джейфи беше единственият, който нямаше вид на поет, макар че си беше точно такъв. Другите бяха или битници-интелектуалци с рогови рамки и дива черна коса, като Алба Голд бук, или бледи поети с красива и миловидна външност, като Айк О’Шей (с костюм), или пък префинени ренесансови италианци, сякаш от друг свят, като Франсис Да Павия (който прилича на млад свещеник), или рошави стари анархистки издънки с папионки, като Рейнхолд Какоетис, или огромни дебели кротки очилати шемети, като Уорън Къфлин. И всичките останали многообещаващи поети стояха наоколо, облечени с най-различни костюми: сака от рипсено кадифе, с протъркани ръкави, изтрити обувки, джобове, от който се подават книги. А Джейфи беше облечен в груби работнически дрехи, купени на старо от магазин Гудуил4, дето ставаха за изкачване на планини и пътешествия, за нощуване на открито, за крайлагерни огньове и пътуване нагоре-надолу по крайбрежието. Освен това, в малката си раница той имаше и една смешна зелена алпийска шапка, която обикновено си слагаше с радостен вик, когато стигаше в подножието на някоя планина, точно преди да започне да изкачва височина от няколкостотин метра. Носеше скъпи катерачески обувки – негова гордост и радост, направени в Италия. С тях той се разкарваше по посипания със стърготини под на бара, като едновремешен дървар. Джейфи не беше висок – около метър шейсет и осем, но беше силен, жилав, бърз и мускулест. Лицето му представляваше тъжна изпита маска, но над малката козя брадичка очите му блестяха като очите на засмян стар китайски мъдрец и смекчаваха резките черти на красивото му лице. Зъбите му бяха леко кафеникави, заради липсата на грижи по времето, когато е живял в гората, но това не се забелязваше, когато се хилеше на шегите с голяма уста. Понякога притихваше и просто се взираше тъжно в пода като човек, който дялка нещо. Понякога беше весел. Изглеждаше силно заинтригуван от мен и от историята за дребния скитник на Света Тереза, а също и от разказите за собствените ми преживявания – как пътувам с товарни влакове или на стоп, или скитам из горите. Веднага обяви, че съм велик бодхисатва, което значи „велико мъдро създание“ или „велик ангел-мъдрец“, и че с искреността си украсявам света. Любимият будистки светец и на двама ни беше Авалокитишвара, на японски – Каннон Единадесетоликата. Той знаеше всичките подробности на Тибетския, Китайския, Махаяна, Хинаяна, Японския и дори на Бирманския будизъм, но аз веднага го предупредих, че пет пари не давам за митологията и за всичките имена и национални особености на будизма, и че просто се интересувам от първата от четирите благородни истини на Шакямуни: „Животът е страдание“, и до известна степен от третата: „Страданието може да бъде прекратено“, в което аз тогава не вярвах напълно (все още не бях вникнал в писанието Ланкаватара, което в крайна сметка доказва, че в света не съществува друго, освен разумът, и следователно всичко е възможно, включително и прекратяване на страданието). Приятел на Джейфи беше споменатият по-горе огромен добродушен Уорън Къфлин, осемдесет кила поетична плът, за когото Джейфи ме предупреди (поверително, на ухото), че външният му вид лъже.
– Кой е той?
– Най-добрият ми приятел от Орегон, познаваме се отдавна. Отначало може да ти се стори, че е муден и тъп, но всъщност е скъпоценен камък. Ще видиш. Не му позволявай да те разпердушини. Може направо да ти пръсне мозъка с някоя страхотна небрежно подхвърлена дума.
– Що?
– Той е велик тайнствен Бодхисатва. Мисля си, че може да е прероденият Асаня – великият Махаянски учен на древността.
– Ами аз кой съм?
– Знам ли. Сигурно си Козел.
– Козел ли?
– Може пък да си Калмутра.
– Кой е Калмутра?
– Калмутра е калта по козята ти мутра. Какво ще кажеш за това: Питали някого „Има ли кучето душа на Буда“?, а той отговорил „Ууф“.
– Ще кажа, че това е глупав Дзен-Будизъм.
Думите ми малко го поохладиха.
– Слушай, Джейфи – казах му, – не съм Дзен-Будист, отнасям се сериозно към Будизма. Аз съм старомоден мечтателен Хинаянски страхливец от късния Махаянизъм – и все неща от тоя род в настъпващата нощ. Аз твърдях, че Дзен Будизмът се занимава не толкова с добротата, колкото с това да обърква разума и да го принуждава да забележи илюзорната същност на нещата. „Не е хубаво“ – оплаквах се аз. – „Всички тези Дзен-Учители да хвърлят малки деца в калта, само защото не могат да отговорят на глупавите им словесни въпроси.“
– Правят го, защото искат децата да разберат, че калта е за предпочитане пред думите.
Едва ли бих могъл (ще опитам поне) да възстановя всичките блестящи отговори на Джейфи, неговите възражения и уловки, с които ме държеше на тръни през цялото време, но в крайна сметка той успя да ми набие нещо в прозрачната глава, което промени курса на моя живот.
Все пак аз тръгнах с цялата тайфа виещи поети за четенето на Галерия Шест тая нощ, която измежду другите важни неща, ознаменува и раждането на Поетичния Ренесанс в Сан Франциско. Всички бяха там. Беше дива нощ. И аз бях този, който задвижи нещата: обикалях да събирам дребни пари от доста схванатата публика, дето се беше събрала в Галерията, после се върнах с три огромни трилитрови бутилки Калифорнийско бургундско и всички ги опих, тъй че към единадесет часа, когато Алва Голдбук четеше, когато виеше своята поема „Вой“, пиян, с разперени ръце, всички крещяха ,Давай, давай, давай!“ (като на джем-сешън), а старият Рейнхолд Какоетис, бащата на поезията във Фриско, бършеше радостните си сълзи. Джейфи и той чете прекрасните си стихове за Койота, Бог на индианците от Североамериканското Плато (струва ми се), или поне Бог на Северозападните индианци – Куакиутл и другите. „Да те еба…“ – изпя Койота и избяга.“ – прочете Джейфи на изисканата публика и те ревнаха от кеф. Беше толкова истинско: „еба“ – уж мръсна дума, а звучеше хубаво. Той имаше и нежни лирични стихове, като тези за мечките, дето лапат боровинки, в който изразяваше любовта си към животните, а също и великите мистични стихове за волове по Монголския път, в който личаха познанията му по Източна литература чак до Хсуан Цунг – великият китайски монах, който кръстосвал от Китай до Тибет, от Ланджоу до Кашгар и Монголия с пръчица тамян в ръка. После Джейфи неочаквано показа кръчмарския си хумор със стихчета за Койота, който носи лакомства, а също и анархистките си виждания за това как американците не знаят да живеят, със стихове за чиновници, хванати в стаи-капани, построени от повалени с резачки нещастни дървета (тук личи също и произхода му – от дърварския север). Гласът му беше дълбок и звучен, и някак безстрашен, като гласовете на едновремешните американски герои и оратори. Той притежаваше честност, сила и човещина, който ме привличаха, докато останалите поети бяха или прекалено изтънчени в своята естетичност, или твърде истерично цинични, за да се надяват на нещо, или прекалено абстрактни и затворени, или погълнати от политиката, или като Къфлин, твърде трудни за разбиране (дебелият Къфлин говореше за нещо като „неизяснени развои“, но там където каза, че откровението е нещо лично, аз усетих силното будистко и идеалистично чувство на Джейфи, което той е споделял с добродушния Къфлин в годините им на приятелство в колежа, точно както аз, на източния бряг, бях споделял с Алва, а също и с някой други, по-малко апокалиптични и по-разумни, но все пак не тъй тъжни и всеотдайни като него).
Междувременно десетките хора, събрани в затъмнената галерия, се напрягаха да чуят всяка дума от изумителната поезия, а аз обикалях от група на група, с лице към тях, с гръб към сцената, и им тиках бутилката да ударят по глътка, връщах се, сядах отдясно на сцената и подвиквах по някое одобрително „ау“ или „а така“, и дори цели изречения коментарии, без ничия покана, но в общото веселие никой нямаше нищо против. Беше велика нощ. Нежният Франсис Да Павия чете от тънки като люспи жълти, или май розови листи, който той разгръщаше внимателно с дълги бели пръсти, стиховете на починалия си приятел Алтман, който беше погълнал твърде много пейот в Чихуахуа (или пък беше умрял просто от паралич). Франсис не чете свои стихотворения, но изпълнението му беше трогателна елегия в памет на починалия млад поет и можеше да разплаче дори Сервантес от Глава Седма. Четеше с нежен английски гласец, от който ме напушваше смях, но след време, когато го опознах, Франсис ми допадна.
Сред хората в публиката беше и Роузи Бучанън, слабо и хубаво момиче с рижава късо подстригана коса, наистина готино гадже; приятелка на всички, който бяха свързани с Бийч. Била е модел, беше и писателка. Тя цялата преливаше от възбуда, защото по това време беше влюбена в стария ми приятел Коди.
– Голяма работа, а, Роузи? – извиках ѝ и тя отпи солидна глътка от бутилката ми и ме погледна със светнали очи. Коди просто стоеше зад нея, с ръце около кръста ѝ. Като свършеше някой да чете, Рейнхолд Какоетис, с опърпано старо сако и папионка, ставаше и произнасяше кратка забавна реч с изменен смешен глас и представяше следващия поред. Но казвам ви, стана единайсет и половина, всички стихове бяха вече прочетени, и всеки се щураше наоколо и се чудеше какво бе станало и какво ще става отсега в американската поезия, а Рейнхолд бършеше очите си с кърпичка. После всички се събрахме при него, поетите, де, и с няколко коли отидохме до китайския квартал и си направихме една голяма приказна вечеря с китайски ястия, с пръчици и гръмогласни разговори посред нощ в един от онези оживени велики китайски ресторанти на Сан Франциско. Това се оказа любимият ресторант на Джейфи – „Нам Юен“ – и той ми показа как да поръчвам и как да ям с пръчици и разправяше анекдоти за Дзен-лунатиците от Изтока и така ме развесели (имахме и бутилка вино на масата), че най-накрая отидох при един стар готвач на входа на кухнята и го попитах:
– Защо Бодхидхарма е дошъл от запад? (Бодхидхарма е индиецът, който пренесъл будизма на изток, в Китай.)
– Не ме интересува – отвърна старият готвач, с присвити очи. Аз казах това на Джейфи и той рече:
– Съвършен отговор, напълно съвършен. Сега знаеш какво имам пред вид под Дзен.
Аз имах още на много да се уча. Особено как да се оправям с момичетата – по несравнимия Дзен-лунатичен начин на Джейфи, който имах възможност да науча от първа ръка следващата седмица.
Превод: Николай Гочев и Радка Маргаритова