Посвещавам тази книга на моята сестра, Ранди, с любов.
„Нещо диво има в страната, нещо което само нощните хора знаят“. Тенеси Уилямс,
„Орфей слиза в ада“
„Жените са непроницаеми за злото“. Уилям Фокнър
Апахи
Голямата Бети Сталкъп целуна госпожица Къти Ърли по мекичкото на дясното ухо, гъделичкайки я, в резултат на което Къти кривна черния додж Монако надясно, докато се почесваше по тази си част на главата.
– По дяволите, Бет, хич не бива да правиш това, докато шофирам. Голямата Бети се изсмя и каза:
– Кво, нали сме си близки. Понякога просто не мога да се стърпя, пък и не искам. Сигурността на първо място никога не е било мойто мото? Къти изправи колата и се ухили:
– Това го знам отдавна – каза тя.
– Кое знаеш? Че сме си близки?
– Ъ,ъ, това стана после. Другото дето го каза, за сигурността. Винаги си била непредсказуема, Бет, дори и като дете.
Голямата Бети и госпожица Къти бяха прекарали седмица – та в Ню Орлиънс, а след това уикенда в Гълф Шорс, Алабама, а сега се бяха отправили обратно към Флорида през Пердидо Кий. Мексиканският залив бе гладък като стъкло в тази безветрена слънчева февруарска сутрин.
– Света Дево, Къти, утре е Свети Валентин.
– Е, та.
– Трябва да направим нещо специално да ни се случи.
– На последния Свети Валентин бяхме заключени във „Форт Суматра“. Цял ден избелвахме чаршафи, нацапани с кръв и пикня.
– Още не мога да повярвам, че оцеляхме три и кусур години в тази дупка.
– Не знам дали щях да се справя без теб, Бет. Ония дърти женища щяха да ме използват за тоалетна хартия, ако не беше ти да ме защитаваш.
На предната седалка голямата Бети помести сто и седемдесет сантиметровото си стокилограмово тяло настрани, за да е с лице към Къти Ърли. На двайсет и четири Къти бе с дванайсет години по-млада от Бети и стройната ѝ сто петдесет и два сантиметрова фигура пораждаше у Голямата Бети същински майчински чувства. Бяха любовници откакто госпожица Къти влезе на пръсти в килията на Голямата Бети в ИЗПРАВИТЕЛНИЯ ЦЕНТЪР ЗА ЖЕНИ С КРИМИНАЛНИ ПРОЯВИ „ФОРТ СУМАТРА“, който се намираше на средата на пътя между Мексико Бийч и Уеуахичка, Флорида, точно в средната времева зона. Къти с къдравата си червена коса, лунички, гигантски очи и изящни черти бе точно това, което Бети Сталкъп бе търсила. Като че ли наказателната система на щата Флорида бе взела поръчката ѝ и я бе сервирала на поднос. С лявата си ръка Бети отметна собствената си дълга до рамената кестенява коса, постави другата си ръка върху дясната гърда на Къти и нежно започна да я масажира.
– Ти си мойто сладко чернооко бебче, това знам – каза Бети. – Ако зависи от мен, никога няма да се разделим.
– Нищо против.
– Къти, ние сме просто двама Апахи, които препускат диво по изоставен път, тази дето я пее Ханк Уилямс.
– Никога не съм я чувала.
– Пътуваме, без дом или причина да бъдем или останем където и да е, това значи да си на изоставен път. Повечето хора не знаят какво искат, Къти, повечето дори и толкова не знаят. Понякога си мислят, че знаят, но обикновено това е само зовът на техните стомаси или на путките или куровете им. Наяждат се, наебават се и пак отначало. Парите ги правят още по-гадни лайна, да не би да не знаем. Парите са най-великото извинение на света да се вършат мръсотии. Но, предполагам, ти и аз можем да ги бием по гадост копелетата.
– Как ще стане?
– Просто като съберем две и две миличка, после ще извадим горницата, един по един.
– Не съм сигурна, че те разбирам, Бет, но искам да се науча. Голямата Бет отметна назад глава, затвори вълчите си зелени очи и остро се изсмя.
– Най-хубавата част от живота е, когато си млад и имаш желание да се учиш – каза тя. – Трябва да я караш по този начин, докато можеш.
– А после какво.
Голямата Бети се ухили, преметна тежката си лява ръка около тесните рамене на Къти и се притисна до спътницата си.
– Започваш да режеш излишъците – каза тя. – Само това ти остава.
– Искаш да кажеш покрай рязането на гърла.
– Ха, госпожице Къти, мила, ти ме изпревари.
Условия
Роло Ламар се облегна назад в дъбовия си въртящ се стол, доближи червената емайлирана чаша „Хопалонг Касиди“ до устните си и отпи глътка „Бустело“. Той повъртя горещото черно еспресо из устата си, преди да го преглътне, а после погледна към Боби Дийн. Ако беше по-млад, помисли си Роло, би опитал от това парче. На шейсет и четири, макар все още да ставаше, шест месеца след петкратния байпас, Роло пусна тази мисъл да отмине. И кафе дори не трябваше да пие, какво остава да стига до крайности с възхитителна, развеждаща се жена като Боби Дийн Бейкър.
Боби Дийн сега трябва да е на трийсет, помисли си Роло. Бе погребала двама съпрузи, преди да е навършила двайсет и пет, а сега седеше в адвокатската му кантора и го молеше да се заеме с развода ѝ със съпруг номер три. Боби Дийн изглеждаше ефектно, трябваше да признае той, платинено русите коси, увити около главата като хотелски пешкир, син грим под и над искрящите морскосини очи, дълги тънки устни, които стигаха от единия край на лицето до другия, като че ли Творецът бе започнал да разрязва лицето като грейпфрут, но спрял по средата. Както Лаитнин Хопкинс обичаше да казва, тя се издигаше от земята като бутилка Кока-Кола. Роло Ламар сниши чашата за кафе и я остави на масата.
– Мисля, че няма да има никакви проблеми това да се уреди, Боби Дийн – каза Роло. – Доходите на съпруга ти се удвоиха, както през миналата, така и през тази година. А трябва да се мисли и за Пейсли Мери. Тя на колко стана – на две?
– Другата седмица става на три.
– Едва ли ще се налага да стигаме до съда. Остави всичко на мен.
Боби Дийн стана, усмихна се очарователно на Роло и го остави да погледа фигурата ѝ.
– Боби Дийн, ти можеш да извършиш чудеса и върху мъртвец.
Боби Дийн се засмя.
– Не знам за труповете, господин Ламар, но предпочитам да мисля, че правя нещо за подобряването на мъжкия светоглед, дори и да е временно.
След като Боби Дийн си тръгна, Роло включи радиото си Admiral, което притежаваше от момче.
– А тази новина пристигна от Алис Спрингс, Австралия – каза говорителят. – Аборигени са атакували полицай с опашки от кенгуру в затънтен град в Северните територии, а след това изяли доказателствата, горното било съобщено в съда. Старши полицай Марк Къфи свидетелствал в съда на Алис Спрингс, че петнайсетте аборигени купили опашките от един местен магазин, а после нападнали тримата служители. Къфи казал, че полицията счита, че нападението е предизвикано от предишен опит на полицията да премести един мъж, който седял по средата на магистралата, очевидно обхванат от мания за самоубийство. Мъжът отказал да се премести и последвала схватка, казал Къфи. След нападението срещу полицаите шест души бяха арестувани и обвинени в опит за физическо насилие. Но говорителят на полицията каза, че кенгуровите опашки няма да бъдат представени като доказателство, тъй като се счита, че са били изядени от аборигените.
Тъпи копелета, помисли си Роло. Този абориген сигурно си е пльоснал задника на пътя, защото е било някакво свещено място, но така се е случило, че са го асфалтирали. Навсякъде проклетите полицаи предпочитат да унищожат местното население, вместо да се опитат да го разберат и изгладят нещата. Например можеха да направят завой на това място. Вече толкова време мина, а те не могат и не могат да се сетят, че има и по-лесен начин.
Роло Ламар вдигна чашата си „Хопи“ и пресуши „Бустело“-то. Затвори очи. Сега смътно съзнаваше жуженето на радиото. Преди да легне под ножа, ще си направи завещанието, като остави почти всичките си авоари на Американската асоциация за сърдечни заболявания, като предварително се погрижи за погребението си, с уговорката, че на надгробната му плоча ще бъдат гравирани последните думи на Стъдс Лоунигън, „Майко, стъмва се“. Помисли си това и се отпусна. Подходяща епитафия за състоянието на света, реши Роло, и задряма.
През едно поколение
Двамата перуански моряци, братята от Калао, Ернесто и Дагоберто, слязоха от „Мадругада“, трийсетхилядотонен танкер, регистриран в Либерия и закотвен за осемнайсет часа в пристанището Есплънад и отидоха направо в бар „Сатурн“ на ъгъла на улица „Клод“ и „Клуит“ в Девети квартал. Откакто Тихуана, тяхното бивше любимо място в Ню Орлиънс, бе затворено преди две години, братята Рей станаха редовни посетители на „Сатурн“ – произнасяно с ударение на първата сричка от местните – когато спираха в града. Това бе оживено и макар ужасно тясно заведение, където братята можеха да попият, да потанцуват с най-различни кифли от квартала и шумни гимназистки, да почукат малко билярд и изобщо да се позабавляват, преди отново да отплават в морето. При това пътуване, следващото пристанище, където Madrugada трябваше да спре бе испанското пристанище Тринидад, място, което не бе много по сърце нито на Ернесто, нито на Дагоберто, ето може би защо те изпиха прекалено много Abita с Jim Beam за разредител в бар „Сатурн“.
Двете жени, с които тръгнали, каза по-късно на полицията барманът Боско Бройлърд, не ги бил виждал преди.
Едната била едра, каза Боско, около метър и седемдесет, тежка, дори мускулеста, гърдеста, някъде към трийсет и пет. Другата била мъничка, малко над метър и петдесет, наперена, с кокоши гърди и много по-млада.
– Тези дами отидоха при онези момчета като Хипнос и Танатос – каза Боско.
– Кои са те – попита ченгето, което бе открило закланите тела на братя Рей зад чугунолеярния завод на Burgundy в Осми квартал.
Съня и Смъртта – обясни му Боско, – деца близнаци ро – дени от Никс. Нали знаеш, Нощ.
Не, не знам – каза ченгето, което не беше спало откакто видя двете мургави перуански глави, издълбани като пъпеши, изстъргани с лъжица до кората на неделен пикник.
– Момите им бяха хвърлили око, нали разбираш.
– Някой друг тръгна ли с тях?
Барманът поклати глава.
– Макар че може би Морфей е чакал навън – каза Боско.
– Обикновено той не е далеч.
– Кой е този Морфей?
– Богът на сънищата, партия на Никс. Ама вие, служителите на закона, май не сте много отворени на митология, а?
– Не съвсем.
– В такъв случай, предполагам, не знаете, че има още нещо важно.
Ченгето погледна бармана, който сега се усмихваше. Четирите телевизора над бара, всеки нагласен на различен канал и със спрян звук, мигаха над плешивата му глава.
– Какво е то – попита ченгето.
– Хипнос, Морфей и Танатос, само едно поколение ги дели от Хаос.
Полицаят, чието име бе Върнан Дюк Дъглас и който бе пряк потомък на Х.Кид Дъглас, авторът на книгата „Аз яздих със Стоунуол“ затвори папката си и я прибра.
– Много съм ви задължен, господин Бройлърд. Сигурен съм, че ще наминем отново.
Боско намигна с полупрозрачния клепач на лявото си око на пра-пра-пра-племенника на хроникьора на Конфедерацията и каза:
– Сър, аз хич не съм по пътешествията.
Правосъдие
С изключение на четирите години, които прекара като студент в Чикагския университет и четирите в Ню Йорк, където работеше в закусвалнята „Хартли’с Лънчонет“ на 116 улица и Амстердам авеню, когато не бе на лекции по право в Колумбийския университет, от който получи доктор ската си степен, Роло Ламар бе прекарал целия си живот в Иджипт Сити, Флорида.
Майка му, Пюрити Мейфилд бе работила като прислужница при Артър и Дилия Ламар в продължение на десет години, от петнайстата до двайсет и петата си година, когато умря при раждането на единственото си дете. Тъй като бащата, на име Алмоуст Джонсън, пианист в евтин ресторант, бе женен за друга жена и убит при един мистериозен инцидент малко след като бременността на Пюрити стана очевидна, а Пюрити Мейфилд нямаше роднини в околността, семейство Ламар, които бяха бездетни, осиновиха момчето и го отгледаха все едно бе тяхно собствено, макар че те бяха бели, а той черен. Кръстиха го Роло Мейфилд Ламар на бащата на Артър и майката на Роло.
Семейство Ламар от дълги години бяха радетели за равни права на всички хора, независимо от раса и религия. Роло Лиандър Ламар бе първият федерален съдия на областта, в която се намира Иджипт Сити, пост, до който едно поколение по-късно достигна и Артър. И Артър, и баща му бяха завършили Колумбийския университет, така че Младия Роло естествено мина по същия път.
Младия Роло, както бе известен в Иджипт Сити, дори и след като стана възрастен човек получи образованието си вкъщи от съдията Ламар и съпругата му още преди годините в колежа. По това време чернокожи не бяха допускани в южняшките университети, освен в учебни заведения изключително за цветнокожи, така че Младия Роло бе изпратен в Чикаго – град, който той намрази. Там прекарваше времето си предимно в уединение, затворен в стаята си в общежитието, учеше и рядко се осмеляваше да напуска района в непосредствена близост до кампуса. Ню Йорк му хареса малко повече. И двете места бяха прекалено студени, покварени и недружелюбии. Черните хора – прекалено агресивни. Роло с облекчение завърши учението си и се върна да живее постоянно в Иджипт Сити.
У дома той започна работа във фирмата „Ламар, Фортрайт и Ламар“. Ейб Фортрайт, най-добър приятел, съдружник от двайсет и пет години на Артър Ламар, умря от плеврит скоро след завръщането на Младия Роло, четири години без един ден, преди деня, когато съдията получи инфаркт по време на конкурса за красота Мис Иджипт. Съдия, разбира се, беше Ламар Старши. Точно когато Брийзи Пембъртън, закрачи на сцената на Търговския център за добитък „Гаспарила“, само по сутиен и гащи от зеброва кожа с ярко червени обувки на високи остри токове, съдията Ламар клюмна настрани и падна от стола си. Умрял преди да падне на земята, каза докторът, от мощна коронарна тромбоза.
Брийзи Пембъртън, която единодушно бе избрана от четиримата съдии за годишната Мис Иджипт Сити произнесе следната реч по случай победата си. „Аз съм изключително поласкана, че спечелих, но също толкова ужасена от факта, че моята красота може да е причинила смъртта на такъв виден гражданин на нашия велик град като съдията Ламар. Искам семейство Ламар да знае, че не съм имала ни най-малкото намерение да разстройвам съдията, носейки бански от зеброва кожа и със сигурност не съм искала да предизвикам трагедията, която се случи. Но такива неща, според мен, просто си стават, дали това е било волята Божия или не, аз, разбира се, не мога да разбера и никой не е виновен. Аз съм на шестнайсет години и половина, съдията Ламар бе много, много по-стар, знам това, и когато е видял една млада жена, тоест мен, така облечена, това е предизвикало шок в неговата изтощена система и той не е могъл да издържа повече и това е ужасно неприятно. Съжалявам за тези от семейство Ламар, които са живи, но също така съм щастлива, че спечелих титлата Мис Иджипт Сити още от първия път и искам само да кажа, че посвещавам моето царуване на паметта на мъртвия съдия. Благодаря ви на всички, много сте сладки.“
Роло бе приет от жителите на града като Ламар и доколкото можеше да прецени, отношението към него не бе по-различно отколкото към другите хора въпреки факта, че беше черен. Иджипт Сити имаше много малко черни жители, а населението му се запазваше почти постоянно – приблизително 15 000. Роло не се ожени, а живееше сам в къщата на семейство Ламар след смъртта на Дийла. Дийла пазеше на пианото в предната стая в продължение на няколко години снимка в златна рамка с автограф от Брийзи Пембъртън, която Брийзи ѝ бе подарила, но щом вестта, че Брийзи е умряла от остро алкохолно отравяне в една стая в мотела Las Sombras в Хермоса Бийч, Калифорния, достигна до Иджипт Сити, Дийла взе снимката, заедно със златната рамка и всичко и я изхвърли в кофата за боклук.
– Защо направи това, мамо? – бе я попитал Роло.
– По хиляди причини, синко – каза Дийла.
Пътищата се сливат
През 1934 Роло Лиандър Ламар бе основал дом за безпризорни цветнокожи на остров Трокадеро. Тридесет години по-късно и в следствие приемането на Закона за гражданските права, домът бе преименуван на „Сиропиталище за изоставените деца от Флорида, Р.Л.Ламар“, Младия Роло редовно посещаваше ИДФ, както го наричаха, обикновено третата събота на всеки месец.
Тази събота Роло свърна с морскосиния си крайслер „Ню Йоркър“ по Щатско шосе 98 в десет и двайсет сутринта, предвиждайки да стигне остров Трокадеро преди обед. Небето бе покрито с облаци, но Роло носеше черни очила по навик. Той включи радиото.
От Маями дойде новината, че Пиеро Турино е умрял на шейсет и две годишна възраст. Господин Турино, изследовател покорил Андите, оцелял след тежко раняване с картечница и нападение на риби пирани, ядящи жива плът, бе повален от инфаркт. Европейският граф, който наследил, но не се възползвал от титлата си, е роден в Истрия, която по-късно става част от Югославия. Последното начинание, в което се впуска Турино е в областта на медицинските изследвания и се състои в опити с вещества, които той донесъл от басейна на Амазонка и бил убеден, че притежават антиканцерогенни свойства. През 1940 г., Турино, по това време юноша и войник в италианската армия, е покосен от картечница близо до гръцката граница по време на балканската кампания. Ранен в гърдите, той бил откаран в Албания и настанен на кораб-болница, заминаващ за Италия. По средата на пътя през Адриатическо море корабът бил потопен от подводница. Турино отново оцелял, спасен от минаващ кораб. В края на 40-те, той емигрирал в Канада, където станал писател и радиожурналист. По-късно изобретил парашута с контролирано приземяване „Турино“, използван от правителството на САЩ и веднъж оцелял след пробен скок, при който се приземил в средата на една бостънска магистрала. Пиеро Турино и съпругата му се преместили в Маями в средата на 60-те и скоро след това той започнал своите ескпедиции в Южна Америка. Докато се гмуркал в мътно езеро в джунглите на Венецуела, го нападнали риби, които откъснали ръката му до китката. В резултат храбрият Турино загубил много кръв и изпаднал в делириум, но оцелял. Неговата вдовица, Изабела Ланапопи Турино, съобщила, че последните му думи били: „Моят съвет е: оцелявайте, докато е възможно, защото когато умрете, изчезвате. Никога един човек не може да бъде запомнен такъв, какъвто наистина е бил.“
– Пък и защо по дяволите трябва да бъде – каза Роло на глас.
Започна някаква реклама, така че Роло се присегна и премести копчето на друга станция. The Temptations пееха:
„Моето момиче, като говоря за моето момиче…“ – Роло остави радиото там.
Голямата Бети и Къти тази сутрин се събудиха рано, правиха любов, изкъпаха се заедно, облякоха се, опаковаха си багажа и се отрегистрираха от мотела.
– Кафе ще пием по пътя, нали Къти? – каза голямата Бети, като се качиха в черния Monaco. – Има няколко сладки останали отзад, искаш ли ги?
– Не съм много гладна, Бет, мерси.
– Накъде пътуваме обаче?
– Остров Трокадеро, място, което винаги съм искала да посетя. Имат пандиз за малолетни там. А освен това мисля, че е време отново да се залавяме за работа, не мислиш ли, скъпа?
– Да разчистваме за Господа!
Бети се засмя.
– Да. Тя обича реда.
Госпожица Къти, нейният по-раншен живот
Къти Ърли бе родена в Дейтайм, Арканзас, население 1150 жители, от Норийн (по баща Хардър) и Арлън Левия Ърли. Скоро след рождението си Къти заедно с родителите си се премести в Плант Сити, Флорида, където Арлън си намери работа като пазач на мост на Крайбрежната железопътна линия. През следващите няколко години се появиха още две деца – едно момче Тиъл, наречен Ти, и още едно момиче, Ликърис. Тъй като Къти бе най-голяма, на нея легнаха грижите за братчето и сестричето ѝ, веднага щом поотраснаха, особено след като Норийн злополучно се привърза към южния комфорт.
Горе-долу по същото време, когато съпругата му откри приятел в лицето на бутилката, Арлън откри приятел в другия край на града, в лицето на разведена жена на име Вана Мънк, която съвсем скоро започна да вижда не от време на време. Когато Къти бе на десет, татко ѝ напусна семейството си и отиде да живее с онази жена, Мънк. Една година по-късно на свечеряване, Норийн спря жълтия си „Воларе“ пред къщата на Вана Мънк, остави го с работещ двигател отпред, влезе вътре и застреля Левия Ърли и неговата любовница с револвер 38-и калибър, който нейният прегрешил съпруг ѝ бе дал, за да се защитава, когато е сама в къщата. След като уби Арлън и Вана, Норийн, която очевидно бе абсолютно трезва, се качи обратно в колата си и подкара с пълна газ, за да се разбие в една тухлена стена зад баптистката църква на Рийч Дийн. Полицията заключи, че тя фактически е умряла на място.
Децата ги взеха братът на Арлън, Тукър и неговата съпруга, Феърлий, които живееха в Тампа. Ти и Ликърис осъществиха прехода сравнително безболезнено, но на Къти ѝ бе трудно да свикне. Първата ѝ сериозна издънка стана, когато бе на дванайсет и половина. Къти излезе с едно кубинско момче на име Мало Суерте, който бе на седемнайсет и караше „Меркюри“. Те влязоха през изхода на откритото автокино „Семинол“. Ченгето контрольор, Търп Пюхл, бивш надзирател в затвора „Старк“ питаеше особена омраза към деца, които се опитват да се вмъкнат без пари. Когато забеляза червения „Меркюри“, който безшумно се движеше със загасени фарове към едно свободно място, Търп Пюхл извади револвера си и се отправи към нарушителите.
Щом незаконният посетител спря, пазачът с насочен пистолет заповяда на Мало и на Къти да излязат. Мало блъсна силно шофьорската врата в Търп, който изпусна револвера. Докато момчето и мъжът се бореха, Къти заобиколи отзад „Меркюри“-то, вдигна падналото оръжие и простреля отзад лявото коляно на Търп Пюхл, което го накара шумно да изпсува и да пусне Мало. Мало изтръгна пистолета от Къти, скочи обратно в колата и подкара, като остави Къти до ранения пазач, който я сграбчи и я държа, докато не дойде полицията.
Къти я изпратиха в изправителния дом за малолетни момичета „Набоков“ в Танатоса за осемнайсет месеца. Скоро след това Мало Суерте изхвръкна от моста Ганди и се удави в своя Mercury, след като спука предна гума, докато го преследваше пътната полиция.
На шестнайсетгодишна възраст Къти вече се бе утвърдила като постоянен проблем, както за семейството си, така и за полицията в Тампа. Ти и Ликърис я обичаха, но трябваше да подреждат собствените си мънички съдби, така че стояха настрана. Когато Тукър разкри набор ножове, включително двуостра кама „Хибън“, четиридесетсантиметрово мачете, „Гурка“ МКЗ, дебел половин сантиметър и няколко италиански автоматични ножове, скрити под леглото на Къти, той конфискува оръжията и ги предаде заедно с Къти на властите. Ножовете бе откраднал един неин приятел на име Харли Рийл, продавач на скариди, който живееше заедно с жена си и четирите си деца в каравана в Олдсмар. Той бе помолил да пази ножовете, докато намери купувач. Харли Рийл получи четири години в Рейлфорд, а Къти, която Тукър и Феърли не искаха повече да виждат, както бяха казали на съдията, бе пратена обратно в Тенасота, докато навърши осемнайсет.
Оттогава Къти се издържаше основно със сервитьорство, примесено с малко софтпроституиране. Нейното определение за софтпроститутка бе момиче, което работи без сводник и си урежда срещите лично, без да се афишира или да седи по ъглите. Къти обикновено излизаше с по-възрастни мъже, които нямаха нищо против да ѝ плащат за времето, което прекарва с тях. Повечето от тях не можеха да го дигат, разбра Къти, и това направи работата ѝ още по-лесна, макар че понякога клиенти, фрустрирани от неспособността си да осъществят акт, прибягваха до физическо насилие. Къти бързо се научи да взима парите в началото на вечерта, която обикновено включваше вечеря, вместо да се налага да се оправя в ситуации, които можеха да се окажат трудни. Работата без сводник, който да я закриля, си имаше и известни недостатъци, но Къти предпочиташе да не е отговорна пред никого освен пред себе си.
Къти свърши във „Форт Суматра“ след злополучна случка, при която бе принудена да намушка един клиент в ребрата с автоматичен нож. Клиентът ѝ бе платил сто долара, за да му разреши да се изпикае върху косата ѝ. Обикновено не се занимаваше с перверзии, но човекът бе стар, към седемдесетгодишен, изглеждаше мил и ѝ обеща, че няма да попадне урина върху лицето ѝ. Той загуби контрол и я обля цялата и тя стана, преди да е свършил, което го разгневи. Старецът започна да удря, а Къти го наръга. Случи се така, че пред мотела имаше ченге, когато закланият клиент започна да крещи, а Къти вир вода от златния душ, хукна навън.
Сега Голямата Бети се грижеше за нея. Къти знаеше, че можеше да ѝ вярва, те можеха да си вярват една на друга, а това, чувстваше Къти, бе най-многото, което една жена можеше да очаква от друга. Мъжете и до там не бяха се издигнали, мислеше си тя, а сега вече бе твърде късно. Тя и Бет бяха стигнали до предела що се отнася до мъжете.
Голямата Бети, как стана всичко
Дюбюк „Голямото Момче“ Сталкъп, бащата на Бети, спря да расте на шестнайсет години, когато бе два и десет и тежеше сто и петнайсет килограма. Отгледан бе в една южняшка ферма в Джорджия след Сюуночии Крийк, близо до мястото, където река Сюънии изпълзява от блатото Оукифеноукии. Имотът на семейство Сталкъп не бе толкова ферма, колкото сметище, където се криеха престъпници. Бащата и майката на Дюбюк, Майо и Хилда Сап поддържаха дом с позорна слава, където крадци, трафиканти и убийци, подгонени от закона, бяха в безопасност. Когато властите съберяха достатъчно кураж, за да нахлуят в убежището на Сталкъпови, а това не бе често, различните бегълци, които в момента го обитаваха използваха тайна пътека до блатото, където оставаха, докато някое от децата не отидеше да им каже, че е чисто и могат да се приберат. Семейство Сталкъп не правеше сериозни опити да обработва земята си, която им бе дадена през 1850. Войната между Щатите отмина клана Сталкъп. Бяха прекалено отдалечени и мъжете се смятаха за изключително луди и опасни от малцината, които ги познаваха, за да бъдат накарани да служат на Конфедерацията.
Дюбюк и жена му Ела Дюкс имаха четири деца, от които Бети бе най-малката, а също така и единственото момиче. Тримата ѝ братя, Сфинкс, Химера и Грифон, всяко от тези имена бе избрано от Дюбюк от „Митологията“ на Бъл Финч, единствената книга освен Библията, която притежаваше, никога не напуснаха фермата. Бети, кръстена от Ела на баба си Елизабет Еспаньола, племенничка на вожда на семинолите, Оцеола, бе избягала на четиринайсет години с Дювал и Сордида Хед, брат и сестра от Крос Сити, Флорида, които бяха ограбили банка във Валдоста и бяха платили на Сталкъпови да ги скрият. Техните разкази за градския живот заинтригуваха Бети и тя се съгласи да тръгне с тях, когато те усетиха, че е дошло подходящо време. Бети не каза довиждане на родителите или братята си и никога не се върна във фермата.
След като Дювал я използва няколко пъти, той се отегчи от Бети и я прехвърли на сестра си, чиито сексуални предпочитания включваха главно участието на жени и кучета. Сордида въведе пубертетката Бети, която на четиринайсет вече бе доста едра личност, в прелестите на женската любов, която Бети реши, че е за предпочитане пред грубите маниери на мъжете, които се бяха занимавали с нея – а именно Дювал, братята ѝ, които я бяха дефлорирали, докато бе на девет, а впоследствие се забавляваха с нея, когато един или повече от тях усетеха желание. Бети каза на Сордида, че Сфинкс, Химера и Грифон и без това предпочитали да се чукат един друг и предполага, че едва ли ще им липсва.
Голямата Бети остана с Хедови няколко месеца, през време на което те разбиха няколко дузини магазини и бензиностанции и обираха с взлом къщи из цяла Флорида. Един ден Дювал и Сордида отидоха да оберат една банка във Форт Уолтън Бийч, като оставиха Бети да ги чака на автогара на „Грейхаунд“ и никога не се върнаха. Един мъж и съпругата му, които пътуваха за Маями, дадоха на Бети достатъчно пари за билет до Ню Орлиънс, град, който по неведоми за нея причини бе казала, че е цел на нейното пътуване. Бети така и никога не разбра, че Дювал и Сордида бяха умрели при челен удар в осемнайсетколесен „Питърбайлт“, превозващ тоалетни чинии и умивалници, когато Дювал влезе с техния додж „Коронет“ 1972 в една странична рампа на Междущатско шосе 10, докато се опитваше да избяга от преследващата ги полицейска кола.
Бети си намери работа като изпълнителка на екзотични танци в клуб „Спазъм“ на Опелусъс авеню в Алжерс. Бе достатъчно едра, за да минава за двайсет и една годишна и никой не я разпитва. Покрай танцовият ѝ номер и някое друго допълнително проституиране, всичко вървеше добре. Бети стоеше далеч от наркотиците и алкохола, понеже не ѝ понасяха особено добре и се впусна в ред лесбийски връзки с други танцьорки и проститутки. Повечето от жените, с които Бети общуваше, бяха омъжени или имаха приятели, ситуация точно по вкуса ѝ. Не искаше да се обвързва с един човек и откри, че ѝ е приятно да живее сама. Уединението и интимността, състояния, които тя никога не бе изживявала нито в дома си, нито с Хедови по пътищата, бяха най-голямото ѝ удоволствие.
След време Бети се премести в Хюстън, после в Далас, където се сдоби с малокалибрен куршум в левия глезен от един пиян редовен клиент на име Фео Ленгуа, нелегален емигрант от Нуева Росита, докато танцуваше на сцената на „Харви’с“. След прострелването дните на Бети като танцьорка свършиха и тя работи като барманка, крупие, сервитьорка, шивачка, касиерка в автомивка и проститутка – просто каквото и да е и всичко, до като бродеше от Тексас обратно през Луизиана и Мисисипи, до Алабама и Флорида.
Една нощ в Орландо, където в качеството си на санитарка миеше някаква медицинска сграда след края на работното време, Бети бе брутално изнасилена и пребита от двама нейни колеги от мъжки пол. Бети съобщи за нападението на полицията, откъдето няколко дни по-късно я уведомиха, че няма достатъчно доказателства да се заведе дело. Тя си купи автоматичен „Берета“ 25 калибър от Трампаджийницата на Емет, встрани от път „Оранжев цвят“ близо до главната квартира на „Тъпъруор интернешенъл“, отиде до апартамента на единия от похитителите, дишащ лепило кретен на име Дрифтон Фарк, намери го в обонятелен ступор и го застреля точно под сърцето. После издири приятеля на Дрифтън Фарк, Уили „Наричай ме Израел“, черен, който претендираше да е индианец микосъки и който бе сменил вярата си и бе преминал от църквата „Апостолите на Христос“ към юдаизма, след като бе прочел разказа на Сами Дейвис Младши за неговото преобръщане към юдаизма в автобиографията му „Да, аз мога“ и го застреля в дясното коляно, а след това в слабините, докато той седеше на бара в салона на „Слепите ще водят“, който се намира срещу Музея на военната авиация.
След като Бети застреля Уили „Наричай ме Израел“, Слокъм, наблюдавайки го как пада на пода, гърчейки се от болка и хванал засегнатите си части, тя остави „Беретa“-та на бара и каза на бармана да се обади на ченгетата. Тя седна на стола до този, който доскоро бе зает от последната ѝ жертва, взе чашата, от която той щеше да отпие непосредствено преди да бъде обезпокоен, и пресуши съдържанието, двоен „Джони Уокър“ – черен етикет с лед. Точно преди да пристигнат полицаите, тя каза на бармана:
– Знаеш ли, за пръв път алкохолът ми се услажда.
Изпратиха Бети в Изправителния център за жени с криминално поведение „Форт Суматра“, където докато не срещна Къти Ърли, бе доста саможива. Госпожица Къти бе точно човек за нея, твърдо реши Бети, единственият човек, на когото винаги можеше да разчита, идеалният приятел. Бети имаше класация, разбира се, но Къти, кълнеше се Голямата Бети, винаги щеше да се котира, толкова високо в голямата скала на живота, колкото и тя самата.
Превод от английски: Иван Киров (Тоби)