книгата на книгите
Над Библията са се глумили скептиците от XVIII век, „разобличавали“ са я нацистки идеолози и активисти на насилствената антирелигиозна пропаганда. Но тъкмо тя е предизвикала и най-възторжените думи, казани някога по адрес на книга: „Каква книга е това Свещено Писание, – пише Ф. М. Достоевски – какво чудо и каква сила са дадени с нея на човека! Сякаш извайване на света и на човека, и на човешките характери, и всичко е назовано, и всичко е посочено во веки веков. И колко тайни – разгадани и откровени…“ Но, ще кажат, Достоевски е бил християнин и затова възторгът му е разбираем. Ала ето думи на Гьоте, който е считал себе си за „езичник“: „Нека – казвал той (както свидетелствува Екерман) – духовната култура непрестанно да се движи напред, естествените науки непрестанно да се разширяват и да се задълбочават, човешкият дух да обема все по-широки и по-широки хоризонти, но висотите на нравствената култура на християнството, която ни озарява от Евангелието, няма да надминем никога“. А ето и други, не по-малко проникновени думи: „Библията е извор на житейска мъдрост и на възвишени чувства; никакви абстрактни правила (или поне – те са отместени далеч на заден план), никакви нравоучения, само нагледен показ, основан върху опита на живи хора от кръв и плът, с всичките им слабости и жизнена сила. Примери от живата действителност, съвършено изобразени, при което дори общите поучения проникновено, като образни притчи, се изливат сякаш безкрайни потоци благодатен дъжд. Библията – това е яркоцветен килим от лирична нежност, най-фантастични мечтания на Изтока, полет на възторжен химн, вдъхновение, непроницаема дълбина на пророческо възвестяване и на екстатично видение“. Това е написано от немски социалист, когото е трудно да заподозрем като апологет на религията’.
Къде е причината за такова въздействие на тази книга? Подробният отговор на този въпрос би съставил също цяла книга. Ще се постарая да се спра само на най-важните аспекти.
Гръцката дума „Библия“ означава „книги“. Тя действително съдържа цяла библиотека от произведения на староеврейски, арамейски и гръцки език. Те са били създавани съвсем не отведнъж. Повече от дванадесет столетия са били необходими, за да се оформи първата част на Библията – Вехтия, или Стария, Завет. А също и ново заветните книги, макар и да са били написани много по-бързо, имали своя предистория, когато се закрепвали устните предания и се правели първите записи.
Разгърнете което и да било ръководство по история на литературата, където има раздел за Библията; най-често там тя се определя като сборник от легенди, фолклор, поезия, хроники, дидактични писания. На пръв поглед наистина е така. И в същото време тя е най-малко механичен сбор от текстове, без вътрешна връзка помежду им.
Когато се запознава с Библията, читателят трябва да помни, че това е книга на Вярата, че тя разглежда живота и човека sub specie aeternitatis – от гледна точка на вечността. Такъв прочит ясно показва, че на Библията е присъщо определено единство, постигнато не чрез външната архитектоника, а по друг, смислов път. Целият пъстър конгломерат на библейската поезия и проза е пронизан от тънки, но изключително здрави нишки, превръщащи сборника от книги в една цялостна Книга. Ролята на такива свързващи нишки, на такъв неуловим от пръв поглед каркас играят вечните теми и образи, които настойчиво се повтарят в най-различен контекст.
Така например в Библията постоянно присъствува темата за завета, т.е. за Съюза между човека и Предвечния. От древните скотовъдци, осъзнали, че са под небесно водачество, до онази полутъмна стая, където в нощта на Тайната вечеря Иисус от Назарет сключва Новия Завет между Небето и Земята, са опънати брънките на една неразкъсваема верига. Руският философ Владимир Соловьов посочва важността на идеята за завета, която говори за историческото и космическото призвание на човека, предназначен да бъде активен съучастник на световния процес.
Или друг пример. В Библията висшата воля винаги се проявява в ролята на инициатор на новите движения, които се зараждат в историята. Тази воля призовава Авраам и Мойсей – родоначалниците на ветхозаветната община; по небесен зов, и понякога дори против собственото им желание, тръгват на проповед пророците; на призива Иисусов се подчиняват бъдещите апостоли, на които е казано: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах“ (Евангелие от Йоана, 15; 16).
Като страшен и загадъчен символ застава в двата Завета пустинята, царството на смъртта. В пустинята се води борбата между доброто и злото, подлага се на изпитание вярата на народа, предвождан от Мойсей; от пустинята се появява Йоан Кръстител, за да провъзгласи началото на новата ера; в пустинята Иисус Христос преминава през изкушения, преди да се яви пред народа (този момент е изобразен на известната картина на Крамской). И накрая – в Апокалипсиса се говори за жена, облечена в слънце (олицетворение на Църквата), която се скрива в пустинята от преследванията…
Могат да бъдат приведени и множество други примери, които показват как „работят“ в Библията вечните теми. Благодарение на тях съставните елементи на Книгата са не случайни наноси, като тези в делтата на река, а нещо изградено, подчинено на единен замисъл.
Творците на древноруските храмове са се опирали на византийските канони, но в резултат са създали нещо свое, нещо ново. Гьоте е използувал средновековните легенди за чернокнижника, но това изобщо не намалява оригиналността на неговия „Фауст“. Точно така и съставителите на Библията, оттласквайки се от предшествуващата литература и от преданията, са създали от този материал особения „библейски свят“. Християнството, приемайки Библията като Откровение, счита нейната природа за единна, богочовешка. Гласът на Вечността звучи в Библията, като се пречупва през съзнанието и словото на конкретни хора, свързани с определени епохи, различаващи се по темперамент, по съдба, по дарования. Те са писали, бидейки в лоното на живата духовна традиция и са черпели колоритност от огромното вместилище на тази традиция.
Това, че в Библията няма единен религиозно-етичен кодекс, може да предизвика учудване. Но този видим плурализъм е обусловен от следното: в Библията е показано развитието на човешкия дух пред лицето на постепенно разкриващата му се висша тайна на битието. Всеки етап от това ставане отразява определено равнище, белязано с чертите на несъвършенство. И единствено Евангелието се въздига над цялото Писание – сякаш сияен връх над планинска верига. В него се срещат и чрез него се осмислят всички основни линии на двата Завета.
Четенето на Библията изисква вътрешна работа, вживяване в особения библейски „космос“. Далеч не всичко в Библията лежи на повърхността. Подобно на икона, тя притежава свой условен език, своя специфична система от образи. За да разбере тази Книга, читателят трябва да се откаже от много наши литературни шаблони и читателска привикналост към такива шаблони, както и при съзерцаването на икона трябва да се преодолее нагласата за реалистично възприемане.
Това е важно при четенето още на първите страници на Библията. Те повествуват за началото на света и на човека. Изящната литературна плетеница, изтъкана от рефрени, от съзвучието на думи и образи, показва, че това сказание е изцяло символично. Това не е научна космогония и не е исторически труд. Същината на нейното учение се състои в това, че Вселената е задължена на единствения Творец за своето съществуване, че Творецът я е създал не за един миг, а поетапно – от низшето към висшето, от простото към сложното; че в процеса на сътворяването на света са участвували силите на природата („водата“, „земята“); че човекът е създаден като двуединно същество – като син земен и образ Божий. Хармонията между човека и природата е нарушена от самите хора, което влече след себе си тежки и горчиви последици. Всичко това е казано не на езика на абстракциите, а на езика на битийни символи. Със своята нагледност той е достъпен дори за дете. Но това е само първият смислов пласт, зад който има още няколко измерения.
КАК ДА ЧЕТЕМ БИБЛИЯТА
За човека, четящ книгите на евангелистите, не е трудно да забележи, че всички те предполагат наличието на някаква дълбока дребна традиция, която прозира и в словата на Иисус, и в повествователните раздели на Евангелията. Именно от нея са дошли в Евангелията такива понятия като „Христос“, ,Дарство Божие“, „Спасение“, „Завет“, „Откровение“ и много други, в това число и най-важните идеи за единния Бог, за света и човека. Тази традиция се е формирала в рамките на древноизраилската култура, дала на света книгите на Ветхия Завет. Тя е станала основа на трите монотеистични религии – християнството, юдаизма и исляма.
Не случайно наричат Ветхия Завет голямото въведение в Новия. По думите на древноцърковния писател Августин, „Новият Завет е скрит във Ветхия, а Ветхият се разкрива в Новия“. Същевременно самият Ветхи Завет е бил завършителната фаза на многовековния път на духовната история, предшествувала християнството.
Ветхозаветнаща част на Библията е във висша степен динамична; тя прилича на река, вливаща се в океан. Тя е устремена към определена цел. Ветхият Завет е насочен към бъдещето. Той вижда в историята не кръговрат на космически цикли, а драматичен диалог между Земята и Небето, път към Царството Божие, към онова състояние на Вселената, когато в нея ще възтържествуват пред вечните замисли на Създателя.
Във ветхозаветните книги звучи пророчеството („обетованието“), че по пътя към Царството Живият Бог ще се яви на хората. Тази мистерия на Богоявлението е свързана у пророците с личността на Спасителя, главата на Божието Царство. Пророците така го и наричат – Цар Помазаник, Месия. На гръцки тази дума звучи като Христос.
Следователно имаме правото да кажем, че благовестието за Христа представлява стожер на двата Завета. Във Ветхия Той е надежда, в Новия – осъществяване. Казано на библейски език, той е „Алфа и Омега, начало и край“ В светлината на ветхозаветната вяра в Месията можем да разберем кой е бил Иисус Назорей в очите на своите ученици и на новозаветните писатели. И кой е Той днес за милиони християни.
Ето защо на въпроса, който ми задават понякога – „Как да четем Библията?“ – бих отговорил така: разбира се, можем да я четем, както и всяка друга книга – започвайки с първата страница. Но, струва ми се, по-целесъобразно е да започваме от „края“, т.е. от четирите Евангелия.
За тази централна част на Библията мнозина у нас, за съжаление, имат все още доста смътна представа, най-често чрез интерпретациите ѝ в романите на М. Булгаков, Ч. Айтматов, Ю. Домбровски или в рок-операта „Исус Христос – супер-звезда“. Но трябва направо да се каже, че както и да оценяваме тези образи, те не трябва да подменят оригинала.
„БЛАГАТА ВЕСТ“
В Евангелието, строго погледнато, няма „учение“, което би могло да се разглежда изолирано от личността на Учителя. По израза на руския религиозен мислител С. Н. Трубецкой, в четирите Евангелия има „едно слово и едно учение – Той Самият. Всяко Негово слово разкрива онова, което Го е преизпълвало“ . Доколко неразривно са преплетени в Евангелията живот и проповед, се вижда още от заглавията им. И четиримата автори са ги нарекли не „Животът на Иисус“ и не „Учението на Иисус“, а „Евангелие на Иисуса Христа“. Гръцката дума „евангелион“ (както и староеврейската „бесорà“, която употребява Иисус) означава „Блага Вест“. Това е вестта за Спасението и за Спасителя. Евангелията представляваш не набор от сентенции и не биография в съвременното разбиране. Те са свидетелство за вярата на онези, които са намерили у Иисуса Назорея „човешкия лик на Бога“, изпълнението на древните пророчества.
Всеки от евангелистите има собствени възгледи за нещата, свои богословски нагласи, свои стилистични особености, ала всички те изобразяват една личност, макар и видяна от различни гледни точки. В древността преданията са се фиксирали в устойчива форма, особено ако имали речитативно-поетичен характер. А именно такава е литературната природа на Евангелията, и по- конкретно – на изреченията на Христа. „Казват, че стилът – това е човекът – пише съвременният английски учен Чарлз Дод в книгата си „Основателят на християнството“ – а какъв е тогава стилът на Иисусовите поучения, ако съдим за тях по Евангелията? Голяма част от тях са представени под формата на кратки енергични изказвания – резки и понякога иносказателни, дори загадъчни, пълни с ирония и парадокси. Цялата съвкупност от беседи, дошли до нас по различни канали на преданието, притежава безпогрешно разгадаеми черти. Би било съвсем невероятно да се предполага, че тези беседи са продукт на изкуствена работа на раннохристиянските наставници… Някои по-древни откъси разкриват ритмичната организация, която се долавя все още и след двойния превод (от арамейски на гръцки и от гръцки на английски). Понякога ти се струва, че гръцкият текст е само фина маскировка на оригинала който, непрекъснато прехожда в ритмиката на древноеврейската и арамейската поезия“.
Понякога са наричали Христа „скитащ проповедник“. Това определение не е съвсем вярно. По-скоро е бил прав Гилбърт Честъртън, когато е написал в книгата „Вечният човек“: „Животът на Иисус е стремителен като мълния. Той е преди всичко драма, преди всичко – осъществяване. Делото не би било изпълнено, ако Иисус бе скитал по света и бе тълкувал истината. Дори повърхностно погледнато не може да се каже, че Той е скитал, че Той е забравил накъде върви… Историята на Христа е история на пътешествие, дори бих казал – история на поход“.
Преди всичко впечатлява удивителното съчетание у евангелския Иисус на черти, които изглеждат трудно съединими. Той е изпълнен със сили, с енергия, с огън и същевременно у Него се усеща вътрешен покой и тишина. Той е пронизан от Бога, когото назовава с думата „Авва“ – така на арамейски детето се обръщало към своя баща. Но въпреки това у Него няма и следа от болезненото екзалтиране, от екстатичното напрежение,, свойствено за много мистици и основатели на религии. Той в най-висша степен притежава качеството, което в православната традиция се нарича „отрезвяване“.
Любовта към човека, милосърдието към страдащите са едни от главните черти на Христа. Ала Той е свободен от каквато и да било сантименталност и от добродушното „гледане през пръсти“. Това понякога убягва на онези, които съдят за Евангелието по разпространените представи. Евангелският Христос ни най-малко не прилича на „скитника-философ“ от романа на М. Булгаков: Той далеч не е склонен да нарича всеки срещнат „добър човек“. Не можем да не се съгласим със С. Аверинцев, който пише: „Трябва да признаем истината: не само пълният с благост лик на Рубльовия Спас, а и суровите, изпитателни, огнени ликове от по-ранните византийски и руски изображения на Христа (колко струва прозвището само – „Спас Яростното Око!“) са еднакво внушени от евангелските текстове“.
Личността на всеки човек, дори на „най-малкия“ представлява, според Евангелието, безусловна ценност. Небесата се радват за всяка душа, намерила праведния път, както пастирът, който е щастлив, когато намери изгубената овца. Трябва да помним, че образът на стадото в притчите не е случаен. Ако за гражданите той се асоциира с тъпа и покорна тълпа, то за народите – скотовъдци стадото е предмет на грижа и любов. В доверието към тази върховна любов на Отца се състои, според Евангелието, самата същност на вярата.
Евангелската проповед произлиза от ветхозаветната традиция, ала в устата Иисусова тя придобива вселенско, общочовешко звучене. Древните етически норми се преобразяват. Да избягваме лошите постъпки, все още не означава да се научим да обичаме. Христос не употребява абстрактната формула: „Всички хора са братя“. Той просто разказва притчата за юдеина, който пострадал от разбойници и бил спасен от самарянин – друговерец и другоплеменен. Понятието „ближен“, според смисъла на тази, притча се възвисява над расовите и конфесионални бариери.
Антипод на любовта, според Евангелието, са фалшивото самоутвърждаване, възгордяването, егоизмът – личен, национален, религиозен – съсредоточаването само над своето като над единствена ценност. Ето защо към двете главни заповеди на Ветхия Завет за любов към Бога и към ближния Христос присъединява „новата заповед“ за пълно самоотдаване. „Отвергни себе си“ – казва Той. В това няма нищо, унизяващо достойнството на човека. Става дума за висша свобода от „самостта“, за сърце, отворено към друго сърце и към Вечността, за избавление от тежкото бреме на егоцентризма. Именно тя прави човека способен да познае радостта на богосиновството.
В знаменитата Нагорна проповед (в Евангелията от Матея и от Лука) се повтарят настойчиво думите „блажени“, т.е. щастливи, благословени. Всички се стремят към щастие, но хората често го предполагат само във външното, което води в последна сметка до преследване на призраци, до горчива неудовлетвореност. Евангелието посочва опасността от суетното щастие. Според думите от Нагорната проповед, щастливи могат да бъдат и онези, които светът презира и отхвърля: бедните, плачещите, кротките, изгонените заради правда.
Доверие към висшата воля, любов и свобода – ето основата на „Благата вест“. И това не е теория, не е метафизика, а самият живот; новото битие, явено в словото и личността на Иисус от Назарет. Анализирайки Евангелието, С. Н. Трубецкой посочва, че то съдържа „единственото в историята съединяване на личното самосъзнание с богосъзнанието“. Иисус не възвестява повелите на Бога, а говори от свое име. Той понякога променя дори авторитетните заповеди на Писанието, като с това дава да се разбере, че Нему е присъща висшата власт. Макар и да нарича всички хора деца на небесния Отец, за собственото си богосиновство Той говори като за нещо изключително. „Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие. Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко.“ (Евангелие от Матея, 11; 27-30). Човек е свободен да вярва или да не вярва на това свидетелство, ала то остана исторически факт, без който е невъзможно да бъде разбрана същността на Евангелието.
Нещо повече – без това е трудно да се разбере защо проповедта за Царството е предизвикала толкова съблазни и толкова рязко противодействие. Защо тя е станала предизвикателство, отправено към света. На хората предстояло да направят нелек избор. И всеки го направил.
„Благата вест“ е обърната към волята, към съвестта, към сърцето на отделния човек, независимо от страната и епохата. Както всички библейски писатели, и евангелистите промислят духовния живот и прорастване в недрата на определена община, на Църква. Църква – на гръцки „еклесия“ – означава събиране на много хора. Когато Христос казва, че „ще създаде своя Църква“, Той има предвид, че Неговата месианска, новозаветна община се ражда като наследница и приемница на друга древна община – Църквата на Ветхия Завет, Именно на нейните съдбини е посветена дохристиянската част на Библията.
ПРОРОЦИТЕ
Корените на ветхозаветната община потъват в дълбоката древност. Нейният основател, според Библията, е бил главата на номадски клан -Авраам, живял около XIX век преди Рождество Христово, когото апостол Павел нарича „баща на вярващите“. На Авраам било предсказано, че чрез него и неговите потомци „ще бъдат благословени всички племена и земни народи“. През XIII век преди Рождество Христово хората, считащи Авраам за свой родоначалник – древните израилтяни – били сплотени от Мойсей, който ги освободил от египетско робство и им дал Декалога, знаменитите ,Десет заповеди“ – най- древния библейски кодекс на вярата и етиката. Той провъзгласил почитането на единния Бог и нравствените норми като неотнимаем елемент на религията.
Когато се заселили в Ханаан, израилтяните създали собствено царство, но не им било лесно да опазят чисти заветите на Мойсей, Езическата цивилизация на съседните племена и народи била за тях постоянна съблазън. Борба с тази съблазън започнали хора, наречени „пророци“. Те безпощадно разобличавали отстъпниците, укрепвали вярата на колебаещите се и вселявали във ветхозаветната община великата надежда за победа на Божествената Правда.
Ветхият Завет бива наричан понякога „книга на надеждата“. Но такава книга е бил преди всичко сборникът от писания на пророците. Те не скривали от себе си и от другите, че светът и човекът са несъвършени, че са пълни със зло и страдания. Ала те вярвали в нравствения ред в света, във висшата воля, направляваща историята към Царството Божие. Пророците -писатели, живя- ли през VIII – V век преди Рождество Христово, превърнали тази вяра в стожер на своето провъзвестие.
Те били напълно различни хора. Сред тях откриваме и свещеник, и царедворец, и пастир. Почти всички те били същевременно и изтъкнати поети и народни трибуни. Пророците съзнавали себе си като възродители на духа на пустинята, на Мойсеевия дух. Те въстанали срещу компромиса с езичеството, срещу тиранията и войните, срещу насилията, вършени от властимащите; те хвърляли прямолично обвинения на царете и им предсказвали неизбежността на разплатата. Затова пророците често бивали преследвани и единствено общопризнатият им статус на Божии вестители ги защищавал донякъде от гонителите им. Тяхната роля може да бъде сравнена като че ли с ролята на юродивите в Древната Рус.
Най-важното дело на пророците бил превратът, който те осъществили в религиозното съзнание. Говорейки от името на Бога, те с негодувание се нахвърляли върху обрядоверието, върху култовия формализъм на онези, които мислели, че могат да спечелят благосклонността на Твореца със свещени церемонии и дарове . Творецът не изпитва нужда от нищо. Той не се нуждае от жертви, когато човечността е потъпкана. Бог очаква от хората преди всичко вяра, правда,състрадание, милосърдие. Без всичко това религиозните традиции и ритуали се превръщат във фарс. „За какво Ми са многото ваши жертви? – казва Господ… Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък… И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни. Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица“. Съвременникът на Исаия, Михей, провъзгласявал: „0, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог“. Оттук тръгва онова духовно движение, което е свързано с имената на Йоан Златоуст, Савонарола, Ян Хус, Максим Грек и руските „нестяжатели“. Според учението на пророците, доброто не е човешко изобретение, а представлява висша заповед. Ако го съблюдава, човек съблюдава волята на Твореца.
Пророците не ласкаели народа. Те страдали заради неговата духовна вцепененост, но и не си спестявали думи, които възмущавали, ранявали, оскърбявали националната гордост, затова пък пробуждали гласа на съвестта. Те заявявали направо, че Мойсеевият Завет е нарушен, че след възмездието за измяната ще се запази само „остатък“ от Църквата, с който и ще бъде сключен Новият завет.
В това се заключавала великата надежда на пророците, която многократно била подлагана на жестоки изпитания. Духовните катаклизми, преживяни от ветхозаветната Църква в по-сетнешните векове, са отразени в много книги на Библията. Това са и псалмите с техния вопъл на страдание, извиращ от дълбините на сърцето, и Книгата на Йов с въпроса за горестната съдба на праведника, и Еклисиаст с неговия песимистичен възглед за живота. Една от последните книги на Ветхия Завет – Книгата на Даниил, е написана по време на преследванията заради библейската вяра – около 165 година преди Рождество
Христово. Тя рисува величествена панорама на историята, където се сблъскват два полюса: световните деспотични държави, представени като чудовища, и Царството на Сина Човечески, Царството на Месията. Мисълта за тази борба между светлината и тъмнината, между доброто и злото изпълвала ветхозаветната Църква в дните, когато от пустинята излязъл Йоан Кръстител и възвестил приближаването на Божието Царство…
Не е случайно това, че на границата на двата Завета в Библията стои пророк. Йоан като че ли олицетворява времената на ветхозаветните надежди, превърнали се в прелюдия към Новия.
АПОСТОЛИТЕ
От деня, в който първите хора признали дърводелеца от Назарет за обещания от пророците Христос, започнали да възвестяват „Благата вест“, се наченала драматичната история на разпространяването на християнството по земята. Неговите първи стъпки са описани в книгата за деянията на светите Апостоли – книга, която допълва сказанията на евангелистите. Сполучливо са я нарекли „християнската Одисея“. Тя представлява удивителна повест за това как шепата ученици на Иисус – юдеи, сирийци и гърци, зад които не стояла никаква политическа сила, които нямали нито оръжие, нито власт, се отправили на духовен поход из Римската империя.
Едно от централните места в книгата заема фигурата на апостол Павел. Повярвал в Иисус след внезапен душевен поврат, той станал проповедник, основал много общини – „църкви“. Павел проповядвал, че Ветхият Завет е само подготвителна степен към откровението на Новия, че още в него се е съдържало пророчеството за събирането на хората от всички народи при Бога. И след като напускал създадените от него общини, апостолът продължавал с интерес да следи техния живот, общувал с тях чрез писма. Неговите послания (както и посланията на другите апостоли) съставят следващия раздел от Новия Завет.
Павел не се е срещал с Иисус, но необикновено силно преживявал своето вътрешно единение с Него. В изследването си за апостол Павел крупният мислител от нашето столетие Алберт Швайцер подчертава, че „просветителят на езичниците“ е бил първият от християнските мистици, който е успял да разкаже за този опит, играл по-нататък голяма роля в духовността на християнството в продължение на векове. Във вътрешния живот на Павел опитът на единение с Христа бил тъждествен на живот с Бога, на живот в Царството Божие, преди то да бъде изцяло утвърдено в света. Ала мистицизмът на апостол Павел не означавал бягство от живота. Той мислел, че вярата е истинска само тогава, когато се въплъщава в действено служене, в любов към хората. „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползува.“
На ревнителите на ветхозаветните ритуали и на техните противници апостол Павел казвал, че и едните, и другите не са прави. Най-голяма ценност притежават не юдейството или езичеството, а – реалността на обновеното битие во Христа, което превръща човека в ново творение. Тази реалност е по- дълбока от всички земни различия. В нея „няма вече иудеин, ни елин, ни Варварин, ни скит, ни роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“. С Него вярващите придобиват духовна свобода, с Него противостоят на тъмнината, с Него погиват и с Него възкръсват.
Както много други мисионери, и Павел отдал своя живот за вярата. Обезглавили го в Рим по заповед на Нерон. Тогава, през 60-те години, неговото учение, което отхвърляло древните богове и култа към цезаря, Вече приковало вниманието на имперската власт. По-късно отделните екзекуции били заменени с масови репресии. Настъпила ерата на мъчениците. Тъкмо тя е запечатана в последната книга на Библията – Апокалипсиса. Йоан – неговият автор – е писал на усамотения остров Патмос, където бил заточен „заради свидетелството Иисус Христово“. В Апокалипсиса, както и в Книгата на Даниил, се говори за две противоборствуващи сили. Те са представени като Агнец и Дракон, като Христос и царство на демоничното възгордяване.
Йоан прибягва към код, към многозначни символи, които до голяма степен могат да бъдат изтълкувани в светлината на ветхозаветните текстове. Неговите страховити видения приковавали и омайвали мисълта, особено в преломни кризисни епохи. Апокалиптични теми срещаме и върху стените на древноруските храмове, и в произведенията на Дюрер, Ел Греко, Пикасо.
Апокалипсисът е книга-предупреждение. В иносказателното описание на битката между ангелите и чудовищата се съдържа мисълта за това, че злото сее зло, че отстъплението от заветите на вечната правда носи гибел. Преди време, когато хората четяли в Апокалипсиса за отравянето на моретата, реките, въздуха, всичко изглеждало фантастика. Днес такива пророчества звучат напълно реалистично. Също тъй реалистични са описанията на глобалните войни и на тиранията. Ала великото творение на Йоан само на пръв поглед изглежда мрачно. Обратно, то е изпълнено с надежда. Йоан е убеден, че светлината ще победи,че силите на злото няма да буйствуват вечно.
В епилога на Апокалипсиса има потресаващи редове. Самият Агнец самата вечна Истина и Любов стои пред прага на човешкото сърце. Не изисква застрашително, не заповядва, а тихо почуква, сякаш пътник, молещ за подслон. Колко важно е този тих звук на Любовта да бъде чут.
Преводът е направен по: „протойерей Александър Мень. Библия. Наше наследие“, 1990, N21.
Превела: Ели Милчева