Съдебният процес започна твърде късно. Закъснението беше толкова значително, че някой от зрителите вече бяха напълно отчаяни и си мислеха, че той ще бъде отменен или отложен. Това естествено предизвика критични забележки от нецензурен характер, неприятни чувства и намусени физиономии, тъй като всички бяха дошли с предварителна нагласа за необикновено интересно преживяване. За щастие обслужването в залата беше отлично, предлаганият избор – богат, и почти никой не скучаеше особено много. Пенливата, сладникава бира се харесваше на всички, а пиците-сюрприз и сладоледът с екзотични плодове доведоха мнозина до възторг. Онези пък, които не бяха гладни или не обичаха да пият, се развличаха, като четяха още незасъхналите надписи по стените: „Подлагането на гражданите на морален и психически тормоз е грозно и осъдително явление. Член 46 от Конституцията на Републиката“ и „Никой няма право да се меси в съдебните процеси, освен онези, които са замесени в тях. Член 488, пак там.“
Внезапно вратите в дъното на залата се разтвориха и съдът, начело с главния съдия, започна да влиза. Лицата им грееха, озарени от възторжени усмивки, сякаш казваха: „Е, как изобщо можехте да си помислите такова нещо? Почваме след една минута.“ Всички заръкопляскаха одобрително, няколко човека извикаха силно „Браво!“, а един доберман се уплаши и се разлая, но господарят му успя бързо да го усмири; като натъпка сръчно в устата му огромно парче торта с ягоди. След това ръкоплясканията затихнаха, пукотът от разхерметизираните кутии с бира изчезна и почти всички, които носеха уокмени, ги свалиха от ушите си. Тихото, ритмично пъшкане откъм крайната редица, което се открои в смълчаната зала и предизвика две-три неприлични изхилвания,също замря.
Съдът зае местата си и се приготви да започне работа. Главният съдия се изправи и поздрави присъстващите с „Добре сте дошли“. Той се извини учтиво за закъснението и обясни, че всъщност за това е виновен обвиняемият, който, разбира се, ще си понесе заслуженото. Лицето на съдията беше ведро и усмихнато. На главата си той носеше красива беловласа перука с огромни букли.
– Скъпи приятели, – продължи той с топъл, дружелюбен глас – Благодаря ви за многобройното присъствие тук тази вечер, както и за засвидетелствания интерес към този процес. Можете да бъдете сигурни, че надеждите ви няма да се опровергаят. Освен че ще бъде изпълнено всичко предварително обещано, предстои ни и да станем свидетели на една неочаквана изненада.
Както може би вече знаете, ние сме се събрали тук, за да издадем във ваше присъствие жестока, но добре подбрана присъда над една неприятна личност, която с необоснованото си поведение вече десетки години напълно разбираемо буди законното недоумение на обществеността в страната и чужбина. Подробностите ще научите съвсем скоро. Обещавам ви, тъй като знам, че това искрено ви вълнува, че присъдата по всяка вероятност ще бъде изпълнена веднага след произнасянето ѝ. А сега ви моля да се съсредоточите максимално и да следите с интерес хода на напрегнатите събития, който ще се разиграят пред вас.
Всичко това главният съдия изрече съвсем гладко и без запъвания, ако не се броят няколко леки хлъцвания. Част от зрителите изръкопляскаха, Чу пукот от няколко кутии с бира ѝ възгласи: „Ха наздраве по тоя случай!“ и „Кога сме най-зле, тъй да сме!“. Това, обаче, предизвика шъткания и реплики млъкнете, де; няма вашите простотии да слушаме! Не виждате ли, че вече почна?“
– Сега – продължи главният съдия – за да не проявя безпричинна голословност и да ви отегча напразно, нека минем към работа по същество. Аз предлагам да чуем обвинителната реч. A?
Десетки глави кимнаха одобрително и още толкова пълни усти издадоха звук, който не можеше да се тълкува другояче, освен като съгласие. Окуражен съдията даде знак на прокурора. Той се изправи и пристъпи към зрителите. Беше облечен много маниеристично, а косата му беше сресана с вкус.
Прокурорът извади от джоба си везана носна кърпичка и дискретно облекчи носа си в нея. После той се извърна към прозореца и впери поглед в току-що изгрялата луна. Край нея пробягваха сиви облачета, но не я затуляха напълно – сякаш се стараеха да не пречат на прокурора да ѝ се наслаждава. На онези, който бяха най-близо до него, им се стори, че го чуват да си тананика: „На ни на ни на, тра ла тра лала, ди да ди да ду.“ След това прокурорът извади хубавата кърпичка, като внимаваше този път да е обърната от другата страна, извърна се настрана и издаде силен, свистящ звук. После той сгъна кърпичката прилежено и я пъхна в джоба си. Носът му беше червен, а очите – пълни със сълзи.
Прокурорът отново погледна луната, а след това – публиката. Погледът му сякаш казваше: „Не бива да бъдем безпристрастни към красотите на природата, дори и в най-трудните моменти. Те облагородяват човешката душа, а благородството е изключително ценно качество, което всички ние непременно трябва да се стремим да култивираме в себе си,“
Залата мълчеше в очакване на обвинителната реч. Чуваха се само отделни примлясквания, приглушено хрупане и сподавени уригвания. Главният съдия се опитваше да даде знак на прокурора, че е време да започне. Някой съдебни заседатели също вече проявяваха признаци на нервност.
Прокурорът изтри отново очите и носа си, вдигна отчаяно ръце и каза:
– Съжалявам, но нищо не ми идва наум.
Над залата премина вълна от шепот, неодобрение и смях. Някой се задави и се разкашля така силно, че се наложи да го тупат по гърба, а когато това не помогна, излезе навън.
– Това не беше хубаво – промърмори главният съдия – Никак не беше хубаво. Ще се изложим и следващият път залата ще е празна. А и за срам ще станем,
– Аз се срамувам още от сега – обади се най-старият съдебен заседател, човек на около осемдесет и шест години, с напълно запазен ум – и само онзи, който никога не е изпитвал това чувство, не знае какво представлява то.
– Нека чуем защитата – предложи помощник-съдията – може тя да се представи по-добре.
Адвокатът на обвиняемия се изправи несмело и се подпря на масата пред себе си. Cтойката му беше изгърбена, а лицето – силно подпухнало. Под очите му имаше торбички от недоспиване, а носът му беше удължен и румен.
Адвокатът се почеса бавно, огледа публиката с полунабеден поглед и чертите на лицето му се сгърчиха в измъчен израз. След това той се загледа с прискърбие в стената отляво. Съвсем близо до него имаше красиво изработен надпис: „Който смята, че щастието е само в парите, е импотентен“, а под него се четеше: „Пушенето скъсява цигарите“. Сякаш за да провери дали вторият надпис е верен, адвокатът извади пакет „Симфония“ и започна да си избира цигара. След като се вслушваше в шума, който издаваше цигарата при търкане с пръсти, той я помирисваше от двете страни, мръщеше се и я слагаше обратно в пакета. Това му отне доста време, но накрая все пак той успя да стигне до избора; запали си цигара и вдъхна с облекчение. Изглежда обаче пушеше за първи път, защото се разкашля гръмогласно и хвърли цигарата, при което част от публиката се разкикоти.
Когато адвокатът се поуспокой, той отново изгледа жаловито зрителите, напрегна гласните си струни и успя да произведе глух, хриптящ звук, чрез който изрече следното:
– Аз съм нещастен човек. Моля ви да ме разберете и да ми съчувствате.
После той си седна на мястото.
Някакво куче излая и в следващия миг в залата настъпи смут и объркване. Един сервитьор се препъна в нечии протегнат крак и изсипа някаква течност в скута на една дама, което предизвика забележки от рода на: „Иий, не можаха ли тези редове още по-тесни да ги направят!“, нецензурен език, некрасиви закани към роднините на сервитьора и опити за саморазправа. Онази част от публиката, която не участваше в инцидента, наблюдаваше с интерес и се опитваше да раздуха конфликта чрез насърчителни реплики и подкани. Беше настъпило весело оживление.
В това време членовете на съда бяха влезли в разгорещен спор, всички викаха в един глас и думите им се сливаха в обща врява, в която се открояваха отделни фрази:
– Никакви проценти за тия двамата….тоя и без това ей взема хонорар от клиентите… и какво от това? и аз имам деца и ми е трудно… като не може да се приспособили ние сме притеснени от новите условия, обаче…
Най-разгорещено ръкомахаше прокурорът и на моменти успяваше да надвика другите:
– Аз ви предупредих, още преди да почнем… не мога тъй, както го измислихте… е, щом трябва, ще напусна и все ще си намеря…
Когато всички се поуспокоиха, главният съдия се приближи до него, облегна си кротко главата на рамото му и каза с топъл, бащински глас:
– Всички трябва да се променим при новите условия и ще го направим, ако и да е трудно. Изискват се усилия. С усилия се постигат много неща. Може дори да се промени начинът на говор, за да бъде приведен към новите изисквания. Аз например преди непрекъснато употребявах клишета, но сега се пазя от тях като дявол от тамян.
– Сега е моментът да се раздадат подаръците – каза помощник-съдията – за да притъпим неприятния ефект.
– Все пак аз не мисля, че нещата вървят съвсем зле – намеси се един съдебен заседател, който от началото на процеса беше мълчал – Повечето хора се смяха и на двамата и никой не отвори дума за рекламация. Но за подаръците сте прави. Нищо не пречи да се раздадат сега.
Главният съдия помоли за тишина и каза с тържествен глас:
– Скъпи приятели, сега искаме да ви изненадаме с по един полезен подарък. Ако обичате, запазете ред и спокойствие при раздаването, Предвидили сме достатъчно за всички.
В залата нахлуха сервитьори с купове бели пакети в ръце. Всеки пакет беше превързан на кръст с розова панделка, Докато сервитьорите раздаваха пакетите, съдът започна да изслушва предложенията на членовете си относно по-нататъшния развой на процеса.
– Крайно време е да дадем думата на обвиняемия – каза помощник-съдията – Той има интересна биография, която може да се хареса на публиката.
– Не знам дали това е уместно – поколеба се главният съдия. – В досието му е записано, че има склонност към употреба на вулгарен език, притежава съмнително чувство за хумор и проявява пренебрежение и цинизъм към общоутвърдени естетически стойности. Представете си, че сред зрителите има висококултурни личности – може да се създаде много отрицателно впечатление. Особено неприятно е и това, че има абсолютен музикален слух, а пее ужасно фалшиво – очевидно с цел да дразни околните.
– Ние естествено ще поискаме от него да разкаже само случки от живота си. Няма да има никакво пеене. Колкото до вулгарния език, смятам, че той създава настроение, стига, разбира се, да се употребява интелигентно и възпитано.
– Уважаеми зрители! – извика съдията и мощният му глас се извиси над шума в залата. – Моля ви да оставите за момент подаръците настрана. Ще дадем думата на обвиняемия! За целта обаче в залата трябва да има тишина и ред.
Шумоленето от хартията на пакетите престана и обвиняемият се изправи и се усмихна. Беше млад човек с хубаво лице и фанелка с надпис :
SANTA CLAUS COMES ONLY ONCE A YEAR
I’M SURE GLAD I’M NOT SANTA CLAUS
Зрителите го разглеждаха с интерес и си шушукаха, а главният съдия клатеше глава недоволно и мърмореше:
– Надали някой ще го разбере, но карай… Какво другите надписи? Другите надписи да не би да са на английски?… а! речниците! Ще се сети някой да търси в тях!
Обвиняемият си бръкна в ухото с пръст, завъртя го няколко пъти, за да проникне по-надълбоко и примижа от удоволствие. Сетне си извади пръста и разгледа кафеникавата бучица, която се беше събрала на върха на нокътя му и я помириса. Бучицата беше мазна и мекичка и когато той я разтърка лекичко, се разстла по целите му пръсти. В това време съдебните заседатели и главният съдия бяха станали червени от напрежение.
– Колко човека от вас страдат от напукани устни през зимата? – обърна се обвиняемият към публиката. Гласът му беше кряскав и извънредно смешен.
Вдигнаха се няколко ръце, после, очевидно след размисъл, още толкова.
– Много, добре – каза обвиняемият. Вървяхме си веднъж аз и един мой приятел по някакъв селски път и спряхме пред една купчина магарешки фъшкии, сравнително топли. Той бръкна в тях с пръст и си намаза устните. „Защо?“, питам го аз. „Устните ми са напукани“, казва той. „И с фъшкии ли се лекуват?“ питам аз. „Не, но така няма да ги ближа!“
Публиката избухна в истеричен смях. Някои се разтропаха с крака от превъзбуда, а доберманът отново се разлая, този път от радост.
– Извинете, на мен пък ми се напукват петите – чу се глас от дъното, но беше удавен във всеобщия кикот.
– Същият мой приятел – продължи обвиняемият – веднъж си изпуснал дъвката в курника и после три пъти си мислел, че я е намерил.
Докато залата този път немееше, гласът с напуканите пети попита:
– И после какво станало?
– И после… на леля ти… хайде да не казвам какво – отговори му троснато обвиняемият.
В този момент откъм средата на залата се разнесе неистов смях. Там седеше и друсаше рамене човек на средна възраст с кръгла глава и любознателна физиономия. В ръцете си той държеше разтворен подаръка си – „Речник на мръсотиите в английския език“.
– Ха ха ха – ревеше той с пълно гърло и се превиваше – То имало и друго значение… У ху ху! Хи хи хи…
Онези, който още не бяха разпечатали подаръците си, побързаха да го направят, извадиха речниците си и започнаха да ги разлистват с любопитство. Съседите на човека с неистовия смях се опитаха да надникнат в неговия речник, за да видят страницата, но той се беше затворил в скута му. Когато залата утихна, обвиняемият даде знак, че иска да продължи,
– На тоя мой приятел синът закъснял за училище и учителката му се скарала. Синът казал: „Трябваше да водя кравата на бик“. „А защо тая работа не я свърши баща ти?“ „Защото бикът ще я свърши по-добре“.
Залата отново заехтя от смях и ръкопляскания. Обвиняемият беше изпъчен гордо и имаше вид на човек, който изпитва моралното удовлетворение от това, че току-що е спечелил много пари.
– Ето, това сега е друго нещо – пошушна помощник-съдията – Хората се забавляват. Само че имам едно мрачно предчувствие: тези простотии не ги е измислил самият той, а ги е чул отнякъде. Пък не дай си, боже, да ги е чел! Ще ни осъдят за авторски права и кой знае колко ще има да плащаме.
– А представи си пък, че са негови и сега някой ги запише, за да ги издаде. Колко пара ще изгубим! – обади се най-старият съдебен заседател.
– Не можем да забраним на хората да записват. Няма такъв закон.
– Бихме могли да сложим поне надпис „Воденето на бележки в съда е признак на ниска интелигентност и духовна пустота“. Как смятате, а?
– За следващия път. Сега е късно.
– За следващия път, естествено – съгласи се главният съдия.
– Ха ха ха ха – избуча дрезгав, дебелашки смях откъм дъното – Хаха! Другото значение било „изпразвам ее“! Хо хо хо!
– Какво, какво? – наостриха уши всички до първите редици – Какво било?
– То come, to come – бучеше дрезгавият глас – Хо хо хо! Ее, няма грешка тоя речник!
В залата настъпи невероятно раздвижване. Отвсякъде долитаха превъзбудени гласове: „Така ли?…А! Това ли значело?…Ей, и аз искам такава фанелка… Какво, какво? Кой се празнел само веднъж в годината?… Кой? Обвиняемият ли?
Шумът се усили толкова, че почти не се чуваше кой какво говори. Членовете на съда отново бяха повели разгорещена препирня, в която всички се надвикваха:
– И дума да не… това все пак е съд, а не… .никакви фанелки… чуваш ли се какво говориш?… и без това билетите… речниците са съвсем друго нещо; това е култура…, какво бирата? Бирата е за освежаване…
Когато напрежението поспадна, най-старият съдебен заседател каза:
– Не е зле да привършваме. Вниманието на хората нещо започна да се разсейва.
– Присъдата, присъдата! – чуха се подвиквания от първите редове, където бяха доловили думите му.
– Това е правилно – рече главният съдия – и нека господин прокурорът си каже мнението. Кратко и ясно.
Прокурорът се изправи, пое дълбоко дъх, а после попита:
– Мога ли да говоря откровено? И просто?
– Точно това се иска от вас – отвърнаха съдебните заседатели.
– Смърт – рече прокурорът – Това е най-простата присъда, която знам.
– Каквоо? – изрева обвиняемият – Каква смърт?!
– По избор – отвърна главният съдия – стига да не изберете нещо, свързано с прекомерни разходи.
– Това е безобразие! – изкрещя отново обвиняемият – А какво говорихме два часа, преди да започнем? И двамата ще ви дам под съд!
Публиката наблюдаваше с интерес и потриваше ръце от задоволство.
– Моля, моля – опита се да го успокой главният съдия – Не сме чули още мнението на защитата.
Адвокатът на обвиняемият се надигна и каза с предишния си измъчен глас:
– Нещо по-лошо от смъртта!
– Как?! – извика обвиняемият – Вие искате още по-лоша присъда!
– Не съм искал по-лоша присъда – обясни спокойно адвокатът – Всяка съдба по-лоша от смъртта е по-добра от смъртта.
В залата настъпи тишина, която трая няколко минути. След това едни се разхилиха, други поведоха спорове върху казаното от адвоката.
– Нека съдията се произнесе – обадиха се някой – Главният съдия!
Главният съдия се съвещаваше с колегите си, но очевидно и сред тях нямаше единомислие. И докато зрителите предлагаха най-различни тълкувания на мисълта за съдбата и смъртта, откъм съдебния колегиум се чуваше:
– Добре, добре… не са чак толкова бездарни… да, и обвиняемият го биваше… да, да, другата събота, точно така… тъй, тъй е, то си е съвсем нормално да се отложи; това е съдебен процес, не е волейбол… кой ще протестира?
– Скъпи приятели – извика съдията и направи знак с ръка, за да въдвори ред – Моля отново за внимание. Като ви благодари за присъствието ви тази вечер и за огромния интерес към този съдебен процес, съдът оповестява:
Отлага вземането на окончателно решение по това дело до следващата събота, когато всички ще бъдете отново добре дошли. Надяваме се, че ще доведете и приятели, като по този начин ще съдействате за разрастването на съдебното дело у нас. Благодарим ви от сърце и ви желаем приятна и ползотворна седмица.
Главният съдия се поклони на публиката, а заедно с него и обвиняемият и целият съд. Всички ръкопляскаха. След това съдът излезе през специалния изход, а зрителите се насочиха към останалите. Настроението на всички беше превъзходно и разговорите се движеха около кресливия глас на обвиняемия, сладникавата бира, Свети Николай и двусмислията в английския език. А когато залата се изпразни, в нея влязоха чистачки с дълги метли и започнаха да вършат своята работа.
