Месечно списание за литература изкуство и публицистика издание на СБП
Знаем каква литературно-организираща, някак стожерна дори роля са играели някога списания като „Мисъл“, „Везни“, „Пламък“, „Звено, „Златорог“, РЛФ, „Съвременник“ и пр., как чрез тях са били защищавани идеи, естетика, имена, стилове, какви средища на дискусии са били, как са прихващали те онова обвързване между култури и художествени тенденции, онзи литературен европейски и дори мировѝ обмен, за който и сега толкова настоятелно говорим и радеем.
По много причини това време е отминало като атмосфера, останал ни е само респектът към тези гнезда-символи на духовност, на културо-формиращо дело. Днес списанията са много, но пък са свити в малки обеми и тиражи; не постигат обществената озвученост от близкото минало, но пък са действително свободни в очертаването на собствена физиономия, линия и адресат.
Сред тях „Пламък“ е „старо“ списание. Дотолкова, доколкото поддържа името, дадено му от редактора-стопанин Гео Милев и доколкото се счита за далечен продължител на очертани още тогава художествено-творчески насоки – най-вече актуална публицистична нагласа и вкус към литературната история и критика.
От възстановяването му (края на 1956 г.) „Пламък“ измина дълъг път, неизбежно поел характеристиките, преображенията, а вероятно и утежненията на менливите времена. Независимо от известна официализираност (обща и конкретна, съобразно обвързаността му със СБП като негово издание), „Пламък“ носеше и носи своето неизменно качество на пъстро, мозаично издание, което има подчертан интерес към съвременната литература – преимуществено родната, но и чуждата, както и към младите, чийто обединителен център то безспорно е, особено през последните пет-шест години.
В момента „Пламък“ съчетава сложните функции и практика на списание за литература, изкуство и критика и на издателска къща с преливане и взаимообвързване на дейностите и на участниците. Ставайки, както вече отбелязахме, все по-крепка трибуна на младите автори, списанието ги „лансира“ чрез първи (начални, утвърждаващи) публикации, подир което някои от тях издават първите си книги именно в „Пламък“, в повинението му вече на издателство. Така бяха утвърдени няколко имена, които, ако говорим за най-млада днешна литература с качества и бъдеще, я представляват „на живо“, действено и убедително. Да посочим някои: Пламен Киров (стихосб. „И надеждата не е лош гроб“, спечелила национална литературна награда на името на Ал. Вутимски), Радостина Григорова, дебютирала вследствие спечелен конкурс и спонсорство на родолюбивия българин от чужбина г-н Джон Паница (стихосб. „Послушай пяната“), Татяна Филева (стихосб. „Излаз на море“), Елена Алексиева (стихосб. „Бримка на сърцето“), Рони Райк (Радослав Райков), автор на фантастичния трилър „Гореща смърт“ и ред други.
Без да изпадаме в отчетност и автопропаганда, следва да отбележим рубриките в списанието „Млади разказвачи“, „Млади критици“, „Особен поглед“, чрез които то още по-подчертано оширява и опъстря жанрово облика си. Целта е пак утвърждаване на нови имена в паралел с публикации на утвърдени творци, за да се създаде и съпоставителна връзка и се откроят мисленето, нагласите, езикът дори на новите творчески поколения. Последната от упоменатите рубрики, заедно с друга една („Препрочетено“) е същевременно опит да се прелисти отново – без насилие над истината и над някои вече сакрализирани художествени наследия – както класиката ни, така и сътвореното през последните десетилетия от всички генерации писатели, между които има безспорни величини.
Понеже сега много активно обсъждаме нерадата съдба на българската книга и периодика, говорим за изгубения читател, за прекъсналата се връзка писател – публика, трябва все пак да провидим, че – като противоядие и своеобразна опозиция, като несъгласие с тенденцията към духовно залиняване – тъкмо около някои списания и издателства се формират своеобразни литературни общества, макар камерни все още и епизодични, провеждат се литературни премиери, вечери, тържества и там, тъкмо там, българската книга се оповестява, озвучава, активира като присъствие. „Пламък“, както посочихме, е обединил около себе си няколко десетки млади автори, те ежемесечно се събират в дома на Дора Габе (там се помещава редакцията), обсъждат свои произведения, създават взаимни контакта, живеят, с други думи, един по-висок, по-духовен живот, какъвто делникът иначе отказва да им предложи.
Мисля, че тази в момента е голямата заслуга на старото-ново списание „Пламък“. И още в това, че тук е връзката с Гео Милев, най-сложната и съкровена същевременно връзка – безспорният новатор, търсач и „провокатор“ на естетически „параболи“ и превъплъщавания ни е дал пример, който се трудим да следваме. И понеже именно младите – логично и естествено – са заредени с новото, помагайки им, „Пламък“ остава винаги някак нов и млад…