– Г-н Божилов, вие сте били редактор-уредник на в. „Литературен глас“. Бихте ли ни разказали за своето участие във вестника?
– Аз съм бил уредник на два вестника – „Литературен глас“ и „Литературен живот“. Преди това, като младо момче, живеех във Варна, където започнах да правя литературната страничка на в. „Завой“. След това правих литературна страничка към в.„Литературни новини“, който също излизаше във Варна. Така понатрупах опит. Записах се студент в София. Следвах първо медицина, но не ми харесаха часовете по дисекция и записах право. В университета бяхме заедно с Веселин Ханчев и Радой Ралин, които също бяха в „Литературен глас“.
– Те бяха ли сътрудници на вестника?
– Не, те работеха там не само като сътрудници. Веселин Ханчев отговаряше за стиховете на младите поети. Във вестника имаше поща – рубриката „Творчество и път на най-младите“. И той отговаряше на писмата: „Стиховете ви са хубави, ще ги отпечатаме“. Или: „Работете още“ – такива работи. С Радой Ралин бяхме приятели още като ученици. Аз във Варна, той в Сливен. Пишехме си писма и така решихме да основем нова литературна школа: нюансизъм – от нюанс. Аз пазя неговите писма до мен, а той моите, които разменяхме цяла година, обсъждайки новата литературна школа. Ще бъде интересно един ден да ги публикуваме заедно. Това определено би представлявало интерес. Нюансизъм е като символизъм. Радой Ралин вече се беше сближил с „Л. Г.“, с Д. Б. Митов и той ме заведе в редакцията. Тя се намираше на ул. „Бачо Киро“. Там беше и завърналият се от емиграция в Германия и Чехия Кирил Христов. Вестникът се издаваше в четири странички, понякога шест. Печаташе реклами на френски дружества и стоки. Публикуваха се редовно френски статии и автори. Д. Б. Митов говореше свободно френски и беше преподавател по френска и западноевропейска литература при френския институт в София. Преди това е бил редактор-уредник на в. „Развигор“, който е основан от Ал. Балабанов и излиза от 1921 г. След това основава свой вестник – „Л. Г.“.
– „Л. Г.“ излиза от 1928 г.
– Да, аз съм бил тогава на 6 години. И така, вестникът се издържаше от реклами.
– Дали след Гео Милев, за когото знаем, че е приближил, т.е. синхронизирал българския културен и литературен живот с европейския, списанията и вестниците, излизали през 30-40-те години, са продължили тази линия?
– Точно такава линия следваше „Л. Г.“ с френската литература, при това абсолютно последователно и затова беше спонсориран от Алианс Франсез, чийто директор по това време беше Жорж Ато. Той се самоуби в Москва като посланик. Не се разбра какво точно е станало. Тук той имаше вила в Драгалевци и аз съм ходил там. Отпред беше засадена с най-различни видове дървета – редки, единствени екземпляри в България. Той направи много за популяризиране на френския език и литература в България.
– Д. Б. Митов като редактор на литературен вестник поддържаше ли кореспонденция с френски издатели във връзка с изданието си?
– Поддържаше връзка с издателство „Галимар“. Виждал съм кореспонденцията му. Той викаше Веселин Ханчев, който също знаеше много добре френски и му даваше да подготви и преведе писмата.
– А с някои литературни вестници и списания от Франция?
– Да, с едно списание, което се казваше „Тетрадки“ – „Cahiers“. Както и с едно списание на сюрреалистите около Пол Елюар. Когато бях в Париж, се запознах с един от приятелите на Пол Елюар, за когото тогава се считаше, че е най-големият поет на Франция – Рьоне Шар – беше вече много стар, над 90 – годишен. Той ми подари една антология на френската поезия. Изненадах се, че почти всички френски поети живеят много дълго – над 100 години. В нито една наша антология не съм видял такъв феномен. Само Дора Габе и Елисавета Багряна минаха сто години, но го криеха. Когато бях в бюрото на Съюза на българските писатели научаваме с Георги Джагаров, че Дора Габе не иска да ѝ се чества седемдесетгодишнината. Иска да ѝ се отложи с пет години. Джагаров казва: „Трябва да приемем“. А бе, казвам, как да приемем. Аз имам антологията на Д. Дебелянов и там се вижда колко са истинските ѝ години, така че не съм съгласен да приемаме новото намаление на годините на Дора Габе. Той ме пита: „Защо не си съгласен?“ Защото, като се имат предвид любовните писма, които е писал П.К. Яворов до нея, ще излезе, че той не само е изверг, който е застрелял Лора, а и се е гушкал с 10 – годишно момиченце, каквото тогава би трябвало да бъде Дора Габе.
– Какъв кръг от автори печаташе вестникът?
– Публикуваше редовно критикът Петър Динеков, преводачката Нели Доспевска, бъдещата жена на Димитър Димов. Още – Петър Горянски и Камен Бранник – псевдоним на Петър Костов, който работеше в канцеларията на Негово Величество Царя. Мисля, че той също осигуряваше някаква субсидия за вестника от двореца. По време на процеса срещу Вапцаров и неговата група, чрез него са правени опити да накарат царя да помилва Вапцаров и без малко да успеят, но Гестапо се намесило. Друг сътрудник на вестника беше Стефан Каракостов, който почина преди 15 – 20 години. Много са.
– Каква периодичност имаше в. „Л. Г.“ и излизаше ли редовно?
– Излизаше в сряда. Абсолютно редовно.
– А как се разпространяваше, чрез абонамент или се продаваше свободно?
– Продаваше се чрез „Куриер“ – служба по печата, също както и „Литературен живот“, и чрез абонаментна система. Аз се учудвам защо днешните литературни вестници и списания не печатат колко е годишният им абонамент, когато навремето, преди 9.IX., първата им работа беше да отбележат в карето си колко лева е абонамента. И двата вестника имаха постоянни абонати – около 2000 – нормалното за това време число на читатели на културна периодика. Тези читатели получаваха „Златорог“, „Изкуство и критика“ на Г. Цанев, получаваха и двата вестника „Л. Г.“ и „Л. Ж.“, които излизаха в 5 и 4 хиляди тираж.
Редакцията се помещаваше в една малка стаичка. Сега там има чейндж бюро, а преди беше кафене. Когато нямах работа, ходех в кафенето да пия по едно кафе. И там, във втората част на кафенето, беше разположена библиотеката, т.е. всички книги, които се получаваха в редакцията, за да се отбележат в книгописа, оставаха в редакцията и се раздаваха от дъщерята на Д. М. Митов – Радка, която беше библиотекарка. Читатели – те се записваха, внасяха примерно 10 лв. и си избираха книги.
– Т.е. редакцията е била като библиотека?
– Първата част беше редакцията. Зад преградата беше библиотека с рафтове книги, където хората ги заемаха. Днес също има заемни, но повече за видеокасети, а не за книги. Тогава нямаше още видео, дори телевизията не беше изобретена.
– Появи ли се за първи път в „Л. Г.“ някой интересен автор, откривахте ли автори?
– С Радой Ралин започнахме да публикуваме в „Л. Г.“ Печаташе и Веселин Ханчев, който вече бе автор на една слаба модернистична поема – „Испания на кръст“. След това той написа хубавите си стихотворения – „Стихове в паласките“. Десетина години по-късно аз издадох книга със стихотворения в библиотека „Смяна“ на „Народна младеж“, където издадоха и Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Богомил Райнов, Валери Петров, Невена Стефанова, Блага Димитрова – аз съм от това поколение. И според мен в българската поезия няма по-талантливо и по-монолитно поколение от нашето, с тези имена.
А в „Литературен живот“ започна да сътрудничи Ал. Геров. Печатаха и земеделците Николай Ягодов и Йосиф Петров, който, сега стана известно, е бил в лагер. Аз не знаех това. Разбирам озлоблението на редица хора, които са прекарали години по лагерите и са минали почти целия социалистически период като гонени.
– Имаше ли това поколение литературен орган, около който да се обедини или сътрудничеше на всички издания?
– Орган нямаше. Печатахме в „Л. Г.“ и в други издания, а и в „Златорог“. И аз също бях поканен от Вл. Василев да печатам в „З.“, но нямах смелостта да му изпратя нещо. Там печатаха Богомил Райнов, Ал. Геров и Ал. Вутимски.
– Вие печатали ли сте Вутимски в някой от двата вестника?
– Не, той печаташе само в „Златорог“. Аз изрязах от книжки на „З.“ неговите стихотворения и си направих печатна книжка. Фактически първата книга на Вутимски съм я направил аз по този начин от два броя на „З.“. По същия начин направих и книга от „На повратки в село“ – една от най-хубавите поеми в българската поезия. Другата е „Кървава песен“ на Пенчо Славейков. По-късно Марангозов ми подари красивото издание с рисунки от Илия Петров. След 9.IX. той развали текста като махна една закачка със Сталин, уплаши се и махна някои стихове. Имаше и един великолепен стих в тази поема, който той махна във второто издание. В него става дума за навлизането на германците в Чехия. Знаете, че чехите се съпротивляваха повече срещу руснаците, отколкото срещу германците и Хитлер. Та по този повод Марангозов написал следния стих:
Ах, тия братя славянски,
тия чехи станаха за смях.
Сватба по нашето Чирпанско
дава повече жертви от тях.
Великолепно казано. Голям поет, поет, който очевидно остана главно с тази си поема. Писа извънредно много, но това е – гледаше да се прехранва, иначе нямаше как. Марангозов беше увлечен от модернизма като Гео Милев. Беше издал една такава стихосбирка – „Нула. Хулигански елегии“.
– Да се върнем на „Л. Г.“ Беше ли Д. Б. Митов фигурата, която обединяваше сътрудниците? Имаше ли решаваща дума какво да се публикува?
– Той сам си решаваше всичко. Нямаше редколегия. Давахме му материалите и ако беше добър някой, го печаташе. Плащаше хонорари. Тогава те бяха големи – 200-300 лв., колкото плащат и сега. Тогава почти толкова беше месечната заплата, все едно сега да ти плащат 4 – 5 хиляди. За цикъл стихотворения толкова се плащаше.
– Значи той сам списваше вестника?
– Сам го списваше, при близкото сътрудничество на Стефан Каракостов. Кирил Христов минаваше често и ходеше да пие по едно вино в отсрещната кръчма. Веднъж той ни извика, заедно с В. Ханчев и Р. Ралин, да ни почерпи. Беше вече много стар и болен. Почина първите месеци след 9.IX. Той все искаше да си ходи, защото не се чувствал добре, а ние го канехме да остане. Тогава ни каза: „Момчета, не ме препирайте толкова, сега ще платя виното и ще си ходя, а пък вие да знаете, че няма да има антология на българската поезия без нашите имена“. Това са думи на Кирил Христов, който беше съвременник на Вазов. Който е воювал с всички. В отговор на Пенчо-Славейковата „Кървава песен“ написа „Чеда на Балкана“. Все пак Пенчовата е най-сериозното постижение на българската поема. И втората е на Н. Марангозов. Една голяма поема написа и Емануил Попдимитров – „Златни ниви и бойни полета“.
– Разкажете ни нещо и за „Литературен живот“.
– „Л. Ж.“ беше редактиран от Людмил Стоянов, но фактически редактор му беше Санда Йовчева, която почина две години след 9.IX., въпреки че не беше толкова стара. В „Л. Ж.“ кръгът от автори беше по-широк, а самият вестник по-определен политически, защото Людмил Стоянов поначало беше така настроен, за разлика от Д. Б. Митов, който беше по-отдаден на литературата, неутрален и просто свързан с френската традиция и литература.
– Бил е франкофон.
– Франкофон – точно така. Той беше специалист в тази област и след 9.IX. напечата няколко книги по западноевропейска и френска литература и театър. Беше куц с единия крак и ходеше със специална висока обувка. Десетина години беше несменяем ректор на ВИТИЗ. Аз все го подканях: бай Димитре, дай да започнем нов вестник. А той: бе, кой ще ти разреши, как ще ти разрешат да издаваш. Увещавах го: да почнем, можем да опитаме, аз да го организирам, ти ще му станеш главен редактор. А той: бе, що ще ги настройваме срещу нас. Аз съм си добре като ректор. Получавам заплата. Ти си си добре така. Недей ми се бърка в работите. Недей да спориш с тези, които са на власт. Винаги ще пострадаш.
– Поддържаха ли се във вестника постоянни рубрики?
– Да, абсолютно. „Л. Г.“ имаше рубрики „От сряда до сряда“ и „Между книгите и списанията“, които бяха посветени на теми от културния живот и разглеждаха текущи литературни въпроси, дискусии и скандали.
– С кого най-много се водеха литературните престрелки?
– Със „Златорог“. Д. Б. Митов се мразеше с Вл. Василев и постоянно се караха по страниците на периодиката. Една друга рубрика имаше вестника – „Един час при…“, която водеше Хр. Д. Бръзицов и това бяха интервюта с писатели, поети, политици.
Нещо като интервюто, което направихме с вас. Мисля, че се получи горе-долу.