* * *
После ще посегна към дървото.
Първо ще полея
корена на мойта милост;
ще поникна от земята,
към короната ще тръгна
и плода ще видя,
гол и чист
към висините да поема.
Безгрижния
Не внушението на тревите
и повелята на вятъра
сочат на Безгрижния пътеката.
Ароматът на сеното,
ариите на прахосника под стряхата
не го задържат.
Той желае да пътува.
Тук са пътищата, планините и моретата.
Трябва само с пръсти да докосне челото.
Негови са миговете, щом пътьом
е успял да ги откъсне.
От маслината или от трънката –
не ни засяга.
В своята природа
той е властелин и сигурно
добре познава царството си.
Понякога събира дечурлигата и им говори,
но това не е за дълго.
Ей го, идва неговият вестоносец,
нещо му пошушва
и Безгрижният отново тръгва…
Вижте оня пътник срещу него,
иска да го заговори,
но безгрижният човек владее царство
и едва ли има много време.
Приказка
Събуди ни глас от гората.
Отдясно тревите пееха,
отляво тревите плачеха.
Тази пътека хванете, –
помами ни тихо гласът,
само на три дни път
е страната на чудесата.
Там се раждат благословените,
там ще се радвате на висока почит,
там живее велик господар,
там живее Сина на слънцето.
Каквото погледне с дясното си око,
благоденства,
с лявото каквото погледне
разплаква.
„Тази пътека хванете –
горският глас настоява,
но вървете отляво,
отляво вървете, деца,
днес Великият господар,
Човекът,
е седнал наопаки.“
Нощният човек
В изронения бряг са се вкопали
дърветата и се напъват
из корена морето да изтръгнат.
Към него тръгва Нощният човек,
усетил буря в нощните си мисли.
„От дълбините ти ли се откъртва
неистовият плач, море…
Какъв език измисляш в този миг?
С кого ще разговаряш после?…“
Мълчи морето,
Нощта не различава
самотния от сития
на песни.
Единствен хоризонта
пронизва тъмната му самота.
Съзре ли огън на брега,
ще хвърли само камък
по гълъбите бели на вълните
и мълком ще отмине.
Ни „Добър вечер“, нито
„Сбогом“
на сбраните край топлината.
Такъв е Нощният човек.
С години бе се взирал
към тайнството на дълбините.
С години бе повтарял:
„Сърцето е море,
прамайка на смъртта.“
Навярно до дълбока старост
ще тътри крак
след пясъчните мисли,
но, сигурен съм, няма да усети
кога вместо очи
са му останали
две
капки
мрак.