Посвещава се на Фондацията за българска литература и на златния фонд на последната.
„Литературата и парите, две субстанции, осъдени на вечна раздяла…“
Това беше началото на едно есе, обещано на редакцията на сп. Ах, Мария (и основатели на Фондацията за българска литература), върху което авторът му се мъчеше вече няколко седмици. По-далеч от това първо (изплагиатствано) изречение обаче той не беше успял да стигне.
Тогава той отчаяно реши да обърне класическата мъдрост с главата надолу, пък да става каквото ще:
ЛИТЕРАТУРАТА И ПАРИТЕ СА ДВЕ НЕРАЗДЕЛНИ СУБСТАНЦИИ – написа той и се отдръпна доволен от творението си, за да му се полюбува.
Защото нима това не беше истински проблясък, откровение?
Нима тази самопоявила се мъдрост не можеше да бъде проиграна върху исторически примери още от времето на Фирдуси, на когото халифът обещал за всеки написан стих от Шахнаме по една жълтица? Да не говорим за кредиторите на Балзак и Достоевски, нито за книгата като стока, нито за авторските права на Джек Лондон, нито за връзката между меценатството и Къщата с мецанина, нито пък за ролята на богати приятели в живота на самия Щастливец, които му купували тютюн и го изпратили от немай къде да види и опише Чикагското изложение и Ниагарския водопад!
Но мисълта за неразделността между литературата и парите се разкриваше на автора и в далеч по-дълбоки, отвъдемпирически измерения. Нима самият език не призоваваше в своята изначална същност тези субстанции към тяхната щастлива (но забравена), свързаност?
В забравата, рожба на модерната епоха (спомни си авторът, бегъл читател на Маркс от епохата на Диамата и Истмата), парите се бяха превърнали в самонарастваща абстракция, чисто Число. Капиталът беше техника на това забравяне – на възможността да забравиш безкрайната непоносимо тежка конкретност на нещата, тяхната грапавост, нагарчане, своенравност, непостижимите им извивки, сипкавите звуци, които издават – и да съизмерваш всичко като просто Количество, Време, Пари. Парите като капитал, това авторът помнеше добре, се явяваха универсален еквивалент, задвижил гигантската, празна, изтриваща разликите размяна; капитализиращи забравата на същинското, парите изглеждаха агентът, който можеше да размени един хляб за едно стихотворение, едно стихотворение за определено количество електроенергия, количеството киловатчасове – за количество (часове или минути?) платена любов, платената любов – количество часове за изучаване на френски език, френският език – в количество произведени кламери, кламерите – в количеството импулси на мобифон. Изтълкувани марксистки, парите изглеждаха онзи универсален посредник, който изтриваше ценностите на нещата и ги превръщаше в стойности, в числови индекси, а хлебните, стихотворни, електрически или еротически отпадъци бяха чист боклук, шлака на фона на играта на абстрактното Време, в което Капиталът се маскираше на perpetuum mobile…
Авторът естествено не желаеше да бъде марксист. Прозрението му се състоеше в това, че Езикът, френски или български, се противи на Капитала и сочи тайно едно друго измерение на парите. В поредица от многозначителни метафори, в играта на техните преки и преносими смисли, той отпращаше парите и литературните произведения еднакво да почиват в „съкровищници“, еднакво – да бъдат „наследство“ или да сияят в златни фондове… Езикът беше толкова велик, че да може да каже жълтицата на нашата душа или пък лириката на милионите. Езици, по-фундаментални от славянските, каза си авторът самоубедително, наистина помнеха това величие в самата си лексика – и немското Wert или английското value отказваха да различат и разлъчат стойност от ценност, думи, с които българският или руският лекомислено да обособяваха света на духа от света на капитала…
За прозрелия автор беше явно: със същия жест, с който редуцираха света до чистото Количество, парите бяха и таен знак на неговото число, свободно от емпирия, калабалък и врява Качество! Наистина, парите обозначаваха златното покритие, но не намекваха ли на внимателните (а авторът беше безспорно между тях) и за онова, което беше под покритието – за златната ядка на нещата, за надконкретното им отваряне към възможността да бъдат ценни, ценени, стойностни, копнежни… за мистичната сърцевина на битийността? И за това че всяко нещо е всъщност не нищожно, а достатъчно стойностно – т.е. достойно; че в неговото сърце универсално и трепетно сияе самият…
Тук авторът си спомни за Майстер Екхард, който в един свой фрагмент беше казал, че Бог е не само Баща-Творец на всички неща, но и тяхна Майка – той пребивава в тях, спасява ги, удържа ги – без неговото присъствие в тях, те биха се разпаднали в нищожност. Може би тъкмо така беше, може би парите успяваха да бъдат знак за висшата Поезия на това удържащо Присъствие, която пребиваваше като Майка в сърцевината на всички неща, преодолявайки нищожността, осигурявайки тяхната Стойност, откроявайки Ценността на тяхното съществуване, побратимявайки разликите им във Всеобщовалидното Сияние…
А що се отнася до златото, каза си авторът, до неговото все – обемащо покритие и скритие – нима сам Хайдегер, на път към старогръцкия език, не беше написал Поетът нарича златото periosion panton, т.е. онова, което обкръжава всичко съществуващо, panta, което проблясва. Блясъкът на златото приютява всичко съществуващо в нескритостта на явяването му…
Авторът беше доволен от себе си. Най-накрая поезията пробляскваше златно, златото искреше поетично, единени в щастливия Дом на битието. Между фондовете се беше възцарило онтологично тъждество следователно размяна също беше възможна. И можеше ли наистина да има по-правилен подход, когато така или иначе, щеше да става дума и за златния фонд на българската литература, и за неговото приютяване в сиянието на една достойна Фондация (авторът ѝ се падаше член)?
Получилото се есе му се видя толкова сполучливо, че той реши да го покаже на един бизнесмен, за да го убеди да поз – воли на част от своите бизнесменски пари да посияят заедно с произведения от златния фонд на българската литература във Фондацията.
Бизнесменът – o, periosion panton! – го погледна абстрактно и универсално. После му каза, че този писмен боклук не струва и шепа кламери – явно лулата тютюн му се беше видяла твърде скъпа.
Авторът не се отчая. Той занесе все пак обещаното есе в Ах, Мария, откъдето любезно го осведомиха, че списанието вече не плаща хонорари, и че не могат да му дадат дори и колкото да си купи тютюн.
Не пуша – каза авторът, сияейки. – Това го знае цяла България.
Щастливец! – въздъхнаха редакторите.