Моите два спомена
Когато се връщаше вкъщи, винаги ми носеше лукчета и още на входната врата на двора ми ги подаваше. Като винаги казваше: „Ето ти лукчетата, за да не пушиш, като пораснеш.“ И се засмиваше – ха-ха-ха – неговият гърлен смях, който тогава ме учудваше, но като дете на 5 год. взимах лукчетата и изчезвах някъде из двора да си играя.
Спомените на другите за него
Дъбът и неговият смях. Гърленото ха-ха-ха, което освен мен, сигурно е учудвало и младия сътрудник на вестник „Литературен глас“, понечил да получи хонорар, за което Дъбът с гръмогласност отговарял: „Защо са ти хонорари, стига ти литературната слава като млад автор, особено сред жените.“
Другият мой спомен
Било е 1962 г. Аз и родителите ми вървяхме много дълго. Отивахме при дядо ми. В болницата. Тогава много се чудех защо отиваме ПРИ него, след като той си живее ПРИ нас. Много скоро след тази случка той се прибра вкъщи. След което изчезна от живота ни. Което за едно дете е абсурд. Макар че сега, много години след това, съм склонен да повярвам на един от големите абсурдисти, който твърди, че не отиването, т.е. смъртта, от този живот е смърт, а самото му живеене, т.е. животът. Така си отиде и той – от абсурда.
И още други спомени
Смехът и псевдонимът ДЪБЪТ са част от живота му и близките му приятели, години след смъртта, когато разказваха за него и непрекъснато споменаваха „този прословут смях“, който имаше Дъбът, както се разказваше за безотговорния обичай да не коригира вестника си „Литературен глас“, което допускало чудати и катастрофални печатни грешки. Като отговор на протестите бил хомерично звучният груб смях: „Ха-ха-ха, така е по-интересно!“
Малката редакция на улица „Бачо Киро“ 2 се е превръщала „в шумна и неспокойна санкта санкторум“ на Дъба, в своеобразен писателски кръг, където са се крояли и прекроявали планове за бъдещето, пишели са се и се редактирали полемични материали, спорели са имена – Елин Пелин, проф. Ал. Балабанов, проф. Асен Златаров, Кирил Христов, проф. Михаил Арнаудов, Л. Стоянов, П. Динеков, Б. Митов, Г. П. Стаматов и други. Във вестника прекрачват прага на литературното поприще В. Ханчев, Р. Ралин, Б. Божилов, Ст. Каракостов, П. Русев, П. Горянски, Н. Месечков, В. Йосифов и редица още млади литературни и критически дарования.
Като колоритна и жизнена личност, човекът, за когото казвали, че е дъб, около който винаги е имало хора, веднъж годишно уреждал коктейлна вечерна среща на своите сътрудници. Тя ставала на три или четириетажната сграда, собственост на видния медик проф. Васил Моллов, голямо име на българската медицина. Сградата се е намирала на бул. „Цар Освободител“ („Руски“), от която след бомбардировките останал само партерният етаж. Таванът бил прилично устроен с два салона и други помещения. Там горе дядо ми, „в широк жакет и счупена яка, като величествен „метр д’отел“, посрещал гостите“. Вляво на средния голям салон имало безплатен бюфет с неголямо изобилие, предимно със сухи пасти и всякакви питиета – безалкохолни и алкохолни. Културната публика първо минавала в десния салон с редица от столове и маси, където ставало поздравлението на главния редактор, представянето на млади сътрудници, някои рецитации. След литературно-представителната част множеството е изпълвало големия салон с бюфета, където следвали танци и клюки – но не онези махленски клюки, а лютивото от живота на хората, събрани в този кръг.
Дъбът и театърът
Днес много малко хора си спомнят, че той е първият и дългогодишен ректор на ДВТУ и ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. Още през 1948 г. пише, че „Формирането на артистичния и театрален кадър е извънредно трудна и сложна работа… Този, който се готви за бъдещ артист и режисьор, ще трябва да израсне и като гражданин…“
Днес много малко хора знаят, че той е и носител на „Академична палма“ (1934 г.), френски орден, който се дава много рядко и обикновено се присъжда за големи заслуги.
През целия си живот дядо ми се е пазил много да не унищожава това, което е било, в името на това, което ще бъде, както правят някои фанатици, които мислят себе си за свободомислещи.