Времето може да върви и отзад напред, целият ход на най-новата история, която със страшна сила се отвърна от християнството към будизма и теософията, свидетелствува за това.
…………………………………..
Единство няма! „Световете са много, те са разположени в сфери, Бог царства над Бога!“ Какво е това: брътвеж или краят на християнството?
Личност няма! „Аз“ е преходно състояние – имаш много души и много животи!“ Какво е това: брътвеж или краят на християнството?
Време няма! Християнското летоброене е в опасност, крехкото изчисление на годините от нашата ера е заличено – времето лети назад с бучене и свистене като преграден поток – и новият Орфей хвърля лирата си в клокочещата пяна: изкуството вече го няма…
Скрябин е следващата, след Пушкин, степен на руския елинизъм, последвалото закономерно разкриване на елинската природа на руския дух. Огромната стойност на Скрябин за Русия и за християнството се обуславя от това, че той е безумстващ елин. Чрез него Елада се сроди с руските разколници, които са се изгаряли в ковчезите си. При всяко положение той е много по-близо до тях, отколкото до западните теософи. Неговият хилиазъм е чисто руска жажда за спасение; антично в него е онова безумие, с което той изяви тази жажда.
…………………………………..
Християнското изкуство е винаги действие, основано върху великата идея за изкуплението. Това е безкрайно разнообразното в своите изяви „подражание на Христа“, вечното връщане към единствения творчески акт, положил началото на нашата историческа ера. Християнското изкуство е свободно. То е в буквалния смисъл на думата „изкуство за изкуството“. Никаква необходимост, дори най-висшата, не омрачава неговата светла вътрешна свобода, защото неговият прототип, онова на което то подражава е самото изкупление Христово. И така, не жертвата, не изкуплението в изкуството, а свободното радостно подражание на Христос е крайъгълният камък на християнската естетика. Изкуството не може да бъде жертва, тъй като тя вече е принесена, не може да бъде изкупление, тъй като светът е изкупен вече заедно с художника; какво остава тогава? Радостното богообщуване, нещо като игра на бащата с децата си, жмичка на духа! Божествената илюзия на изкуплението, съдържаща се в християнското изкуство се тълкува именно чрез тази игра на Божеството, което ни оставя възможността да блуждаем по пътечките на мистерията, та сякаш от само себе си да се натъкнем на изкуплението, изживявайки катарзиса, изкуплението в изкуството. Християнските художници са като че ли освободени на воля от идеята за изкуплението, а не роби и проповедници. Благодарение на чудесната милост на християнството, цялата ни двухилядолетна култура е отпущение на света на свобода – за игра, за духовно веселие, за свободно „подражание на Христа“.
Християнството се озова в напълно свободни отношения с изкуството, а това нито преди, нито след него не съумя да направи. никоя друга човешка религия.
Като храни изкуството, като му отдава своята плът, предлагайки му най-реалния факт на изкуплението в качеството на непоколебима метафизическа основа, християнството не иска нищо в замяна. Затова християнската култура не е застрашена от вътрешно обедняване. Тя е непресъхваща и безконечна, защото, тържествувайки над времето, пак и пак сгъстява своята благодат във великолепни облаци и я излива в животворен дъжд.
Не е възможно достатъчно ясно да се изтъкне обстоятелството, че своята вечна свежест и жизненост европейската култура дължи на християнското благоволение към изкуството.
Не е изследвана още областта на християнската динамика, дейността на духа в изкуството като свободно себеутвърждаване в основната стихия на изкуплението, а именно, в музиката.
В древността музиката се е смятала за разрушителна стихия.
Фактически чистата музика била непозната за елините – тя изцяло принадлежи на християнството. Планинското езеро на християнската музика се е избистрило след великия преврат, превърнал Елада в Европа.
Християнството не се страхувало от музиката. Християнският свят казва с усмивка на Дионис: „Е, какво пък, опитай, заповядай на менадите си да ме разкъсат: аз целият съм монолитен, целият съм личност, целият съм споено единство!“ Колко силна е в новата музика тази увереност в окончателното тържество на личността: цялостна и невредима. Тя, тази увереност в личното спасение – бих казал – влиза в християнската музика като обертон, оцветявайки звучността на Бетовен с белия мажор на синайската слава.
Гласът – това е личността. Пианото е сирена. Разривът на Скрябин с гласа, неговото велико увлечение по сирената на пианизма бележи загубата на християнското усещане за личността, на музикалното „аз съм“.
Безсловесният, странно безмълствуващ хор на Прометей е все същата опасна съблазнителна сирена.
Католическата радост на Бетовен, синтезът на Деветата симфония, на оная „бяла слаба на тържеството“ са недостъпни за Скрябин. В този смисъл той се откъсва от християнската музика и тръгва по свой собствен (път)…………………………
…Всеки, който се чувства елин, и сега трябва да бъде на стража като преди две хиляди години… Светът не може да бъде елинизиран веднъж завинаги, както може да се пребоядиса къща… Християнският свят е организъм, живо тяло. Тъканите на нашия живот се обновяват чрез смъртта. Налага се борба с варварството на новия живот, защото в него – цветущия – смъртта не е победена! Докато на света съществува смъртта, елинизмът ще бъде творческа сила, защото християнството елинизира смъртта… Елинското, оплодено със смърт, е всъщност християнство. Паднало в земята на Елада, семето на смъртта е разцъфнало чудесно: цялата ни култура е пораснала от това семе, ние почваме летоброенето си от момента, когато го е приела земята на Елада. Всичко римско е безплодно, защото почвата на Рим е камениста, защото Рим – това е Елада, лишена от благодат.
Изкуството на Скрябин има най-пряко отношение към онази историческа задача на християнството, която аз наричам елинизация на смъртта, и това ѝ придава дълбок религиозен смисъл…
Фрагменти от невъзстановеното в цялостния му първоначален вариант есе на О. Манделщам.
Преведе от руски: Румяна Евтимова